Клоунът беше все тъжен. Питаха го: „Как така, хем си клоун, хем си все тъжен?”. Той отговаряше честно, не се криеше зад мълчанието си. „Дозата на смешното в човека, онова за всекидневна употреба, е в малко, да не кажа, в нищожно количество. Колкото една бучка захар. Ако го използваш за щяло и нещяло, бързо ще се разсипе и ще свърши. И на арената, когато наистина трябва да разсмивам хората, защото те затова са дошли, у мен нищо няма да е останало.”
Правеха се, че го разбират.
А истината е, че той дори не беше тъжен. Беше вглъбен. Опитваше се да разсъждава за нещата и което е по силите му, да го проумява. Беше разбрал, че човек трябва постоянно да е буден. Не в смисъл да не спи, а постоянно да се взира в света и да го отгатва. Да не се оставя на инерцията. Беше разбрал, че мнозинството от хората живеят по инерция. Сутрин влизат в коловоза и вършат задълженията си с нищожна част от капацитета си – правят едни и същи движения, минават по едни и същи пътища, използват едни и същи думи. Но това не пести силите им, защото липсата на разнообразие изморява най-много. Хей, откога в главата ви не се е появявала нова мисъл, тъй искаше да попита клоунът хората. И когато вечер същите тези хора се озоват в леглото, когато останат най-сетне сами със себе си, онова безценно време за личните ти въпроси и отговори, наистина са като претрепани от умора, без спомен за изминалия ден, без никаква картинка дори от него, бе никакво дъхче.
Жорж Сьора, „Клоун и три фигури“, 1887 г.
Ето защо клоунът се стараеше, когато тези хора дойдеха в цирка, да ги разсмее до сълзи, ама така, че смехът да ги разтърси целите, да ги заболят чак коремите и лицето, стараеше се, с една дума, да изтупа целия ежедневен прах от душите им. Ако беше редно клоуните да произнасят проповеди, след смешките си той нерядко се виждаше как става сериозен и как им казва: Сега, макар да е краят на деня, се чувствате бодри, нали? Усещате прилив на сили. Това е така, защото сте излезли от коловоза, защото, макар и за кратко, сте се отдали на най-силното човешко лекарство – смеха.
Две са лекарствата, които могат да изцелят всичко и които носим винаги със себе си. Смехът и усетът за красотата.
Как можете да останете такива и на следващия ден, и на по-следващия? Като се гъделичкате? Не! А като с избистрената от смеха глава осъзнаете, че човек живее едновременно на две скорости. Едната е свързаната с ежедневието, където си дребнав, нервен, невротичен, злобен, сякаш са изсипали в тялото ти един чувал габърчета. Живееш, а не виждаш, живееш, а не чуваш.
Другата скорост е онази, която обикновено се отключва у нас, когато ни сполетят големите житейски събития. Те имат тази привилегия, че ни правят цялостни. Тогава ежедневната суетня изчезва като изтрит с гъба тебешир от черната дъска и ти разбираш, че достойнството, великодушието, благородството, онова, с което постоянно кичат като с еполети човек в празничните слова, не са празни черупки на думи, че красотата наистина е пръсната в целия свят около нас, има я и в отразения за миг в локвата летеж на птицата, и в примижаването на котката, излегната на припек върху оградата, и в гласа на далечния петел в зори, и в постоянството на Вечерницата. Тогава например, тъкмо тогава осъзнаваш изведнъж, че камъните мълчат, защото знаят, че в крайна сметка от тях се правят паметниците.
Но проповедите не са най-подходящото нещо за един клоун. И той си тръгваше, нашият клоун, купуваше си бутилка евтино червено вино от кварталното магазинче, магазинерът знаеше, че клоунът задължително ще се отбие и не затваряше преди това, прибираше се, казвам, вкъщи, изпиваше виното, за да не застане пред личните си въпроси и отговори, и заспиваше като пребит, а на сутринта, като се измиеше и се обръснеше, и закусеше едно твърдо сварено яйце, започваше да тренира старите си смешки пред огледалото и да измисля нови.
Например тази, най-новата: клоунът като проповедник.
