Кой е първият български филм, показан в чужбина?

В заглавието не са вложени никакви „конотации” с днешните политико-дипломатически „относи” между Северна Македония и България. То е само „концентриран изказ” на една история от миналото. И по-специално от 1910 година, когато в началото на месец септември от Скопие (тогава в Османската империя) долита дописката „Бой за ръкоплескания”, която софийският всекидневник „Мир” (№ 3086), „орган на Народната партия”, отпечатва на 11-и: „От Скопие съобщават: На 4 того вечерта в градския театър-кинематограф между другото се представя и картината „Пазарен ден в София”. При появяването на паметника на Царя-Освободителя, площада пред Св. Крал и пр. публиката, въодушевена от хубавата гледка, започна силно да ръкопляска. Обаче, българите патят за всичко.

Фасадата на софийското кино „Модерен театър” през годините

Полицията, по показание на бившия хамидов шпионин и лакей на Махмуд Шевкет паша, сега директор на затвора Ракъб ефенди, арестува Лаз. Панчев, Миле Иванов, Методи Панков, Коце Кондураджи, Ник. Трайкович и др. и бидоха освободени след кратки заплашвания и наставления на каракола. Не много след това, вчера, вероятно по настояването на Ракъб, същите българи бидоха поканени в правителствения дом, дето им удариха по един добър бой, за да им напомнят, че живеят в Турция. Говори се, че същата участ ще постигне и някои други от присътствуващите на представлението българи”.

Софийският „Модерен театър”, първото стационарно кино в България, разтворило врати на 4.XII.1908 г., е „начинание” на живеещия у нас от 1876 г. италиански търговец на тютюни, бизнесмен и милионер Карло Алберто Вакаро (1846–1933), който обаче поверява ръководството на кинотеатъра на своя зет унгареца Аладар Оттай-Остерайхер и неговия сънародник и съдружник Сигмунд Силаги. Изключителният принос на „Модерен театър” за родното кинематографично битие се изразява най-вече във факта, че неговата управа подхваща от 1910 г. системна изработка на хроникално-документални ленти и скоро съумява да наложи целулоидното средище като стабилно продуцентско и филмопроизводствено предприятие – „най-старото ни и солидно” (проф. Александър Янакиев), да го превърне в „киноцентър”.

Съобщението във в. „Мир” (г. ХVІ, № 3086, 11.ІХ.1910, с. 3)

На 12.ІХ.1909 г. пловдивският седмичник „Народна дума” („местен вестник на Демократическата партия”) известява, че „крупният търговец и фабрикант г. Едмондо К. А. Вакаро днес замина за Скопие (Турция), за да присъствува на тържеството при откриването на кинематографическия му театър в тоя град”. Син на споменатия Карло Вакаро, Едмондо Вакаро основава през април 1909 г. свое кино в Пловдив, което нарича „Екселсиор”. За да разшири бизнеса си, той наема през септември същата година „градския театър-кинематограф” в Скопие, наименувайки го също „Екселсиор” (според киноисторика Костадин Костов). Мениджмънтът и на двата „Екселсиор”-а си остава под шапката на „Модерен театър” – вероятно киното край Вардара, функционирало от септември 1909 г. до май-юни 1911 г., е било „клон” или „филиал” на софийското предприятие… За връзките на скопския „Екселсиор” с централата в столицата на България красноречиво говорят дори оскъдните данни за дейността му.

Първата „сигурна” (потвърдена от пресата) „собствена снимка” на „Модерен театър” е „София и околността ѝ”, престояла върху екрана на киното от 28 до 30 август 1910 г. (включително). До края на годината тя е последвана от кинохрониките „Българската армия”, заснета по време на „големите есенни войскови маневри”, проведени от 1 до 3 септември в между Стара Загора и Сливен, и „Излетът на авиатора Маслеников в София”, осъществена на 15 ноември, когато руският въздухоплавател Борис Семьонович Маслеников (1887–1947) извършва със своя биплан „Фарман” първите полети (5 на брой) в небето на България.

Тези репортажи са реализирани (според свидетелства на печата) под „личното ръководство” на Сигмунд Силаги, очевидно отговарял като „продуцент” за филмопроизводството на „Модерен театър”, ала заснети с кинокамерата на предприятието от Хуго – прожекциониста на кино и същевременно кинооператора на първите, произведени там хроникални филми. За съжаление, само с това свое (навярно собствено) име остава в историята на българското кино този загадъчен чужденец – „любезния Хуго”, „италянец” според едни, „немец от Будапеща” или само „немец” според други.

Оказва се, че само четири дни след прожектирането ѝ в „Модерен театър”, осъществената най-вероятно от Хуго „собствена снимка”, озаглавена „София и околността ѝ”, вече гастролира насред Скопие – „в градския театър-кинематограф”, представена под титула „Пазарен ден в София” и показваща някои от забележителностите на нашата столица – „паметника на Царя-Освободителя, площада пред Св. Крал [църквата „Света Неделя”]”. Дали тази първа продукция на „Модерен театър” се е оказала и неговата първа лента, показана в чужбина? Съществува такава вероятност, но пък тя предполага наличието поне на две копия от филма. Още повече че тъкмо през 1910 г. „Модерен театър” заявява в печата (поне три пъти) амбициите си да изнася част от своята целулоидна продукция извън границите на България. Доста претенциозен стремеж, като се има пред вид, че по това време тази продукция е повече от скромна. Оказва се обаче, че експортът не само е бил възможен – теоретично, на думи, но и е бил реално осъществен. Е, не за Европа, нито пък за Америка, но в западните покрайнини на Турската империя.

Освен любопитна, разказаната историята се оказва и знаменателна – в контекста на родната целулоидна летопис, разбира се. Защото излиза, че едва проходило, филмопроизводството на „Модерен театър” вече има своите международни изяви. Случили се уж „между другото”, но съвсем не и случайно. Напротив – сеансите говорят красноречиво за професионалното самочувствие на българското предприятие, за мениджърските качества, предприемчивост, инициативност на неговите ръководители, на техните опитност и европейски манталитет, за широтата на международните им контакти, за отличното познаване на целулоидния пазар и неговите правила…

На всичкото отгоре сеансите в Скопие минават с успех – публиката е „въодушевена от хубавата гледка” и си позволява дори да „ръкопляска”. Е, някои от българите са арестувани, заплашвани и наставлявани, а накрая са им ударили и по „един добър бой, за да им напомнят, че живеят в Турция”. Позната, но както е казал поетът – една друга, ама съвсем друга история…

Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.