„До ръба на лудостта“, Чарлс Буковски, съставител Игор Шемтов, превод Марин Загорчев, Людмил Люцканов, Богдан Русев и Александър Тончев, изд. „Фама 1“, 2023 г.
Може би първото, което трябва да се каже за тази книга, е, че тя е колаж или сборник с автобиографични признания, почти откровения; би могла да се опише още и като своеобразно vintage-издание, каквото на английски език (досега) не е излизало; а защо не postmоrtem създаден „Дневник на писателя“. Алюзията с Достоевски едва ли е случайна. Той е особено скъп за Буковски и затова цялата проза на американския писател е опит да се пресъчини животът на човека от подземията, но и да се пренесе с един век и с един океан по-встрани от руската класика.
Погледната под друг ъгъл, „До ръба на лудостта“ е и намигване към късния Толстой и съответно – към желанието да се говори художествено, но и да се бяга от всяка художественост. Мисля, че американската класика се ражда, расте и съзрява, проникната именно от това желание – за „естествена“, „нелитературна“ литература. Сякаш нейният манифест е във волята да се създават некнижни книги, като (ако може) страниците им носят не мирис на печатарско мастило, а на скоч и на бърбън. Но не за традицията, която създава Хемингуей и води към Буковски, е мисълта ми, а за това, че „До ръба на лудостта“ е антология с текстове от „Жени“, „Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба“, „Пиянска амнезия“, „За пиенето“, „Всичко на масата“… Те са така селектирани, че (освен за дневник на писателя) да създават усещането за задушевен, приятелски разговор. Не само между Буковски, Толстой, Хемингуей и читателя. Тук ще чуем още Едгар Алън По и Уолт Уитман, Кафка и Луи-Фердинан Селин…
Гласовете им звучат като в акапелен хор. Звучат иронично и дискретно. Като признанието: в следващия живот искам да съм котка; да спя по дванайсет часа на ден и да чакам да ме нахранят; да седя и да си лижа задника. Хората са прекалено нещастни, сърдити и целенасочени (стр. 31). Унесен ги слушаш и не само усещаш, но и виждаш как Хемингуей ти говори от имението си във Финка Вихия. И това превръща монолозите на Буковски в диалози. Даже не в диалози, а в трилози. Защото в тях участваш и ти. А защо не в тетралози? Та нали и Кафка е тук. Винаги обичах да го чета, когато ми се приискаше да се самоубия; той като че ме успокояваше, неговото писане отваря черната дупка и човек пада право в нея, той може да ти покаже малки странни трикове, отвежда те по-надалеч от улиците (стр. 53).
Иска ми се да изброя всички гласове, но ми е трудно (всъщност невъзможно), затова предпочитам метафората с хоровото пеене. Може би защото в един хор никой никого не заглушава и никой с никого не спори… просто много хора пеят една и съща песен. Защото лудите и пияниците са последните светци на епохата (стр. 62). Струва ми се, че в този образ е разковничето. Като човек, който цял живот е на ръба на лудостта, Буковски добре знае, че понякога се полудява и от прекалено много нормалност. Прекрасният пример е Хемингуей. Той се е трудил прекалено усърдно. Чувстваш колко се е старал, когато е писал. Думите му са като тежки тухли, споени една с друга. (Шъруд) Андерсън може да се смее, докато разказва нещо сериозно. Хемингуей никога не се смее. Човек, който става да пише в шест сутринта, не може да има чувство за хумор. Той се бори с нещо (стр. 110). Като че ли в Папа Хем Буковски е виждал своето алтер его. Може би защото, подобно на своя предшественик, и той винаги се е борил с мисълта за самоубийство. Ала надживява средната продължителност на живота и умира на 74 години, от левкемия.
Затова още веднъж – но този път като духовник – набързо прелиствам „До ръба на лудостта“. Искам да си отговоря на въпроса: може ли литературата да спасява? Ако не от ада, то поне от самоубийство? Защо Толстой и Буковски, за разлика от Хемингуей, не слагат край на живота си? Възможно ли е една от причините да се крие в това, че авторът на „Старецът и морето“ е гледал на себе си като на млад и жизнен човек? И точно този мачистки подход се е оказал пагубен? За разлика от Толстой, който (въпреки жизнеността си) никога не се е мислел за млад. Дори когато на 35 пише „Война и мир“, той се е чувствал стар като Омир. Странна работа е стареенето – обяснява Буковски – основното е, че постоянно трябва да си повтаряш: „аз съм стар“… Приличаш на прашасала свещ. Чудо голямо… майната ѝ на тази игра… да беше умрял преди трийсет и пет години. Само че как тогава щеше да гледаш този филм на ужасите? (стр. 111).
Абсурдна е тази мистика, би казал скептикът. Но сякаш аутсайдерският рефлекс и правото да бъдеш последен имат силата да консервират човешкото у нас. Защото някъде беше писано, че последните ще бъдат първи. Ала това е друга перспектива – религиозна. Опасявам се, че Буковски не би дръзнал да постави текстовете си в нея… Защото в ада е пълно с поети (стр. 69). Друг е въпросът, че и св. Йоан Златоуст би описал преизподнята по същия начин: всички поети ще са там, ще четат стихотворенията си и аз ще трябва цяла вечност да ги слушам. Ще се давя в надутата им суетност, в преливащото им самочувствие. Ако има ад, така ще изглежда: поет след поет ще декламират безспирно (стр. 69).
Затварям книгата и се замислям, че не знам защо се сетих за св. Йоан Златоуст. Може би защото моят учител по нов Нов завет – отец/доцент Павлин Събев, обичаше да казва, че някога, когато бил дете, пияниците в родното му село имали дълги, почти патриаршески бради. Изглеждали толкова измъчени и така аскетично, сякаш наистина са светци…
