Първият сборник с разкази „Титан“ на руския писател дисидент Сергей Лебедев излезе в края на 2023 г. под знака на издателство „Кръг“. Както и с предишните две книги на Лебедев – романите „Предел на забравата“ и „Дебютант“, и тук българският превод е на Денис Коробко. Художник на корицата е Албена Лимони
Съветският и постсъветският свят с неизказаното си изобилие от престъпления са естествен хабитат за призрачни сюжети. С „Титан“ Сергей Лебедев създава нов жанр, чрез който преодолява смъртоносните последствия от историческото, от реалното зло. В предговора авторът обяснява: „Усещането за наближаващия край на една епоха винаги дава живот на мистиката. (…) Съзнанието на хората търсеше образи, търсеше език за описване на трагедията – и прибягваше към мистични алюзии, които правят зловещото минало реално и едновременно с това го отчуждават, превръщат го в обект на друг свят, друга реалност. Е, призраците наистина не се раждат сами за себе си. Ражда ги мълчащата съвест“.
Лебедев отваря „тъмният килер, в който се е запазило всичко изместено, изхвърлено, задраскано от живота и паметта за седемдесет години комунистическо управление“. Подобно на високо оценените му романи, разказите в тази книга дават думата на реликви, места, животни и лица в търсене на справедливост за бурното минало, наситено с непрекъснато и неназовано зло и наследено от съвремието. В сгъстените до крайност, концентрирани до невъзможност за преглъщане истории това минало е чудовището под леглото, призракът зад прозореца, сянката върху слънцето. Сред сюжетите има както реалистични, така и мистични. Някои герои стават жертва на свръхестествени сили или на собствените си психични разстройства. Лебедев ни повежда на зловеща разходка из няколко емблематични сгради: щабквартирата на КГБ на „Лубянка“ и дачата на Сталин в Кунцево. Различни моменти от съветската история се появяват в различни истории. А Титан е псевдоним на писател, недолюбван от съветската власт и изпратен в трудов лагер.
Разказите са плод на задълбочено изследване на живота, на обществото, на малкия човек и неговия бит, неговите обсесии и жалки, често безсмислени опити да бъде. „Фактически през цялото време на съществуването си съветската държава е унищожавала хора и е унищожавала всяка памет за унищожените – пише Лебедев. – При това в архивите на Държавна сигурност и досега се пазят милиони архивно-следствени дела. Милиони измислени обвинения. Милиони лъжливи разпити, построени по един художествен канон: от отрицанието до признаването на несъществуваща вина. Тези дела, този метатекст с неговите стандартни сюжети и жанрове е може би главното и най-страшно руско произведение на ХХ в. Свидетелство за злото, останало непрочетено.“
През февруари 2023 г. Сергей Лебедев представи в България при огромен интерес своите два романа. Той обсъди с публиката провалите на съвременното руско общество и остро разкритикува политика на Путин, както и своите колеги писатели в родината си.
Сергей Лебедев (род. 1981 г.) е руски журналист, писател и дисидент, автор на шест книги. Още с дебюта си „Предел на забравата“ получава международно признание. Романът „Дебютант“ е номиниран за две от най-престижните европейски литературни награди – Ангелус и Ян Михалски.
„Титан“, Сергей Лебедев, превод от руски Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2023 г.
КРЕМЪЛ
… Генерал-лейтенант Бурмистров, комендантът на Кремъл, реши да нощува в служебния си кабинет: рано сутринта предстои репетиция на парада. Можеше да спи и вкъщи, разбира се, не е далеч от тук. Но той особено обичаше нощния, безлюден Кремъл, когато само дежурната смяна е по постовете си. Няма ги туристите. Няма ги чиновниците. Няма го президентът. Останал е само самият Кремъл. Свещеният дом на властта. Местобожеството – единственото, на което служи Бурмистров.
Разходи се по протежението на крайречната стена, слушайки как през утихващите шумове на града се промъква шепотът на говорещите си крепостни кули. Откъм Москва река лъхаше студ, макар прогнозата да обещаваше топла нощ. Генералът се намръзна и после съвсем не можа да заспи. Неуместно си спомни, че като млад ненавиждаше Кремъл. Бяха го пратили да служи в специалния кремълски полк. Маршируването, зимните часове в караул край Вечния огън, когато минава вечност, преди да те сменят, проклета ледена вечност, а пред теб има свободни хора, влюбени двойки, които са дошли в Александровската градина, и от тях мирише на домашна храна, парфюм, цигари, шампанско…
А после, преди демобилизацията, го поканиха на разговор и му предложиха да кандидатства в училището. Съгласи се, разбира се. А и нямаше как да откаже. Надяваше се, че бъдещата служба ще го отведе някъде по-далеч от Кремъл, зубреше езици…
Но Бурмистров не попадна в разузнаването. Стана контраразузнавач, Второ главно управление. И само веднъж отиде в чужбина, в Египет, където съветски специалисти строяха Асуанския язовир и още стотици промишлени обекти.
Официално КГБ не работеше там, разбира се. Там дори вестник „Правда“ не можеше да се занесе. Колегите му в строителните организации, в геоложките отряди, се наричаха „заместник-ръководител на договора по общи въпроси“. А той се водеше отговорен за свободното време на трудещите се и затова имаше прикритие от посолството по линия на културата.
Именно там, в Египет, се промени. На „съветските приятели“ щедро им показваха древните храмове и некрополи, гробници и каменоломни. На едни им беше любопитно – екзотика. Други се побъркваха от скука, от жега и прах – пусти да опустеят ония фараони! А Бурмистров, истинският русин, без никаква източна жилка, изведнъж усети нещо… родно. Чуждо, но близко. Нищичко не разбираше от йероглифи, мумии, статуи, но бегло запомняше имената на божества и властители, гледаше саркофазите и пирамидите, усещаше техния мъртъв живот и задгробната власт, така познати за него, бившия кремълски часовой.
В крайна сметка на Червения площад също стои каменна пирамида, казваше си Бурмистров. И мумия има. Нали и ти я охраняваше, стоеше на караул пред вратите на Мавзолея.
У дома си генералът пазеше цял кашон диапозитиви. От време на време се заключваше в кабинета, включваше проектора, който миришеше на озон и прах, изгарящ върху нажежената леща: сякаш мирише на пустиня. И се пренасяше там, където царуваха Озирис и червеноносият Хор, изсечен от гранит, където в златен саркофаг лежеше младият Тутанкамон, където всяка стена бе покрита с йероглифи.
Когато си заминаваше от Египет, неговата арабска сянка, който действаше като невзрачен чиновник на министерството на културата, също контраразузнавач под прикритие (бяха го обучавали още избягалите нацисти), му предложи да идат до Долината на царете. Бурмистров се съгласи и получи одобрение за насрещно вербуване. Но независимо от предположенията, Фарук не се опита да го вербува. Просто го заведе на разкопки, започнали преди само два месеца.
Основната камера на гробницата била разграбена още през древността. Страничните обаче бяха оцелели непокътнати и сега египетските археолози вадеха на повърхността ритуалните животни на починалия сановник – балсамирани котки, кучета, коне, кобри и дори нилски крокодил.
Омотани с грубо сиво зебло, животните приличаха на страховити кукли, способни да се пробудят, ако се развърже възелът и се размотаят бинтовете…
Фарук бе изящно любезен. Обясняваше и показваше, както се полага на уж министерски чиновник. Но Бурмистров не можеше да се отърве от усещането за странността на случващото се.
За светските хора, привърженици на Насър, египетските старини бяха важен, но все пак вторичен символ на египетския национализъм. А за многобройните мюсюлмани – езическа мерзост, смет пред лицето на Аллах, истинския Бог.
А Фарук – какво име само, име на свален от трона крал! – говореше за гробницата и покойния сановник така, сякаш беше египтянин от несъществуващия Египет, страната, в която линията на редуващите се Царства не бе прекъсвана и до днес. Бурмистров си помисли, че това може да е подход за вербуване, но веднага се усмихна – глупости, не са нужни такива сложности. И все пак имаше чувството, че го вербуват. Но не Фарук го прави. Контраразузнавачът само го е довел, но при кого? При духа на мъртвия сановник? При дрипавите феласи, които копаеха земята? При археолога доктор Касем, професионалист, полиглот, завършил Сорбоната? При самата тази твърда и суха земя?
Пак там, край гробницата, Фарук му направи прощален подарък. Пошушукаха си с Касем и донесе нещо, скрито в юмрука му.
– Това ви е за спомен от Египет – каза Фарук. – Преди малко са го открили. Боговете ви обичат.
Египтянинът отвори дланта си.
Върху нея лежеше бронзов скарабей с позлатени крилца и тюркоазени очички. Не го бяха мили, само го бяха почистили с четка и той бе покрит с праха на вечността.
Бурмистров знаеше: това вероятно е провокация.
Износът на египетски старини е забранен. Макар, разбира се – кой да е по-осведомен, ако не той – големите хора да пращаха някои интересни неща в Москва.
На летището в Кайро ще претърсят него и багажа му. Ще открият бръмбара. И ще започне опитът за вербуване.
Но това е нелепо. Вербуването трябва да става тихо, а съветските хора винаги летят на групи, всичко се вижда, ще стане скандал…
Помисли си, че Фарук работи грубо, отчита дейност. Само че това не се връзваше с онзи умен Фарук, когото Бурмистров добре беше опознал за три години.
Не. Фарук не играе. Това наистина е подарък. Не е случаен. Има някакъв план, някакво двойно дъно…
Бурмистров понечи вежливо и уж простодушно да откаже: така де, забраната и законът са за всички. Но изведнъж си представи как по време на виелиците през ледената московска зима ще сложи скарабея на дланта си и ще си спомни ослепителното египетско слънце… скарабеите се появяват от мъртвата плът… скарабеите търкалят слънцето към утрото… Хепри е неговото име…
Бурмистров тръсна глава, прогонвайки видението. И разбра, че вече държи скарабея в ръка. Бронзовият бръмбар дращеше кожата му с острите си крачка: пробвай да го върнеш на дарителя, и ще се вкопчи до кръв. Бурмистров изведнъж видя колко е красив този древен бръмбар. Той, офицерът от КГБ, нямаше нищо свое освен може би ризите и панталоните в кожения куфар. Държавата му беше дала мундир, пистолет, апартамент, а той ù беше дал клетва, беше ù дал себе си. Но сега ще има бръмбар, неговия скарабей, единствената му истински лична вещ, съкровище.
– Да идем на сянка – каза Фарук. – Пече.
При тези думи Бурмистров, вече свикнал с жегата, осъзна най-накрая колко задушно е в долината, каква жега е, какъв течен зной се спуска от склоновете ù, как слънцето замъглява съзнанието. И прибра скарабея в джоба на ризата си.
Пийнаха чай на сянка в палатката на археолозите; Бурмистров се изми, освежи се, Фарук го закара до Кайро. По пътя бръмбарът сякаш изчезна, спотаи се в джоба, и Бурмистров се сети за него чак когато стягаше куфарите. Да го напъха под подплатата? Да го остави тук? Да го изхвърли? Да го преподари на някого като сувенир, дрънкулка?
Бурмистров почти се бе решил да го изхвърли. Дори измисли къде – в градината на културния център, там скарабеят ще изчезне в зеленината, все едно ще се върне към земята, от която се беше явил. Но не можа. Не от алчност, не. От страх, че бръмбарът ще изчезне, а той, Бурмистров, така и ще си остане предишният, нищожно майорче ще си остане, а пък със скарабея… Не можеше да си обясни какво ще се случи, ако вземе бръмбара – разумът му настояваше да го изхвърли, незабавно да го изхвърли, но Бурмистров все пак загърна скарабея в цигарена хартия и го сложи във вътрешния джоб на сакото си.
Никой не го спря на летището в Кайро. Обратното, имаше чувството, че Фарук е някъде наблизо – прикрива го, осигурява му коридор.
А няколко дни след завръщането го извикаха при заместника на председателя, куратора на контраразузнаването.
Искаше му се да рискува и да помоли да го преместят в разузнаването. Обратно в Египет. Но щом видя лицето на началството, разбра, че съдбата му е решена.
– Има мнение за вас, другарю Бурмистров, да бъдете преместен в Девета служба. И да бъдете назначен за помощник-комендант на Мавзолея.
Това бе толкова неочаквано, че Бурмистров си помисли: бръмбарът го е направил…
Сергей Лебедев