За Росен Друмев, непримиримия поет
На 14.I.2024 г. от света и от Бургас си отиде големият поет Росен Друмев.
С Росен се запознахме през 90-те, когато започнах работа във в. „Черноморски фар“. Мой колега беше друг известен поет, Петьо Пейчев (който също си отиде рано, през 2007-а, ненавършил 50 години). Двамата с Росен бяха връстници, родени през 1958 г., и имаха сходни възгледи за поезията. Заедно с Иван Сухиванов, който ми е набор (1961), тримата бяха доста язвителни и остри към безбройното войнство напористи графомани и графоманки, бездарно устремени да подражават на Христо Фотев. Нелепо и безвкусно. Наричаха жалките им напъни с презрителното „фоткане“: да се правиш на Фотев, без да си Фотев, без да имаш неговия талант, въображение и неподражаем усет за езика. Тази неприязън към всяка вторичност ги обединяваше, макар всеки сам по себе си да беше оригинален поет: Петьо Пейчев работеше в един бароков стил, тектоничен и могъщ, с мощни метафори, сеизмично неудържими, постоянно изненадващи, на моменти чак стъписващи. Неслучайно първата му стихосбирка така се и нарича, „Тектоника“. Преди доста време (в бр. 30 на в. „Култура“, 30.VII.1999) нарекох поезията му „литантропия“: „геологически“ стихове, които са неразкъсваема заедност от човек и камък, хуманно и минерално, личностно и кварцово“. Иван Сухиванов, за разлика от него, бе лаконичен, елиптичен, дори бих казал минималистичен (той и сега е такъв). Вероятно като по-млади двамата с него, за разлика от Петьо, много харесвахме знаменитата четворка от т.нар. „втори кръг „Мисъл“ – Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Евтимов, Пламен Дойнов, особено мистификациите им „Българска христоматия“ и „Българска антология“. Росен се въздържаше – той винаги е бил мълчалив, събран – повече слушаше, отколкото да говори. Е, не всякога, имаше моменти, когато се палеше, особено заради „фоткането“ (честно казано, не зная кой от двамата – Петьо или той, беше измислил термина, но бе уцелил десетката): не можеше да понася, когато поезията биваше опошлявана. Защото и в душата си, и с поведението си той ѝ беше верен, изконно верен, завинаги верен…
И безкомпромисен. Като стиховете си. В неговото писане се усещаше една неустоима сила, бурна страст, на моменти чак яростна енергия, която нищо не можеше да възпре и да озапти. Писане de profundis, това беше неговата запазена марка: Росен – неистово гневен, Петьо – щедро изобилен, Иван – лакунно пестелив (той има поетична книга със същото заглавие, „Лакуни“). Росен Друмев – може би заради този свой гняв, пишеше и сатири – талантливи, остри, жилещи. Изобщо неподправен талант с каквото и да се заеме, един от истинските поети на България. Който – независимо че живееше в Бургас, беше известен на цялата литературна общност. А след като заедно с Иван Сухиванов и Георги Ингилизов (който също вече не е сред нас) поеха списание „Море“, направиха така, че да се превърне то в истинско убежище за стойностна и с вкус подбрана литературна продукция – и чужда, и българска. И прославиха името из цяла България. Както, между другото, е било и с алманах „Море“.
Твърдя: Росен Друмев, Петьо Пейчев и Иван Сухиванов бяха онези бургаски поети, които категорично и настоятелно през 90-те търсеха внимателно своя път, далеч от авторитетното влияние на Христо Фотев. И – смея да кажа, и тримата успешно го намериха, превръщайки се по този начин в поети от национална величина. Няма значение, че на широката публика те не са кой знае колко познати – поезията няма нужда да я знаят масите, поезията има нужда да я знае Бог…
***
Последната книга на Росен Друмев се нарича „Резервни части (за нобелова поема)“, издадена през 2016 г. В нея поетическото му майсторство сякаш се е изляло цялото, без никакви задръжки, с една безкомпромисност, която възхищава. За книгата написах в сп. „Съвременник“ (4/2017), като започнах с нещо, което определено ме изненада – книгата нямаше указана цена, тоест не бе предвидена за разпространение:
Това, че книгата на Росен Друмев „Резервни части (за нобелова поема)“ („Божич“, 2016) е без указана цена е малко притеснително: значи, че не се разпространява из книжарските мрежи; сиреч трудно би достигнала до читателя, сякаш не се нуждае от публика. В това отношение прилича малко на академичните поети и писатели (които пишат единствено за себе си и за своя собствен тесен филологически кръг), но с огромната разлика, че писането на Росен Друмев няма нищо, ама нищо общо с академизма. Ала има общо с нарочно избраната от него маргинална позиция, същинска и неподправена маргинална позиция – оттеглен, самоизолиран, недосегаем чак: поетът сам по себе си, поетът сам за себе си, поетът сам срещу себе си. Характерното за Росен Друмев е, че той хем доброволно е избрал изолацията („Но ето ме от думи – тук-сега – пред вас мълчащ и премълчаван И премълчал – забравен и забравил“), хем в същото време не я приема, съпротивлява ѝ се („Колко удари понесох ей така за нищо / колко дълго биха ме в преносен смисъл / колко дълго виках ужасен и страдах / докато дълбоко в себе си бях бесен / и мълчах (себе си мълчах) / и сега какво очаквате от тялото ми / (музи малоумни) и какво очаквам / аз от тялото си наранено Мъртво / тяло на мъртвец по-мъртъв от / самата Смърт (в преносен смисъл) // Смърт – със главна буква / аз – със малка“). Поезията на Росен Друмев поради това ни се струва жлъчна, яростна, злостна – злостна жлъч, жлъчна ярост; той не се страхува (хеле пък да се притеснява) да ни показва живота такъв, какъвто е, с цялата му озъбеност, непривлекателност, мърлявост и неуютност. Живот хулиган, не живот любовница. Затова в стиховете му ще срещнем съвсем друг речник, не този, който по принцип масовата публика е свикнала да очаква, когато чуе думите „поезия“, „лирика“, „стихове“: няма в лексиката му „морета“, „звезди“, „луни“, „небета“ и „души“, съвсем други са словата – провокативни, дързостни.
Ето в „следствие“ (прочее, тия малки букви на заглавията също са знакови: нищо в живота не заслужава главна буква, главна буква, както вече разбрахме, заслужава единствено Смъртта): „Твоята любов е твърде кратка – малка / (като малка пишка в къси гащи) Моята / е толкова широка че Надежда се превръща / в ято (бели врани) Вяра ме обзема (в смисъл / обладава)“. Или още по-скандално, като „скандалът“ тръгва направо от самото заглавие – „поезия за ляв ташак след редовно хранене“: „И понеже вече нямам и другари / както Дебелянов – той го каза пръв // И така – понеже аз не му завиждам / дето го е казал – си живея сам… / нищо не ме радва Всичко ме обижда / Но редовно акам Щом редовно ям“. Честно казано, на много може да се научи от тази толкова хард-поезия т.нар. „нова социална поезия“, най-малкото на органичност, естественост, непринуденост. И на безпретенциозност. Че да зареже най-сетне маниерниченето и превзетостта. Защото поезията трябва да иде отвътре на сърцето, не да си я смучеш от пръстите. Макар че, ако тръгна да определям каква е точно поезията на Росен Друмев, няма да я нарека „социална“, а „биотонична“. В сравнение с поезията на Александър Секулов от „Море на живите“ (една друга извикваща тръпки по кожата поетична сърдечност, която е хтонична, подземна, извергваща) тази в „Резервни части“ е биотонична, пулсираща, туптяща. Дори бих доуточнил: поезия био-тектонична, тоест разтърсваща. Като това разтърсване знае своите корени, знае изворите си: Росен Друмев с някаква завидна лекота си говори на равна нога със своите предшественици – с Дебелянов, с Вапцаров, със Смирненски. Няма например според мен в българската литература толкова пряк израз, толкова директна препратка към знаменитите стихове на Вапцаров: „С живота под вежди / се гледаме строго / и боря се с него, / доколкото мога“. Двустишието на Росен Друмев е не по-малко силно и запомнящо се: „ненаситна жажда за живот / която отвращава“. Обаче не само злост, жлъч и ярост има в стиховете му: той е също така ироничен, саркастичен, даже сардоничен; поетически вълкодав, който разкъсва по вълчи по кравешки примиреното житейско безсмислие. Една своеобразна любов-омраза откриваме в „Резервните части“, един садо-мазохистичен поетически сленг, единствен в българското писане, уникален и неповторим; Росен-Друмевски и ничий друг. Напомня ми той поведенчески като поет донякъде на „Вой“ на Алън Гинсбърг, когото съдят за непристойност заради езика на поемата му. Прочее, ако българските власти бяха така пуритански настроени като американските, Росен Друмев хич нямаше и да го съдят, а направо биха го заключили в Бургаския затвор. С което, между другото, само добро биха направили: няма да стои той на морския бряг „безвестен и безславен“, затънтен в бургаската си маргиналност, а щеше да се чуе името му по цялата страна. А неговото име заслужава, защото е име необходимо, защото така трябва, защото е име уникално… Име, което трябва да се повтаря, да се потретва, да гърми: Росен Друмев, Росен Друмев, Росен Друмев… Категорично съм убеден, че поет с такава творческа мощ сме длъжни да познаваме; че поет с такава творческа мощ сме длъжни да признаваме; че поет с такава творческа мощ сме длъжни да следваме. Ако не го сторим, пада ни се ето това – напълно заслужено, хак ни е! – „… и какъв е този член оперен пред устата / ти Музо малоумна да какъв е този / дървен микрофон чепат природен (питам)“…
Поезията като поправител на човешкото овчедушие без свян и без малодушие…
***
Не мога да не приведа някои образци от поезията на Росен Друмев, за да се види колко той е поетически непримирим, безпощаден, истински. Приживе Росен издаде едва шест стихосбирки: „Тежко време“ (1990), „Отломки“ (1994), „Наноси“ (1999), „Сиромашка трапеза“ (2003), „Армада. Пътуване през спомена“ (2009), „Човешко“ (2012), „Резервни части (за нобелова поема)“ (2016). Не са много, но – сигурен съм – и той като Атанас Далчев е публикувал само хубавите си стихотворения…
***
самотен срещу вятърните мелници
живях за този дето духа не
дето му духат (той е друг) –
той се събужда сутрин целият издухан
до него още спи една жена
преуморена щото цяла нощ е духала
и има нужда от възстановяване
Навън денят е слънчев лек ветрец
подухва и пердето се издува
сякаш са духали на него цяла нощ –
нощта и духането са като сестри на
този мъж
***
понякога си мисля със
главата на Луи XVI и не разбирам
за какво е нужно цялото страдание
жестокостите историческата достоверност
паузите аурите на светците косвените
доказателства за лудостта Моят път
към истината е посипан с рози с капки
кръв със сок от боровинки с нейното
жестоко Не което ме прободе някога в
сърцето на испания –
далечна нощ с пороен дъжд
и вятър Животът е това което причинява
болка – жена с високо напрежение хиляда
волта и аз съм мъртъв мъртъв мъртъв
„по-мъртъв и от най-мъртвия мъртвец“ (Фотев)
Понякога се чувствам в тялото на еретик
от мрачното средновековие тяло на из-
мъчван от светата инквизиция и изгорен
на клада понякога предавам вярата си
и земята става плоска –
по-плоска от главата на олигофрен
Най-сигурно е да живееш по библейски и
да не ровиш в пепелта си да не лъжеш и
да не крадеш да пазиш съботния ден и
да почиваш в мир защото днес е събота
и утре пак е събота
Определено – животът причинява болка
и радост в болката и болка в радостта
Понякога си мисля…
***
В памет на Янаки
умря приятелят ми –
тих добър поет
на изгревите и цветята
на слънцето и слънчогледа
на детските очи сред чудото живот
не можеше да спи по цели нощи
от стрес от неразбиране и груби думи
излизаше от къщи рано и понякога
ме вдигаше от сън за да си спомня
че още има някаква надежда
че още има някаква надежда за човека
отвъд натрупаните късове омраза
отвъд излъсканите коридори на властта
все още някаква надежда
дълбоко в будното око
на вътрешния поглед
умря преди една година точно
на този ден (4 IX 1999) в който
виновните така и не разбраха колко са виновни
въпреки че го повтаряха до изнемога
до изповръщане на цялата си същност –
„ох колко сме виновни
колко сме виновни“…
така и днес
отново ги видях в скръбта им
с подути от сълзи блатясали очи
с десници мускулести натежали
от непрекъснатото кръстене
в устите божието име – залък
не искам никого да съдя само искам да напомня
че всяка чужда смърт напомня собствената смърт
и ако нещо след това остава да живее
над него бог и ангелите
имат власт
***
1
тук няма хубави жени
и хубави мъже Животът
е сложил своя зверски белег на
лицата очите гледат тъпо няма
спомени – богатства съхранени
от разрушителния нрав на времето
Понякога морето идва много близо
нощем покрива този бряг завзема
човешката ни територия превръща
сънищата ни в кошмари тътне
с убийствения звън на своите камбани
и ни говори за смъртта и края –
за окончателния край на всичко
2
морето има власт да покорява
с изригващата мощ на своите
бездни енергии и гласове
морето има власт огромна власт –
поглъща алчно времена съзвездия
изтрива ги със своите огромни мелници
от пясък и вода Историята без
начало и без край залива видимия
свят твори живот с чувствителност
и мислене –
там някъде е бог
там някъде съм аз
***
Човешко
„Дали чудовището Неси
яде бургаски поетеси?“,
се питам в залезното злато
над Мандренското сънно блато
и, мисля, няма да му мигне,
ако изобщо го достигне,
ако изобщо съществува,
дотук как може да доплува?
„Чудовищата са антика“,
пошушна блатната тръстика,
отдето ято диви гъски
изфръкна с шум и водни пръски.
И толстолоб глава голяма
подаде от водата няма
и каза с поглед, мъдро, тежко:
– Да хапваш мърша е човешко.
***
Кално
Изкуството да носиш алкохол
е много древно, толкова познато…
Дървото на живота няма ствол,
но има топли корени в земята.
Короната в най-ярки цветове
е пълна с музика. Звучи секира.
Звучи Шакира. Време – часове
отседнал в поза лотос. Медитираш.
Забравяш се, потънал сред мечти
и нещо меко, топло, прясно, кално.
От алкохола всичко се върти.
Въртенето на свят си е нормално.
Планетата от древност се върти,
не ти се мисли колко е изпила…
Звучи Мадона, Бритни, Мритни, Стинг,
Ивана, Кондьо, Мондьо… Майко, мила!
Къде си Татко? Идвай, че съвсем
ще се отвинти бедната планета
и може ей така да си измрем
сред кал пияна, чалга и клишета.
