Картина, скулптура, инсталация… В миналото често са правени съобразно мястото, на което ще стоят. Или пък „по мерките“ на поръчителя.
В днешно време все повече най-важното място е интернет. Ако хората биват посрещани по дрехите, то предметът на изкуството – по изображението в мрежите. Появи ли се недоволство, види ли се недостатък – малък е шансът да бъде изпратен с уважение, дори да заслужава.
Олелията, критиките, които всяка година се появяват в България по повод на градските коледни украси, или спрямо нови скулптури на площадите, са едни от многобройните примери. Хиляди (милиони) хора преценяват, формират мнение. Авторите биват заклеймявани. Още по-важно като резултат е, че съответните власти премахват произведенията.
Понякога е налице и обратен ефект. Произведението се харесва, пак единствено по снимка. Властите може да поръчат още.
Това възприемане на образа през интернет отваря необятни теми – за възможностите за злонамерено представяне на творчеството, за манипулация на общественото мнение. За важността на ъгъла на изобразяване, или за подбора на елементите… За това може ли едно произведение да се оценява без пространственото положение, точното му място в околната среда (например при градските паметници е важно)… За културата на възприемане, на разсъждение… Но независимо от многобройните аспекти, от рисковете за лъжа и несправедливост, е факт, че обществото съди все повече по снимка.
Тогава и произведението не следва ли да се съобразява задължително с нея? Авторът, в процеса на творчеството, да внимава приоритетно за евентуалния ретранслиран образ? Постоянно при направата да съобразява от кой детайл може да изскочи неприятен заек (опитвайки непостижимото – да влезе в главата на хората)? Но нужно ли е всичко това всъщност? Или пък, дали, за да се опази самото изкуство, усилията не бива да бъдат насочени към съпровождащия го пиар? За да тушира в аванс недоволството? Но пиарът всеки път възможен ли е? Самият той няма ли да опорочи творчеството? Най-важното – със социалните мрежи на шията самият творец не се ли самоцензурира? Харесването на публиката винаги е било важно. Но колкото повече масовост има, толкова повече публиката е тълпа. Тълпата като съдник не е ли хомот?!
Нямам отговори на всички тези въпроси. Но мисля, че ще бъдат все по-основателни поради феномена хората да съдят само по снимка – без да им хрумне и за миг, че не бива; твърдо убедени, че каквото се появи в главата им, това е истината.
Така от изкуството темата влиза във формите на съвременна комуникация. Наскоро в аналитична статия „Монд димпломатик“ описа как проявената емоция от изображението в интернет е вече не просто реакция, ами и еталон за поведение – ако нещо изглежда отвратително, интелигентното поведение изисква на мига да го заклеймим, а не да търсим факти и извън изображението, преценявайки по-пълно какво е. „Това е удивителен обрат“, написа „Монд димпломатик“ – доскоро всички искахме да се отдалечим от събитието, за да го анализираме чрез разума. Доброто поведение вече изисква да го преценяваме през емоцията.
Конкретният пример засягаше политиката. Но е ясно, че не важи само за нея. Имаме врата в полето, която се затваря и отваря, всеки ще трябва да се нагоди, и всички да внимаваме – не убива ли хубавото, не насърчава ли лошото.