Покрай различните и имащи отколешна традиция опити за преиначаване на българската история от Ново време малко хора обръщат внимание на една друга линия в нейното съчиняване – тази от Античността и Средновековието ни.
Следва да се забележи, че за разлика от митовете, налагани върху новата ни история, в която България постоянно е жертва на „Великите сили“, на продажните ни „политици“, „по-малък брат“ е на Русия, страна е на „пъшкащи работници и селяни“, които „големият брат“ в лицето на своите „Альоши“ освобождава, митовете за далечното ни минало са, напротив, възвеличаващи го до… абсурд. Като се започне с тракийската ни „прадревност“, грижливо и съзнателно съчинена още от „езотеричния“ кръг около Людмила Живкова (семейство Фол), и се стигне до средновековните „български империи“ (първа и втора), та чак до използваните и във връзка с „миролюбивата“ ни политика спрямо войната в Украйна приказки, че „България е духовна майка и на Русия, и на Украйна“, дала им християнството, писмеността, Църквата и затова трябваща „с родителски авторитет“ да ги накара днес „да седнат на масата на преговорите“, въпросните митове са, нека го кажа парадоксално – фалцетно-мажорни.
Съвсем наскоро попаднах на „учебно помагало по история и цивилизации“ за ученици от 5-и до 12-и клас на фондация „Българска памет“, в чийто първи дял, посветен именно на старата история на нашите земи, прочетох невероятни неща. Ще споделя тук само избрана подборка от тях.
От главата „Траките – фундамент на българската (?) самоидентичност“ научаваме следните неща (по-важното е, че ги научават и децата ни): безспорно, както знаехме до днес, митологичните персонажи Орфей и Залмоксис (според сериозните историци върховно тракийско божество) са били… съвсем реални царе на траките по нашите земи и се били славили като „изключителни лечители“. Неназован тракийски „лекар“ – „последовател на Залмоксис“, имал – казва ни се – възгледи, които споделял… „самият Сократ“. Нещо повече – добавено е в текста – Залмоксис, този тракийски цар – лекувал и… смъртта, нещо, което в гръцката митология било дар само на Асклепий. Асклепий обаче, видите ли, е бог и е убит от Зевс заради тази му способност, докато Залмоксис „посвещавал в изкуството си многобройни ученици“. От кой исторически (а не легендарен) източник е взето това твърдение, остава неизвестно.
По-нататък: траките били създатели на практически всички древногръцки мистерии – например Елевзинските, чийто основател Евмолп („син или внук на Орфей“, казва се на децата ни като нещо напълно исторически засвидетелствано) бил тракиец, а тракиец (или по-скоро тракийка) е и Делфийският оракул. В края на следващата глава, в раздел, озаглавен ни повече, ни по-малко „Тракизация на Римската империя“, в безспорно траки са произведени цяла дузина от по-късните римски императори, включително Диоклетиан, и това било „доказано“ от някакви „генетически изследвания“ (от какъв по-точно биологичен материал?). Да имат да взимат древните гърци и римляни – всичко в античния свят е било (или постепенно е ставало) тракийско.
Ако обаче легендаризирането на най-ранната (наша разбира се) тракийска история тук общо взето следва измишльотините на Александър Фол, то следващият период, в който на сцената излизат собствено българите, изобилства от още по-невероятни небивалици. Българите – ще научат тук като исторически (а не библейско митологически) факт нашите деца – са „потомци на Ной“. И това е безспорно, защото… в „Анонимен римски хронограф“ (за всеки сериозен историк източник напълно легендаристичен) било написано, че българите били народ, наследник на избрания Ноев син Сим и внук на Зиези. Да, малко по-долу е казано, че въпросният „Апокрифен хронограф“ вероятно е латински превод на още по-старата „Хроника“ на „учения папа Иполит“, което правело сведението за българите като потомци на Сим и Ной със 120 години по-ранно, а значи и… по-сигурно. Знае ли авторът в „помагалото“, че св. Иполит Римски (който не е бил тъкмо „папа“) живее в края на ІІ и началото на ІІІ в., когато етнонимът „българи“ изобщо не съществува и не би могъл да съществува? Може и да знае, но така българите не биха били един от най-древните народи във вселената и – като потомци на Ноевия син Сим – дори роднини по плът на… самия Иисус Христос, Който – добавя се, за да го знаят децата – също е „потомък на Сим“. Нищо чудно това в наши дни да учи възникналата преди около две десетилетия у нас т.нар. „Тракийска църква“. Защото, нека се знае – имаме си и такава.
Може би поради това кръвно родство със самаго Христа за българите в началото на главата „Откога и какви са българите в Европа“ е заявено без каквито и да било уговорки, че „според домашните и чуждите писмени извори от Античността и Средновековието те нямат друга история освен европейска“, а „от ІV до Х в. нямат и друго минало освен християнско“. Чувате ли – българите сме християнски народ още от ІV в. – т.е. горе-долу от времето, в което християнството въобще е легитимирано в Римската империя, християни сме почти от времето на император Константин Велики (който, нека кажа – не е и подозирал за съществуването на „българи“).
Във връзка с тази – няма как да я нарека другояче – безумица, разбира се става неизбежно да се обясни по-нататък, когато стигнем до времето на св. княз Борис (т.е. средата на ІХ в.) защо всички сериозни историци (а и документите от онова време) го определят като „покръстител на българите“. Нали българите сме християни още от ІV в.? И ето: тук следва цял раздел, озаглавен със загадъчното „Михаил Борис или Борис Михаил“, в който се разгръщат невероятни конспиративни теории – т.е. княз Борис всъщност не бил приел името Михаил при светото си Кръщение, а напротив си се казвал Михаил по рождение (откъде се взима това, разбира се, не биваме осведомени), а „дали един владетел с архангелското име Михаил е можел да бъде в онази епоха езичник?“ Разбира се, отвръща се, че не е можел и следователно не отговаря на истината и разказът за тайната церемония по кръщаването му в лятната резиденция край Плиска, както гласи „официалната версия“ за неговото покръстване. Тази „официална версия“, която се опровергава в помагалото обаче, не е „официална“ от някой днешен всекидневник, а е засвидетелствана в тогавашните и византийски, и български исторически документи. Добре, но – продължава разобличаването на „официалната версия“ на историците: „не са били кръщавани тайно нито кан Кубрат (който – така излиза, без да е ясно откъде – е бил кръстен християнин, при това тържествено и открито – б.м.), нито пък кан Тервел“ (който – тази легенда също ни е поднесена като нещо безспорно доказано – е бил не просто християнин в началото на VІІІ в., но е и канонизиран за светец под името св. Тривелий).
А известно ли ви е – както казва помагалото – че син на цар Симеон Велики освен цар Петър е и… св. Иван Рилски, а също Боян Магесника? Тоест от едно семейство са и царят, и монахът-светец, и „богомилът“ (без чието учение „не би я имало и Реформацията в Европа“)? Сещате ли се сега откъде произлиза „фентъзито“ от нашумелия наскоро кичозен сериал (по романа на Людмила Филипова) „Войната на буквите“?
Понеже напоследък академичната ми работа бе съсредоточена върху епохата на триадологичните богословски спорове през ІІ–ІV в., особено смехотворни бяха за мен едни твърдения за събора в Сердика от 343 г., чиято абсурдност други едва ли биха забелязали. С две думи: доколкото въпросният събор наистина е бил свикан в тогавашната илирийска провинция на Римската империя, в града Сердика (днес нашата столица София), то в духа на легендаризирането на „нашето славно минало“ този (всъщност несъстоял се събор) трябва да бъде възвеличен. И ето авторът в помагалото пише: „в Сердика през 343 г. се провежда Вторият Вселенски събор (за сведение – в църковната история за такъв винаги се е водил Константинополският събор от 381 г. – б.м.)“. „По-късно – разяснява ни помагалото – той (т.е. Сердикийският „вселенски“ събор – б.м.) бил деградиран до поместен“ (очевидно от българомразците), макар „каноните му да са в сила за цялата Църква“. Истината, която тук знае всеки – и църковен, и всякакъв историк е тази, че съборът в Сердика, свикан за изясняването на догматическите и дисциплинарни конфликти между църковните Изток и Запад, така и не бива открит, заради непреодолимите противоречия на епископските делегации от двата региона на Империята, като източната делегация, броени дни след пристигането си в „нашата столица“, заминава обратно и в града Филипопол (може би там е „Третият вселенски събор“) обявява за низвергнати архиереите, останали в Сердика, а тези последните, съответно, онези заминали за Филипопол. Останалите в Сердика само западни епископи действително формулират правила (канони), които по-късно приема и цялата Вселенска църква, само че е абсолютно невярно, както също пише в помагалото, че „едно от важните решения (т.е. на Сердикийския събор – б.м.) било създаването на папското първенство (примат) при обсъждането на особено важни църковни спорове“. И папството тоест, както се вижда, е измислено в нашите земи. За въпросното твърдение на автора на този текст лично аз тутакси бих написал оценката „слаб 2“, ако той би се явил на изпит при мен.
Нека кажа следователно – произведеният във въпросното помагало „велико-патриотичен“ миш-маш за ранната история на нашите земи е получен било от абсолютно безкритичното ползване едновременно на сериозни и на легендарни (митологични), апокрифни и фолклорни източници, което освен че е недопустимо за професионален историк, би трябвало напротив – да бъде отрано подлагано на разграничаване у учениците в нашето училище, било от съчиняването на абсолютно недокументирани истории.
Накрая ще кажа, че макар това да не е изрично означено, аз съм почти сигурен кой от авторския колектив, съставил въпросното „учебно помагало“ (и в който повечето от останалите са сериозни изследователи), е авторът на неговите първи дялове, за които разказах тук. Няма да спомена неговото име, но искам да предупредя – в по-нататъшни евентуални дискусии с него изобщо няма да влизам. Под достойнството ми на академичен учен е да споря с безумици.
Давам си сметка обаче защо тия последните се поднасят на децата ни – за да се възпита в тях нездравото убеждение, че „сами по себе си“ ние, българите и предхождащите ни траки, сме „велики“ и даже „най-велики“, а значи, ако днес сме европейските „калпазани“, за това са виновни… и следва дългият списък, начеващ с „Великите сили“ от края на ХІХ в. и завършващ с днешните „либерали“ от началото на ХХІ в.
