В този вечерен час кварталната градинка е пуста. Кафенето, което се намира в приземния етаж на блока в дъното ѝ не работи: вътре е тъмно, вратата е заключена, големият чадър с рекламния надпис е свит и пъхнат зад парапета на стълбичките, по които слизаш от градинката в кафенето; отпред, на плочника стърчат неприбрани две маси и няколко стола.
Детската пързалка лъщи от дъжда на светлината от уличните лампи. Мракът в дървената беседка, на която момците от махалата през лятото смениха покрива и пейките вътре, за да продължи да им служи вярно, когато играят на карти и пият бира, и пеят песни, е някак по-гъст, отколкото отвън, и тя прилича на пещера.
Дъждът май премина в сняг, капките вече правят дълги пунктири под уличните лампи. И ако се въоръжим с търпение, може да понатрупа.
Да преговорим. Градинката е пуста. Пързалката лъщи. Пред затвореното кафене в дъното има две маси и няколко стола. Ха, там седи някакъв човек. Изнесеният еркер на горния етаж на блока го пази от снега, човекът седи на масичката пред затвореното кафене и също гледа към пустата градинка, която започва да се прошарва на бели петна. Какво знаем за този човек? Нищо. Дори чертите на лицето му не се различават. Вижда се само, че брадата му белее в тъмното и че е нахлупил качулката на връхната си дреха на главата си. Да не би да има среща? За какво ли си мисли? За наближаващите празници? Дали е самотник или е излязъл просто да се проветри от навалицата вкъщи? Ако има близки, успял ли е да им купи подаръци? А те какъв ли подарък са му купили?
Както личи, въпроси без отговор.
Наоколо прозорците в кооперациите светят. На първите етажи, там, където не са дръпнати завесите, се виждат върховете на украсените елхички. Едно момченце е залепило носа си в стъклото на прозореца, разтопило е с дъха си голям кръг и гледа навън.
По тротоара в кишата вляво от градинката върви жена. Явно е възрастна, защото върви трудно, кривѝ на едната страна, в ръката си стиска бастун. Облякла е торбесто палто, на главата си има шарена плетена барета, която сигурно вече се е наквасила от мокрото. Устните ѝ обаче са изписани с ярко червило и пламтят, очите ѝ са заградени със силен грим. Дали не си спомня как е влизала в ролята на Снежанка на младини?
И тук не знаем отговора.
А едно време знаех отговорите. Спомних си. Бях млад репортер. Пак беше по Коледа. Издирих една фирма, която организираше коледни тържества. Опитвах се да направя празничен репортаж. Фирмата беше семейна и офисът ѝ беше в дома на хората. Бащата играеше Дядо Коледа, а дъщеря му – Снежанка. Бащата дори си беше отгледал страховита брада, за да му е по-лесно, да не се занимава с памуци и лепила. Извадих касетофончето, записах разказите им. После помолих Дядо Коледа и Снежанка да дойдат в редакцията, щях да ги откарам с моята кола, за да повдигнем духа на колегите. Но бащата имаше ангажимент. Само Снежанка се нави. Облече роклята, обу ботушките, взе си наметката.
Казах ли, че момичето беше много хубаво. А като Снежанка – още повече.
Изтърсихме се в редакцията точно в часа, когато се затваряше вестникът и беше най-напрегнато. Но ние влязохме в огромната зала. Колегите започнаха да надигат глави. Жълтите им лица се озариха. Някой пусна музика. Един покани Снежанка на танц. Тя прие. После я покани друг. Колежките също наскачаха, наредиха се в кръг около елхата и започнаха да пляскат с ръце. Фотографът ни, старият арменец, ветеранът, който снимаше танците, махна с ръка и остави фотоапарата. И той искаше един танц със Снежанка.
Стана хубав репортаж.
Но да приключваме. Нека всичко да си остане така – пустеещата градинка, която започва да побелява, мракът на беседката, помнещ песните и може би затова толкова гъст, момченцето на прозореца, което не отлепя нито за миг нослето си от стъклото и продължава да гледа навън…