На 3 февруари почина режисьорът и дългогодишен директор на Драматичен театър „Адриана Будевска” в Бургас Борислав Чакринов. Публикуваме отново неговото интервю, дадено за списание „Култура“ през 2020 г.

Режисьорът Борислав Чакринов за срещите си с „Чичовци“ пред Мария Панайотова

Днес повече от всякога сякаш „Въздухът трепери“. И сякаш на пръсти се броят режисьорите, които се осмеляват да поставят Вазов на театрална сцена. Вас лично с какво ви предизвиква и вълнува Вазов?

Творчеството на Иван Вазов винаги е било едно от нещата, които са ми давали възможност като българин да се съизмервам със света. Ако вземем за пример руската класическа литература, у Вазов намирам и Гогол, и Толстой, и Пушкин, и Есенин, и Тургенев, и Салтиков-Шчедрин. Удивително е как само за един, макар и не кратък живот могат да се създадат толкова много светове. Ето защо, колкото и тривиално да е, справедливо казваме, че творчеството на Вазов е една вселена и начало на началата за всичко, създадено по-късно на полето на българската литература.

В режисьорската си работа съм имал щастието много пъти да се докосвам до тази вселена, но въпреки че съм правил доста Вазови текстове, бих коментирал основно срещите си с „Чичовци“. Винаги съм смятал „Чичовци“ за един от най-гениалните текстове, писани на български. Тази чудна галерия от образи ми е давала винаги възможност да изразя най-пълно отношението си към живота около мен, хвърляйки ме от краен нихилизъм към необоснован патриотизъм. Винаги в основата на тези спектакли (правил съм „Чичовци“ пет пъти) е стоял разговорът за инфантилизма на един непораснал народ, който, ако иска да употреби енергията, с която разрешава дребни битови конфликти, за решаването на обществени каузи, би могъл да промени света.

Не зная дали днес наистина „Въздухът трепери“. Това усещане по-скоро имах по време на първата ми постановка в Сливенския театър. И като първа, естествено, ми е любима. Беше 1988 г. и беше перестройка. И моите чичовци бяха построили кула и се вглеждаха в хоризонта да дойде някой и да ни освободи. Никой не дойде и те заспаха.

Представлението ми в Народния театър беше най-пасторално и добродушно. Играеха уникални артисти – Велко Кънев и Стефан Данаилов, Чочо Попйорданов и Кръстю Лафазанов, Марин Янев, Стоян Алексиев, Вальо Ганев, Тони Радичев, Сава Хашъмов, Мариус Донкин, Марин Янев, Миша Петров … Те играеха с удоволствие и тяхната творческа мощ ни даваше фалшива увереност в светлото бъдеще.

След години поставих отново текста в Бургас. Беше черно представление. Героите ми живееха под земята, „на дъното“, бяха в света, изграден от бесилки. Безсмисленото противопоставяне в обществото беше станало нетърпимо и надеждата си беше отишла.

След още години в Ямбол срещнах трупа артисти, които бяха запазили въпреки годините „театрална реформа“ почтеното си отношение към професията и живота. И това е най-снизходителното ми представление към Вазовите герои. Аз не само се поставях на тяхно място. Аз бях един от тях. И ги обичах.

Не крия, че се готвех отново да посегна към текста. Животът ме изпревари и се промени. Още не мога да проумея как и колко. И докога. Ще видим.

Защо точно Вазов е част от режисьорските ви търсения? И какъв отпечатък оставя във вас пътуването в една такава вселена?

Аз съм от режисьорите, които убедено вярват, че развитието на българския театър е невъзможно без поставянето на българска драматургия. И тъй като трудно намирам себе си в съвременни текстове, непрекъснато през годините се връщам към класиците – Вазов, Алеко Константинов, Ст. Л. Костов, Яворов, Радичков. И ще продължавам да го правя. Защо ли? Защото работата върху тези текстове ми позволява да се почувствам най-органично в професията режисьор. Дава ми възможност, повече от друг път, да си въобразявам, че водя смислен и пълнокръвен диалог със своята публика. Защото винаги съм смятал, че смисълът на професията е в споделянето, а не в себеизразяването. Никога не ми е достигал егоцентризъм, за да смятам собствените си преживявания за достатъчно сериозен повод за изграждането на театрален спектакъл.

Георги Господинов пише: „Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Толкова неговите думи са станали част от нас, че понякога можем да разкажем като лично преживяване онова, което, оказва се, сме прочели в книгите му“.

Дали историите, които разказвам на сцената, са лични? Да, естествено. Детството ми премина в Плевенския театър. Буквално живеех там. И естествено моите чичовци бяха актьорите и хората в този театър. След години, вече завършил ВИТИЗ, имах предложение да стана директор. Отидох да видя току-що направения ремонт и всички ме посрещнаха с добронамереното „Колко си пораснал!“. Избягах. Но не забравих, че чичовците са млади хора, и запазих гледната си точка към тях на дете.

След години в програмата на Народния театър разказах историята на виден български интелектуалец, който завързва на лапите на котето си орехови черупки, за да срази политическия противник на долния етаж. И до днес имам повод за много неща от нашия живот да кажа: „Скарали се Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза за капчук“.

Вазовият език обаче дали е понятен за младото поколение? Или да чете себе си (към което текстовете на Вазов неминуемо водят) е едно от най-трудните неща за днешния човек? А специалистите твърдят, че благодарение на Вазов имаме езика, на който се смеем и плачем, скърбим и ликуваме. Ползваме ли го достатъчно отговорно?

Аз обожавам езика на Вазовите герои, смятам го за огромно национално богатство. И съм особено ревнив към опитите за осъвременяването му. Убеден съм, че със силата на театъра мога да въведа зрителя в този уникален свят, вместо да изхвърля Вазов на улицата.

Доказателство за правотата ми е, че години наред в общуването ми с актьорите са влезли фрази от Вазов. Ние и досега се поздравяваме със „Здравей, любезни“. Чуйте това: „Ако един, някой си, не го знам кой е, мине случайно и хвърли от пътя в двора ти една проста папурвина, или пък магия да речем, та откъде да го знаеш какво му има на стомаха“. Това трябва да се пази като зеницата на окото.

Ако се поровим в нашата народопсихология (цитирам ваше интервю за постановката „Чичовци“ в Ямболския театър), какво ще открием и дали ще ни хареса?

Какво ни носи ровенето в народопсихологията? Ами най-малкото си изясняваме отношенията към изобретението на човечеството – огледалото. Ако не ни харесва особено това, което виждаме там, трябва да се опитаме да живеем по-добре. Както беше казал Гогол: „На кого се смеете? На себе си се смеете!“. А Вазов казва: „Смей се, рекли! Ама защо? Плачи, рекли! Ама защо? И аз бих предпочел да се смея, та да не плача, ама козата сама си знае остър ли е ножът!“.

Така че Вазов е велик! И ще бъде!

Борислав Чакринов завършва театрална режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1985 г. След дипломирането си започва работа като режисьор в Сливенския драматичен театър „Стефан Киров“. А от 1987 до 1988 г. е негов директор. След това работи в Театър „София“ (1988–1990). От 1990 до 1993 г. е директор на МГТ „Зад канала“. От 1998 г. работи в Драматичен театър „Адриана Будевска“, Бургас – отначало като режисьор, а впоследствие поема и неговото ръководство. На сцената на Бургаския театър създава едни от най-запомнящите се спектакли – „Кралят умира“ от Йонеско, „Смъртта на търговския пътник“ от Артър Милър с участието на Йосиф Сърчаджиев, „Бащата“ от Стриндберг, „Двамата веронци“ и „Както ви харесва“ на Шекспир, „Чичовци“ по Иван Вазов, „Големанов“ от Ст. Л. Костов, „Когато гръм удари“ от П. К. Яворов и др. Поставил е над 120 спектакъла на почти всички театрални сцени в България. Често е канен за постановки в Русия – в Москва, Санкт Петербург, Саратов.