И преди се е случвало да казвам, че Недялко Славов е един от последните български християнски писатели. Но той не говори за християнството и неговите догмати. Не учи хората на православие. Неговите герои не са богослови, не са подвижници, не са и аскети, които търсят познанието в мрака на абсолютното незнание, който се простира отвъд всяко знание. Не са мистици, не са светци, а хора в своята делнична изява, която обикновено стои най-отгоре на показ пред всички, които желаят да проявят интерес. Нарочно избягвам словосъчетанието „обикновени хора“, защото обикновени хора не съществуват.
Недялко Славов е християнски писател в практическия смисъл – християнски е неговият мироглед и това не може да се промени, независимо за какво и за кого разказва. А кой е християнският мироглед? Това е системата от убеждения и знания, която те кара разглеждаш света като предложение за избор между доброто и злото. Да знаеш, че доброто винаги е повече от злото, защото то е природа, докато злото е само моментно състояние, нищо повече от отсъствие на добро. Колкото и злото да е натрапчиво, колкото и да ни притиска да го изберем, то не е нищо повече от отсъствие, от липса, в крайна сметка от нищо. Затова и адът е просто отсъствие на Бог.
Темата за доброто и злото е в основата на всяко изкуство, на абсолютно всяко. Дори и на постмодернизма, който отхвърля съдържанието и залага единствено на формата. Когато изкуството е чисто формално (или безформено като в повечето модерни случаи), тогава двоичността идва от противопоставянето на красиво и грозно, което си е пак добро и зло, само че пренесено от областта на етиката в областта на естетиката. За жалост, модерното изкуство, след като постави това противопоставяне, често напълно съзнателно избира грозното, което си е съзнателен избор на злото. Но това е тама на друг, дълъг и печален разговор.
Именно светът, който съзнателно избира злото, е в центъра на изображението в романа „Хабитат“, както впрочем и в почти цялото останало богато творчество на Недялко Славов. Личността на главния герой се състои от две съвсем ясно обособени части – футболистът от миналото и дребният бизнесмен от настоящето. Дребен дотолкова, доколкото да не е попаднал в „схемите“ и да е запазил своята индивидуалност и свобода. В този смисъл сблъсъкът между доброто и злото е представен както като външен, така и като вътрешен сблъсък между колективизма и индивидуализма, където колективизмът е зло, а индивидуализмът – добро.
Въпреки че Данов (главният герой) е в бизнеса на охранителното видеонаблюдение, което поне формално го прави лоялна част от света на „Биг брадър“, не бива да забравяме, че той е футболист. Футболът е уникален спорт. Може би най-колективният, най-отборният, но същевременно спорт за ярки личности и поле за изява на индивидуалности. Ето това е християнското, това е, което прави Недялко Славов творец с православно мислене – за православието човекът не е част от цялото, а съдържа в себе си цялото цяло в неговата пълнота. Християнството е клуб на личности, а не на самотни, отчуждени и в крайна сметка безлични индивиди, в каквито се стреми да превърне хората всяка тоталитарна система.
За Недялко Славов злото идва да ни пороби под формата на безличие, на обезличаване. Когато човек загуби личността си, той губи душата си, а злото не иска нищо повече. Злото не иска нищо повече, освен отсъствието на Бог у човека. Данов е изправен пред избор – кой да бъде: футболистът или човекът от бизнеса с охранителните камери, тоест дали да е човекът от стария или от новия свят. Поставен е пред този избор, защото злото винаги, преди да погуби, изкушава, защото за него е по-сладко човекът да се погуби сам, по свой избор и в резултат на собствената си свободна воля. Няма да разказвам сюжета, за да не ви разваля удоволствието, но в общи линии главният герой получава съблазнителни предложения да стане част от новия световен ред. Само да кимне с глава и да получи всички облаги на технологичния свят в замяна на свободата и инициативата си. Главният герой обаче избира свободата с цената на пълното си унищожение като бурмичка от голямата машина. Избира да бъде отхвърлен, но свободен, спасил личността и душата си. Класически сюжет. Някой може да го нарече банален, но понякога истината е банална, защото е една. И Недялко Славов избира истината по същия начин, по който героят му избира свободата. Протагонистът да избере свободата е също толкова логично и закономерно, както и накрая доброто да победи, защото, както често казваме: накрая всичко свършва добре; ако не е добре, значи не е краят.
Накрая, разбира се, злото е съкрушено, защото това е логиката на мирозданието – както казахме по-горе, в християнския мироглед злото не е природа, а само временно състояние, което един ден ще премине и тогава ще видим „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1).
Интересна е линията на любовта. И тук любовта е почти невъзможна, а протагонистът е като лирическия герой на Петьофи – „Две неща ми трябват на земята –те са любовта и свободата“. На мен поне любовната линия в „Хабитат“ ми прилича малко на любовта между Флорентино Ариса и Фермина Даса в „Любов по време на холера“ от Маркес. Освен останалите прилики, при Маркес любовта е изконсумирана, макар и с голямо закъснение, на кораб, по време на пътуване нагоре-надолу по реката. Тук любовта е изконсумирана в спално купе на влак, пътуващ към морето. При Недялко Славов краят на любовния роман е трагичен, макар и не показно и драматично трагичен, защото злото посяга на любовта, както посяга и на човечността и свободата. При Маркес любовта кротко се разтваря в смъртта. Тук потъва в отчуждението.
Има и още един скрит цитат, който, сигурен съм, Недялко Славов не е търсил съзнателно – той просто е част от културата му, превърнал се е в начин на мислене. Любовната линия не свършва с раздялата, не свършва тогава, когато възрастната и зряла жена напуска живота на Данов. След това идва младата, едва напъпила и пълна с живот, леко налудничавата малка Хани, племенница на старата Хани, снимките на чиито любовници висят по стените на къщата ѝ като главите на ловни трофеи. Малката Хани се явява като награда за претърпените страдания и устояването на изкушенията, точно както Бог връща и умножава богатството и щастието на Иов, след като онзи е изгубил всичко и е преминал през тежкото изпитание, устроено му от сатаната. Любовта е още едно поле, на което доброто побеждава в романа, и няма как да е иначе, защото Добро, Истина, Красота и Любов са все имена на Бог.
Напълно излишно е да казвам, че Недялко Славов е изключително талантлив белетрист – това отдавна е доказано. Образната му система е потресаваща със своята яркост и внезапност. Прилича по нещо на тази на Набоков и понякога се питам дали и Славов не е като него синестет. Това, че Славов е преди всичко поет, слага неизлечим отпечатък върху всеки написан ред – обикновените белетристи не умеят да пишат така. И все пак „Хабитат“ е роман, покриващ всички изисквания на жанра. Сюжетът е почти криминален, започва със загадка, която накрая се разкрива по традиционния леко неочакван начин. Развръзката зрее през цялото време, за да се разрази на края с цялата си тържественост.
Когато се изправим пред творба като „Хабитат“, ние, българите, обикновено с възхищение, гордост и мъничко тщеславие казваме: това е книга, достойна за световната литература. Това е израз на някакъв необясним национален комплекс. Не, това не е книга, достойна да се впише във всяка друга национална литература – „Хабитат“ е книга, за която всяка друга национална литература може само да мечтае, защо и там, по света, в оная пуста „чужбина“, такива текстове се появяват рядко. Това е така, защото истинското произведение на изкуството се създава винаги в съавторство между писателя и Бог, създава се в синергѝя между човека и Св. Дух. Затова и енергията, която движи творческия процес, се нарича „вдъхновение“. В един филм за Бетовен композиторът се оплакваше: „Знам че има хора, на които Бог лично им шепти. На мен Бог ми крещи!“. Недялко Славов е от онези български творци, на които Бог им крещи и то така, че те едва успяват да запишат продиктуваното. А ние с трепет очакваме да го прочетем.