IN MEMORIAM
„Абе ти хубаво ме хвърли в носталгия, но знаеш ли как ми се сви сърцето сега? Говорим само за хора, които вече ги няма. Гледам снимки, прехвърлям писма и телеграми… но то не е същото, не е същото, да му се не види!“ Разговор с Христо Карастоянов от 10 август 2022 г.
Наскоро БНТ излъчи филма на Дочо Боджаков „Следвай ме“ от 2003 г. Сценарият на Дочо Боджаков и Марин Дамянов е писан по фрагменти от твои разкази. Разкажи повече за този филм – харесваш ли го, допада ли ти енигматичния финал, изобщо екипът приобщи ли те към творческия процес? Колко филми са правени по твои произведения?
Предисторията на този филм е дълга, ама какво се казва дълга. Тя започна през 1981 г. и беше изпълнена с възторзи, разочарования и какво ли не. Мога да напиша цял роман – ей тонинко не преувеличавам! Хем този роман ще си бъде със сюжета му, с героите му – главни и второстепенни, положителни и отрицателни – с подлости и предателства, с растящо напрежение (съспенс, значи), и най-сетне с обема му. Напомни ми някой ден да ти разправям… Впрочем в тоя роман дори ще има послеслов. Само че кофти послеслов! Филмът още не е бил довършен технически, когато телевизията го излъчи, без да е програмиран и без дори да бъде информиран режисьорът. Работата е там, че между Коледа и Новата (вече 2004) година се случи онзи ад в база „Индия“ в Кербала, където загинаха наши военнослужещи. Телевизията спешно свали някакво забавно предаване, защото вече беше обявен ден за траур, и без предупреждение пусна на мястото на шоуто „Следвай ме“. Инак да – филмът ми харесва, гледах го два-три пъти през годините след 2003-та и неизменно ме вълнува.
А инак отношенията ми с българското кино не се наредиха добре. Големият режисьор Костадин Бонев и писателят Константин Петров написаха много интересен и странен сценарий по „Една и съща нощ“, но тоя техен сценарий не мина цели три пъти през сесиите на Националния филмов център. Накрая те се отказаха.
Но затова пък те двамата направиха извънредно добрия филм „Гео Милев в лабиринта на времето“. Там чисто документалния пласт се преплита с игрални епизоди, и голяма част от текста беше от „Една и съща нощ“. И е адски вълнуващо да гледаш как талантливи млади хора говорят от екрана текстове от романа. Препоръчвам ти го от сърце тоя филм. Всъщност тук-там из вестниците и мрежата се писа, че „Гео Милев в лабиринта на времето“ е по мотиви от „Една и съща нощ“ и нали разбираш, няма защо да крия, че ми е гордо от това…
Само да допълня, ако позволиш, че и с театъра отношенията ми са сложни. Иван Добчев постави на първата сцена на републиката, Народния театър, спектакъла „Гео“. Като всяка работа на Добчев и „Гео“ беше между „Осанна!“ и „Разпни го!“, само че отнесе два Икара и цели три Аскеера. При Аскеерите дори се стигна до прецедент: Валентин Ганев и Леонид Йовчев бяха номинирани за главна мъжка роля. Двама актьори в една и съща категория! – такова друг път не е било. Само че предишното ръководство на Народния свали спектакъла без време – уж заради липса на интерес, което не беше вярно. Бях на представлението, което впоследствие се оказа последно – е, партерът си беше запълнен!
Спомням си, в едно мое интервю преди няколко години с Христиана Василева, редактор през 80-те години на миналия век в изд. „Български писател“, тя сподели, че ти, за разлика от десетки млади писатели с добре посрещнати първи и втори книги, не си откликнал на предложението да получиш софийско жителство и категорично си заявил, че си оставаш в Ямбол. По този начин, като броим книгите и наградите ти, ти наистина превърна и Ямбол в една от литературните столици на България, но би ли припомнил повече за ония времена и за основанието за решението ти? За да те облекча, ще ти цитирам точно думите на Христиана Василева: … В „Български писател“ рядко даваха ръкописи начинаещи млади писатели, ако не са поканени от някой редактор. Един от младите автори, с когото се запознах тогава, бе човек от провинцията, с интелигентно излъчване и талантлив ръкопис, който излезе при нас от печат. Освен на мен като редактор, той очевидно беше допаднал и на тогавашния ни главен редактор за прозата, защото той ми каза, че предложил на автора – Христо Карастоянов, да му уреди софийско жителство, което тогава трудно можеше да се вземе, а пребиваването задълго в столицата беше невъзможно без него. Имаше случаи на сключвани бракове, за да се домогне някой до тази привилегия. Сигурно е уникален случай, че Христо Карастоянов благодарил и отказал. Като следя през годините творчеството му, мисля, че не е сгрешил с решението си.
Вторият такъв млад човек беше Виктор Пасков, но той беше познат, и освен че беше талантлив, беше и наш приятел.
Така че, доволен ли си от писателската си съдба? Кои са Еверестите ѝ? А Марианските ѝ падини?
Христиана Василева… Знаеш ли, Деяне, често си спомням за Христиана Василева! И ту ми е мъчно, ту ми е светло, като си я спомням. Беше истинска аристократка тази жена, но на теб ли да го казвам. Благодаря ти, че я споменаваш. Бяха ѝ възложили да редактира ръкописа на „Сбъркана хроника“ – една малка повест, която след това стана третото заглавие на цяла една трилогия, „Кукувича прежда“ – и много си говорихме тогава…
А между другото, въпросът ти ме накара да си спомня една друга работа. Да, Христиана Василева е била права, като ти е споменала, че „Български писател“ беше най-труднодостъпното издателство, същинска цитадела, Еверест, дето викаш. Да ти пуснат книга в „Български писател“, ехее… – официално си признат за автор! Само че някъде през средата на 80-те издателството явно реши, че трябва да се пооткрехне към младите и разпрати една странна покана. Гледай сега!
„Уважаеми другарю Карастоянов,
Ръководството на издателство „Български писател“ Ви кани на среща-разговор по проблемите на младата литература. Очакваме да споделите и Вашите лични творчески планове.
Срещата ще се състои на 7 май т.г. от 15,00 часа в главна редакция на издателството.
ГЛ. РЕДАКТОР:
(К. Апостолов)
Не, ти представяш ли си! Канят ме в „Български писател“! Да си говорим по проблемите на младата литература! Че отгоре на всичко да споделя личните си творчески планове! Днешните млади автори (пък и не чак толкова младите) надали биха разбрали защо, аджеба, ти припомням тая история, но както и да е. Е, аз естествено проспах „Експрес Диана“ (светла му памет на тоя влак – вършеше работа), тъй че изтървах „срещата-разговор“. (Нали ме питаш за Марианските падини в битието на извънстоличен жител.) Но няколко дни по-късно все пак се появих на „6 септември“ номер 35 – така да се каже за една персонална „среща-разговор“.
Идеята на „Български писател“, този Олимп на тогавашната литература, беше простичка, но важна. По принцип ставаше дума за втора книга – тоест веднага след дебюта ти. Покорният ти слуга вече имаше книга в „Български писател“, литературно-критическия очерк за Матвей Вълев, но то беше друго.
А големият ми късмет в цялата тази история беше, че ръкописът ми попадна именно у Христиана Василева…
Поредицата от втори книги на доскорошните дебютанти стартира през 1987 г. и първото заглавие беше на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених“. А почти едновременно с „Баладата“, пак през същата година излезе и „Сбъркана хроника“.
Към кое творческо поколение са те причислявали критиците? Ти самият кои български писатели връстници чувстваш като най-близки, с кого другаруваше най-много през годините? Гледам, че сте набори с Виктор Пасков и Красимир Дамянов, а Христо Калчев и Димитър Паунов са ти малко нещо батковци. В какви отношения беше с тези наши значими и интересни писатели?
Ами гледай сега. С Краси Дамянов дебютирахме едновременно – през 1981 г. То ние с него се запознахме именно на празниците „Южна пролет“ през 1982 г. Виктор Пасков обаче бая се намъчи с „Невръстни убийства“ – издадоха му я чак през 86-а. С Красимир Дамянов се виждахме по-рядко, но с Виктор другарувахме дълго, чак докато си отиде. Всъщност той отново трябваше да е в Ямбол (случваше се често да пътува дотук с Иван Гранитски), когато ни тресна лошата новина, че е починал.
С Христо Калчев и Димитър Паунов… Хм… Ами вероятно това е една от Марианските падини на живота извън столицата! Как да си другаруваш с някого, с когото те делят триста и кусур километра, пет-шест часа с един влак, дето го величаехме като „експрес“? Пък тогава ни интернет, ни мобилни телефони, нали? С Росен Босев обаче беше пó друго. Той беше член на Ямболското дружество на писателите – представяш ли си – и много често идваше тук. Защото, нали разбираш, в едно писателско дружество в провинцията само мероприятия да искаш! Километрите не бяха проблем, да речем, за Димитър Яръмов. Той пък беше дълги години председател и началствата в Ямбол много го тачеха: пристигне в Ямбол, отиде при някой шеф в Окръжния съвет и още същия ден от съвета му даваха автобус да идем я на грандиозния сбор в манастира „Света Троица“ край Тополовград, я някъде другаде… Или пък Рашко Сугарев. Нали помниш, че те с Любен Петков и Георги Величков бяха получили някакви контрактации по разните му там програми около 22-то постановление за Странджа и Сакар. Тъй че Рашко току се появяваше с мотора си и с авиаторски шлем вместо каска…
Абе ти хубаво ме хвърли в носталгия, но знаеш ли как ми се сви сърцето сега? Говорим само за хора, които вече ги няма. Гледам снимки, прехвърлям писма и телеграми… но то не е същото, не е същото, да му се не види!
Ще ти задам един мой любим въпрос – прочете ли романа „Калуня-каля“ и какво мислиш за него, ако си го чел?
Разбира се, че съм го чел, и, да, хареса ми! Но гледай сега за колко много неща – направо сюжети! – можем да си говорим около случая „Калуня-каля“, а по-точно около „случая“ Георги Божинов!
Сюжет първи – цензурата! Преди 1989 г. у нас цензура нямаше. Искам да кажа – нямаше институция, учреждение, кантора някаква, която да упражнява цензура! Нещо като „Обществената обнова“ на Кимон Георгиев след 19 май 1934 г. Нямаше такова нещо. Свобода на словото, ура, да живей! (Всъщност базбая си имаше и учреждение: казваше се Държавно стопанско обединение „Българска книга“, което не казваше „да“ или „не“, ами чисто и просто или отпущаше хартия за дадена книга, или не отпущаше, ама да не се отклоняваме сега.)
Втори сюжет – но пък имаше автоцензура, която си беше по-страшна, но хайде и с нея да не се отклоняваме.
Трета история – ставаха обаче пробиви и в цензурата, и в автоцензурата. Пробиви обаче със съответните последици! Георги Божинов пробива и цензурата, и автоцензурата с „Гора зелена, вода студена“ в „Септември“, след което бетонираният дотогава Камен Калчев изхвърчава от шефския стол на списанието барабар с всичките си подчинени. Божинов също го отнася – чисто и просто остава без работа. Това се случва през 1975 г., нали така? Е, не е забранен автор: престоява във фризера докъм 1980 г., но после му издават няколко книги, които надали някой днес помни, освен Уикипедията.
Четвърто – през 1988 г. „Български писател“ пуща „Калуня-каля“ в незабележимия за онова време тираж от 16 112 бройки. По това време „Време разделно“ отдавна вече е обявен за българския роман. Днес се поразрових из архивите и си припомних едно твое интервю с Вера Ганчева в „Сега“ от 2008 г. Там тя ти казва: „Фактически в момента реални, добри шансове има Антон Дончев. Защото „Време разделно“ наистина е световно явление, а и името му е известно, включително и в Шведската академия“. Горе-долу така беше наистина. А в „Калуня-каля“ се разказва, така да се каже, откъм другия бряг на реката. Поради което „Калуна-каля“ потъва, докато…
Пето – ти изравяш романа от прахоляците и мухъла на не помня кой антиквариат и повеждаш баталиите си за неговото възкресение ли, реинкарнация ли…
Обаче за мен има и шесто! Хайде да припомним сега на читателите кой е бил редактор на онова първо издание на „Калуня-каля“! Ами Красимир Дамянов е бил редакторът! Същият Краси, дето го споменахме преди малко и с когото сме дебютирали през забравената 1981 г. Скиваш ли какви странни възвивания и преплитания има в нашите житейски пътища – ще прощаваш за фанфаронското клише. Книгата, редактирана от Красимир Дамянов през 1988 г., Деян Енев я изравя от кашона и Стойо Вартоломеев я издава през 2014-а…
Та затуй хич не ми пука и ще го кажа още по-нафукано: това е частица от литературната история на тая намъчена държава.
Кои от по-младите български автори неизменно следиш? Какво четеш, какво препрочиташ?
Ще ме прощаваш, но ще си спестя отговора на този въпрос. И не защото няма такива автори и такива книги. Напротив. Но à съм понечил да ги изредя, à съм пропуснал някого и моментално си спомням ония безумни мартиролози отпреди 1989 г. Сещаш се, предполагам. Всичките онези обзорни статии, доклади от конференциите на младите писатели и изказвания от същите конференции, където се изреждат, изреждат, изреждат имена и сакън да не пропуснем някого! Пък те днешните млади не са по-малко обидчиви и кибритлии, отколкото нас навремето…
Това, от една страна.
От друга страна пък, по разбираеми причини през последните, пенсионерските си години заобикалям книжарниците чак от отсрещния тротоар. И добре че са приятелите издатели и редактори, та чат-пат ми изпращат книги за своя сметка и горе-долу се ориентирам какво става.
Едно от хубавите неща на писателската професия е това, че няма как да се пенсионираш от нея, за разлика от професията на счетоводителя например. Така че, над какво работиш сега?
Сега, брате Деяне, редактирам една хубава книга за „Жанет 45“. Съобразявам се с приказката за тигана, рибата и морето и няма да ти кажа чия е книгата, но ти обещавам да ти я посоча веднага след като излезе.
Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 г. в Тополовград. Работил е като редактор във вестници, като драматург и директор на Държавния куклен театър в Ямбол, и др.
Завършил е Пловдивския университет, специалност български език и литература. През 1981 г. дебютира с белетристичния сборник „Пропукан асфалт“, отличен с награда на празниците за дебютна литература „Южна пролет“ в Хасково (1982). Романът му „Аутопия: другият път към ада“ беше един от петте нови български романа, номиниран в първото издание на конкурса на фондация „Вик“ (2003). Печелил е наградата на Корпорация „Развитие“ за непубликуван роман („Смъртта е за предпочитане“), наградата на СБП за документалистика, („Записки по исторически наивизъм“), наградата Златен ланец за разказ на годината в конкурса на вестник „Труд“, наградата Чудомир за хумористичен разказ и др. През 2012 г. в берлинското издателство „Дитрих“ излезе трилогията му „Кукувича прежда“(Teufelszwirn, Roman in drei Büchern, Dittrich Verlag GmbH), а през декември същата година романът „Името“ му донесе и наградата Хеликон. Същата награда спечели и романът „Една и съща нощ“ (2014), по мотиви от който беше създаден спектакълът „Гео“ в Народния театър „Иван Вазов“ с режисьор Иван Добчев (2015). „Една и съща нощ“ спечели и наградата Дъбът на Пенчо (2014), а също и националната литературна награда Елиас Канети (2015). През 2018 г. книгата беше публикувана в САЩ в превод на Изидора Анжел (The Same Night Awaits Us All, Open Letter Books, University of Rochester, 2018). Друг негов роман, „Послепис“, е отличен с Първа награда за проза на Портал Култура (2017).
Текстове на Карастоянов са включвани в различни антологии у нас и в чужбина на руски, турски, арабски и английски език. По негови разкази е заснет игралният филм: „Следвай ме“ (2003) на режисьора Дочо Боджаков. През 2022 г. стана лауреат на Международната литературна награда за къс хумористичен разказ Алеко. Известен е и като публицист – негови статии са публикувани в много български политически и литературни вестници и списания.
Женен, има син и внуци. Живее в Ямбол.
