Драматургът Сашо Димоски за авторския си проект „Свръхчовек“, създаден в партньорство с творци от Република Северна Македония специално за Варненския драматичен театър; за срещата между философията на Ницше и „Пролетно тайнство“ от Стравински на територията на постдраматичните театрални форми
Като автор на драматургични текстове, отличени с национални и международни награди, също и като университетски професор, се намирате в центъра на театралния живот в РС Македония, като категорично заявявате пристрастието си към постдраматичния театър.
Определено. Докторската ми дисертация е на тема „Постдраматичният театър – начинът, по който комуникират митологиите и постдраматичните театрални форми“.
Доколкото постдраматичният театър изследва познати сюжети и текстове в критически дискурс от съвременна гледна точка, вие срещате сега на театралната сцена философията на Ницше за Свръхчовека с музиката от балета „Пролетно тайнство“ на Стравински. Как стигнахте до идеята?
Всъщност аз искам да артикулирам собствените си съмнения, защото вярвам, че театърът е място, в което човек се занимава със себе си, своите съмнения и проблеми. Не само Ницше, а и други философи, особено екзистенциалистите, разглеждат в психоаналитичен смисъл Свръхчовека, суперегото и прочие теми, които предпоставят идеята за божественото, как и в състояние ли сме да стигнем до божествената частичка. Изкуството ще ни даде различни отговори на въпроси от рода: кое и какво може да се окачестви като „свръх“, как да се осмисли понятието Свръхчовек и съществува ли такъв човек. Абстрактността на постдраматичните театрални форми, в които вербалната партитура е второстепенна, отварят широко поле за размисъл над самата презумпция. Театърът, който интерпретира идеята за Свръхчовека, може да се мисли като полигон, на който теорията се подлага на изпитание.
Как в този контекст се вписва музиката от „Пролетно тайнство“ на Стравински, чиято премиера, както е известно, скандализира Париж.
Стравински е моето вечно вдъхновение с „Петрушка“, „Жар птица“, „Пролетно тайнство“. Музиката на „Пролетно тайнство“ вдъхновява прочутия с трудните си хореографии Вацлав Нижински за един уникален прочит, граничещ с физическите възможности на човешкото тяло. Предизвикателство представлява и самата музика на Стравински с нейната дисхармония и особена структура с „12 картини от езическа Русия“, както гласи едно от подзаглавията на балета. Структурирана също в 12 ритуални сцени, нашата постановка инкорпорира тезата за Свръхчовека през принципа за телата, които убиват собствените си сенки, за да станат демиурзи на света.
„Свръхчовек“, фотография Валентин Андонов
Водеща роля получават мъжете – телата, докато на жените е отредено да бъдат само техни сенки?
Не. Сянката осмисля тялото. Тялото без собствена сянка е само някаква безлична форма. Автентичността на сянката детерминира тялото, поне това е моето схващане.
Философията на Ницше остава недоразбрана, още повече че фашистката идеология я манипулира. Съвременниците не приемат и експериментаторската музика на Стравински. Защо смятате, че XXI век ще ги разбере?
Смятам, че няма да ги разбере. Но енигмата, която витае около Ницше и Стравински, и техните поетики разкриват едно необятно пространство за интерпретации, което ги прави велики и вечни. Затова човечеството винаги ще се връща към въпросите, които задават с философията и музиката си тези изключителни умове.
Изкушавам се да ви попитам дали Супермен е Свръхчовек?
Супермен е идентичност сам за себе си, човек без сянка, може би реагира на криптонит[1].
Не за пръв път работите с режисьора Васил Зафирчев, който поставя вашите творби „Дневникът на хулигана“, „Петото годишно време“, а сега и „Свръхчовек“ във Варна. Очевидно споделяте една и съща творческа философия.
Васил Зафирчев е направил много постановки по мои заглавия. Най-новият ни общ проект е „Свръхчовек“, за който текстът и постановката са предназначени за Варненския театър. С радост приехме поканата на директорката Даниела Димова за съвместна продукция и решихме да предложим автентичен авторски проект, който да създадем специално за Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. На нова сцена е добре да излезеш с най-силното „оръжие“, а това означава преди всичко оригиналност, също и отговорност. Придържам се към този принцип, независимо дали пиша романи, или пиеси. Същото се отнася и за Васил Зафирчев, с когото изповядваме една и съща философия за съвременния театър и работим в тандем за постигането на оригинален сценичен синтез със средствата на постдраматичния театър. Към тази цел сме устремени заедно с целия екип на „Свръхчовек“ – сценографа Филип Коруновски, костюмографа Раде Василев, хореографката Олга Панго и прекрасните варненски актьори. Горещо се надявам нашето представление да намери добър прием сред българската публика.
„Свръхчовек“ не се занимава с рационалното, тъкмо напротив – изследва подсъзнателното, духовното, импресията, анализира чувствата на човека извън конкретиката. Това не е Аристотеловата идея за театър, не е конкретна история, която може да преразкажеш. Целта е зрителят да бъде подтикнат към силно интроспективно преживяване, което да го доведе до прозрение и да го насочи към въпроса защо ние, хората, сме станали толкова сурови и егоцентрични, че убиваме собствените си сенки, за да станем Свръхчовеци.
В този аспект, какво казва „Свръхчовек“ на политиците, включително в нашите две държави?
Голям проблем на нашата съвременност е, че често политиката се превръща в политиканство. А културата, за разлика от политиката, има едно единствено измерение – тя изгражда само мостове, които подкрепят и улесняват връзките между хората от всички страни. Ние, творците, имаме привилегията да свързваме различни култури и заедно да създаваме нови творчески светове. И колкото повече тези светове общуват помежду си, толкова повече ние се обединяваме в името на една и съща цел. В изкуството според мен най-важно е именно това – сближавайки хората, то ги насърчава да израстват по-добри.
[1] Криптонит – въображаем материал от Криптон, родната планета на Супермен.
САШО ДИМОСКИ, роден в Охрид през 1985 г., е писател и драматург, професор във Факултета по драматично изкуство на Университета УКИМ в Скопие и в Университета Europa Prima в Скопие. Творчеството му включва над 50 заглавия в областта на литературата, театъра и балета. Автор е на романите „Дневникът на Хулигана“, „Алма Малер“, „Петото годишно време“ и „Заспалите хубавици“; „Ние, другите“ – събрани драматургични текстове, „Текстове за сценично поставяне“, „8/4“ – театроведски есета и „Нова антична драма“ – христоматия в 3 тома. Негови произведения са преведени на английски, сръбски, български, албански и унгарски език. Носител е на много отличия, сред които награда за нова европейска драма Еurodram за текста „Помеѓу змејот и неговиот бес“, специална награда за съвременен сценичен изказ на ИФАД Стоби 2017, най-високото държавно признание, връчвано от президента на РС Македония, Успешни млади. От 2014 г. Сашо Димоски е драматург на Народен театър „Јордан Хаџи Константинов-Џинот“ във Велес, а от 2020 г. е негов директор, селекционер и директор на Международния фестивал на античната драма „Стоби“ в РС Македония.
плакат Славяна Иванова
„СВРЪХЧОВЕК“, постановка на Варненския драматичен театър „Ст. Бъчваров“.Текст Сашо Димоски; превод Таня Попова; режисьор Васил Зафирчев; хореография Олга Панго; сценография Филип Коруновски; костюмография Раде Василев; асистент режисьор Владимира Иванова.
Роли и изпълнители:
Тела: Стоян Радев, Недялко Стефанов, Станислав Кондов, Константин Соколов, Николай Кенаров, Роберт Ваханян, Нейчо Петров.
Сенки: Веселина Михалкова, Христина Джурова, Гергана Арнаудова, Юлияна Чернева, Биляна Стоева, Милена Кънева, Габриела Боева, Сияна Начева.
Предпремиера – 17 ноември, премиера – 18 ноември 2023 г., 19 часа, Основна сцена: Европейска нощ на театрите. Старт на XIV Коледни театрални седмици – Варна 2023.
