Интелектуалец от висока класа, с нестандартна и търсеща мисъл. Литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Рядко просветлен, красив ум. Личността на Цветан Стоянов ще преоткриваме тепърва…
Ще дойдат невежите и небесата ще бъдат изумени[1]
28 януари 2000 г.: Двадесет дни преди смъртта си Тончо Жечев оставя една паметна бележка до Антоанета Войникова[2], съпругата на Цветан Стоянов. През 1974 г. в Париж Юлия Кръстева му разказала следното: „На връщане от Лондон Цветан се отбил в Париж и Юлия го събрала с Ролан Барт, Солерс и другите нейни приятели от тоя кръг. Цветан импровизирал (предполагам, както обикновено – гениално, защото импровизацията беше една от най-силните му страни) темата, сюжета си за Достоевски и Победоносцев. Събеседниците били до такава степен поразени от темата и разработката ѝ, че Барт казал след това на Юлия: „Интересно, как умеете да криете от света подобни хора!“
Ето как: Петър Динеков, дневник, 18 май 1974, събота
Заседание на Управителния съвет на Писателския съюз. Предлагат Чавдар Добрев и Цветан Стоянов (посмъртно) за награда за критика. Цветан Стоянов отпада, наградата получава Чавдар Добрев. П. Динеков е възмутен: „Цветан трябваше да получи поне едно малко посмъртно признание!“
Живите избутват с лакти мъртвите, както казваше Блага. По това време Чавдар Добрев е сътрудник на ДС и вече професор. Според документите на КОМДОС той работи за ДС от 7 февруари 1974 г. под псевдонима „Димитър“.
Тончо Жечев е написал горната бележка точно на датата 28 януари, когато е роден Цветан Стоянов (1930–1971). Интелектуалец от висока класа, с нестандартна и търсеща мисъл. Литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Рядко просветлен, красив ум. Ярка личност с висок духовен ръст. Син на Сава Стоянов, собственик на издателство „Златолира“, който влага много усилия за началото и реномето на сп. „Златорог“, докато „Хемус“ го поеме.
„По това време Цветан беше една от централните фигури в озонирането на идеологическия климат, в шеметното разтваряне и разширяване на културните хоризонти“ – пише Тончо Жечев в статията си „Тъга по Цветан Стоянов“[3]. Като редактор на служебния бюлетин на Съюза на писателите, Цветан превръща изданието в заден мост между световната култура и шепата български интелектуалци. Кръстьо Куюмджиев го нарича „интелектуален багер“. Личността на Цветан Стоянов ще преоткриваме тепърва…
Аз открих Цветан в разказа на Антоанета Войникова. Покъртителна изповед, споделена два-три дни след тежка онкологична операция. В двора на болницата – като предсмъртна изповед. Антоанета говореше и говореше като в несвяст, задъхваше се от ужас… Ако не я познавах, щях да помисля, че не е добре. Но тя имаше нужда да го разкаже, затова слушах безмълвна.
През 1971 г. Цветан е изпратен да „завръща“ Юлия Кръстева и Георги Марков, като техен добър приятел. В България Юлия и Цветан са били дълго време свързани, Цветан много държал на тази връзка. Когато тя заминава за Франция през декември 1965, Цветан я изпраща на гарата и после продължава да ѝ пише. Срещат се през 1968 г. в Париж.
Цветан убеждавал Юлия и Георги Марков да се върнат и да „надхитрят“ властта, както той самият се опитвал: „Всичко е въпрос на избор – казал на Георги. – Ти си избрал тук, аз съм избрал там, не ми се сърди. Мисля, че се разбираме… Все пак аз не вярвам, че ти ще пропишеш за англичаните“[4]. Не успява да ги убеди. Аргументът – отвътре да „надхитрят“ властта – не проработва.
Георги Марков добре е съзнавал, че Цветан има право, написал го е – с това знаменателно изказване завършва репортажите си: „Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитам да се боря оттам, както правят далеч по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора“[5].
Когато Цветан и съпругата му се качват на влака, Георги казва: „Аз пак ще се разхождам под дърветата на София!“ Имали са илюзията, че е възможно постепенно овладяване на системата отвътре. А според Васил Попов Цветан е бил непрестанно между дилемата да емигрира и да остане, след всяко завръщане от чужбина се усещал като победител над себе си.
Тъкмо завършвал „Геният и неговият наставник“. Неочаквано получава криза от апендикса. Приемат го в „Пирогов“. След поредица от погрешни диагнози умира на 3 юли 1971 г., само на 41 години. За девет дни смлян и погълнат от зловещата мелница за отстраняване на инакомислещи – болницата „Пирогов“. „Прекършен с брутална вулгарност – разказва ми Антоанета Войникова – пред очите ми… Видях всичко.“
„Те правеха видими, съзнателни грешки“ – казва тя. Първо поставят погрешна диагноза – преплитане на червата. Държали го 14 часа неопериран, недопустимо – получава сепсис. Престъпна некадърност! Възлагат на нея сама да изпомпва отровната течност, която се събира в подутия корем. Всичко се развива като в някакъв театър на абсурда. Антоанета е убедена, че това не е случайно.
Два-три месеца след смъртта му си отива внезапно и лекарят, който го е лекувал – от инфаркт… Опитите за съд на лекарите след смъртта му остават безуспешни. След 1989 г. Антоанета тръгва по мъките да търси истината за смъртта на Цветан. Познат адвокат я съветва да издири картона му в „Пирогов“. Оттам отговарят, че е загубен. Връща се при адвоката и той признава, че знае всичко и е наясно с всичко. Негов приятел от следването, юрист, тогава народен представител – Петър Корнажев.
Антоанета живееше в непрекъсващ разговор с Цветан и Данилка. Имам чувството, че и сега, там във високото пространство на техния дом, тримата са заедно и си говорят… Отдавна искала да гледа едно любителско филмче, което правили на риба, заедно с Фурнаджиев, Цветан и други от редакцията на сп. „Септември“. Непредпазливо попитала по телефона Вътьо Раковски за този филм… Събрали се една вечер да го гледат. Вътьо я изпраща късно през нощта до „Плиска“. Изведнъж профучава кола, забира я шеметно… и тя се намира на метри от мястото, пльосната на паважа, със счупени крака и ръце… Филмът изчезва.
Друг път ми е казвала по повод принадлежността на Цветан към службите. Баща му ѝ се изповядал на смъртния си одър. Когато Цветан споделя, че го преследват да им служи, Сава Стоянов го посъветвал: Не можеш да избягаш, трябва да ги надхитряш!… Жестоко се обвинявал след това… Но какво ли друго е могъл да направи… Нужен им е бил със знанието си на езици.
Последната книга на Цветан „Геният и неговият наставник“ е посветена на тази тъмна и болезнена тема: творецът и властта. Трагедията на Достоевски, принуден да търси закрила тъкмо от Великия инквизитор, „сивия кардинал в имперската политика“. Едва сега се прояснява, че в тази книга е кодирана личната изповед на Цветан: той всъщност отреагира собствените си болезнени и мистериозни обвързаности с вездесъщите „очи и уши“ на Службите, от които бяга чак в Родопите: в писмо до Петър Алипиев по повод издаването на свой роман той пише, че в момента другото копие се чете от К. Кюлюмов – за мнение. Писмото се намира в архива на Петър Алипиев, предоставено е от неговата дъщеря, Антоанета Алипиева[6].
„Тази история е болезнена и по особен начин криминална“ – така започва книгата си Цветан. Тончо Жечев веднага е прозрял „криминалната“ истина за смъртта му, но едва през 1987 г. намира смелост да формулира анамнезата: „Когато за пръв път прочетох недовършения ръкопис, имах натрапчивото чувство, че зла и зряща сила го е отстранила и прибрала, когато се е добирал до последната тайна, попречила му е да я изрече, да я каже на хората“[7].
Кръстьо Куюмджиев и Здравко Петров пишат в прощалните си думи: „Около него се сплете някаква фатална верига от случайности, някакъв низ от грешки и бездушие, за да ни накарат да почувстваме целия ужас и безобразие на смъртта. С каква оскърбителна разхитителност природата поставя толкова високи ценности в такъв крехък и ненадежден съд!“
Не мога да си представя какво би могла да напише Блага на Юлия, за да ѝ съобщи за трагичната смърт на Цветан. Но чела съм отговора на Юлия: „Иска ми се да знаеш, че неговите писма съществуват – просто така. – Texte est personne. И макар че Цветан не написа текстовете, които плануваше, тези, които са останали, са по-живи и от живия. Вярвам, че твоите „Посоки“[8] са се очертали и станали още по-смутно-ясни–трагично-бистри…“
Динеков. 6 януари 1979 г., събота, Йордановден
Ел. недоумява защо Блага така настоява да убеди всички, че Цветан е бил в нейното литературно обкръжение, че е била идейно, литературно свързана с него; прави от него някакъв нов Боян Пенев. Дори след смъртта написала стихотворение за Цветан, което ѝ дала с думите: на нашия приятел. Ел. заявява, че не смята, че е била близка с Цветан Стоянов.
Блага. 3–4 юли 1971 г., записка в тетрадка веднага след смъртта на Цветан: „Още не сме си казали всичко – никога няма да си кажем всичко. Ще говоря с твоята сянка и тя ще ми внушава мисли и наслада от тъгата…“
Съзнанието връща и връща многократно този натрапчив спомен: вестта за неговата смърт. Сякаш преживява смъртта му като своя смърт, многократно съизмерва своята съдба с неговата. Той е разтворил у нея врата към Бездната – символ на най-дълбоките води, носещи смъртта.
Една врата, широко зинала,
към никога.
…
Разтворената в мене бездна –
по-празна, по-незапълнима
от бездната пред мене.
И равновесието нарушено
във всемира
завинаги.
Същата тема натрапчиво се повтаря и в други фрагменти на поемата „Забранено море“. Редят се детайли, които ще разпознаваме отново 20 години по-късно в спомена за студента Цвятко Стоянов със симптоматичното заглавие „Срещи с бъдещето“ (3 юли 1991)[9] – за звездните мигове с приятеля, „сияещ от вътрешно озарение“.
Неслучайно в стихотворението „Замяна“ (1981) Блага отъждествява Цветан с притеклия се досами ухото глас: – Ало? Аз съм. – „Душата е безсмъртна и нейният съкровен израз е гласът“. Сянката на гласа му – като мистично ехо на душата се връща настойчиво и в други стихотворения, разпръснати през годините: „Неусетно“ (1973), специално посветено „На Цветан Стоянов“ – отново за незабравимите разговори и безподобни импровизации, които ще останат, завинаги разтворени в кръвта ѝ.
„Ще се видим чак наесен.“
Кой му подсказа тези думи,
значещи все по-много?
Няма да се видим скоро. Чак наесен – записани са думите му в тетрадка на Блага от 1971 г. след смъртта на Цветан. През линзата на сълзите думите на раздяла придобиват друг смисъл – по-висок и обемен, предсказващ. Тези думи се врязват в съзнанието, натрапчиво ще се повтарят и осмислят през целия живот: Няма да се видим скоро. Чак наесен… „Няма никога да дочакам тази есен, за да се видим пак… Да чуя зрелостта на мисълта ти, да видя плода от бденията на духа ти. Само ще пътувам дълго, безконечно към обещаната среща наесен. Все ще зрее в мене плодът на душата, все ще зрее и никога няма да стигне до обещаната есенна среща… Да пропаднат всички мои мисли, да повехнат всички мои багри – само да стигна до есента на срещата ни – чак наесен!“
Идеята за заклинателната и сбъдваща енергия на думите, която не се губи в пространството и времето, ще се утаи като прозрение в стихотворението „Елегия“ (1988):
Горната седмица – каза той – ще се видим! –
Горната.
Прозвуча ми като заклинание.
…
Думата имала сила да обърне съдбата.
Не смъртта, а думата го отнесе
върху сянка на птица с разпятни криле.
Би било странно, ако не е така…
Блага. 3 юли 1991 г. 20 години след неговата смърт: „Без да мога да възпроизведа точно думите, аз нося в себе си тяхното трайно, незаглъхващо ехо, което се е превърнало в съставка на собствената ми душа“[10].
Думите са проникнали в мене –
напоителни звездопади,
и са се разтворили неусетно
намек по намек,
слой по слой,
настроение по настроение,
и са станали моя съставна част.
И когато се изпари душата ми,
те ще се утаят
на дъното на забравата
и ще останат
завинаги –
две-три зрънца
в солта на земята.
1973 г.
Образът на Цветан губи чертите си, размътва се, но думите, думите са живи. Чува ги като изпод вода: „У нас специално няма дъно – залива се от смях Цветан в спомена на Тончо Жечев, – достигнали донякъде, ние си въобразяваме, че сме слезли до самото дъно, но скоро се оказва, че дъното е още по-надълбоко и т.н. „Ще дойдат невежи и ще удивят небесата“ – повтаря като пророк латинската максима и раблезианското му тяло се тресе от смях.
Думите проникват в нея, разтворени в кръвта – „напоителни звездопади“. Думите на Цветан ще се сбъднат – като стих. Блага ги носи в себе си цели 30 години, за да ги пренесе – утаени „на дъното на забравата“ – две-три зрънца в солта на земята. Чак до следващото хилядолетие. Антологията „Времена“ излезе в самия край на века, на ръба на новия XXI век. Не е случаен и апострофът към „Забранено море“, който Блага ще прибави за антологията: Никое дъно не е последно.
Все търся дъното,
за да отмахна похлупака
над следващата бездна.
1998 г., „Все търся“
Автограф на Антоанета Войникова върху двуезичното издание с преводи на Емили Дикинсън, 17 февруари 2000 г.:
На Блага и Данчо –
отново с Емили, Цветан
и вечността –
завинаги!
С обич – Антоанета
17.II.2000 г.
Мъртви няма, те само са минали в по-крехката ивица на светлината, там, където е избистрено до ефимерна прозрачност – би казала Блага. Для Бога мёртвых нет.
[1]Venient imperiti, et mirabuntur coeli.
[2] Антоанета Войникова (1934–2022) – театровед, професор. Съпруга на Цветан Стоянов и майка на поетесата Данила Стоянова. Данилка си отива на 23 години, през 1984 г. в Париж.
[3] Жечев, Тончо. Тъга по Цветан Стоянов. „Септември“, 1987, кн. 12, с. 200.
[4] Марков, Георги. Задочни репортажи за България, Профиздат: 1990, с. 179. Блага ми подари емигрантското издание на „Задочни репортажи“ и аз тутакси го дадох на Цвета Трифонова. Резултатът бе издаването на романа „Покривът“ през 2007 г. с предговор от 32 страници и после нейната книга „Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш“, която се появи през 2012 г.
[5] Марков, Георги. Задочни репортажи, с. 516.
[6] Стоянов, Цветан. Писмо до Петър Алипиев © LiterNet, 16.07.2005, № 7.
[7] Жечев, Тончо. Тъга по Цветан Стоянов, „Септември“, кн. 12, с. 213–214.
[8] Става дума за стихотворението на Блага „Посоки“, написано в Париж, 1971 г.
[9] Димитрова, Блага. Отсам и отвъд: силуети на приятели. Котар-88, 1992 г.
[10] Димитрова, Блага. Срещи с бъдещето. Отсам и отвъд: силуети на приятели, Котар: 1992, с. 262.
