Миналия петък, деня преди Задушница, отидохме с жена ми на гробището в Дрен. Там е погребан баща ѝ, Иван Гърбев. Стари жени ѝ бяха казали, че на гробището може да се ходи и предишния ден, преди самата Задушница в събота.
Искахме да избегнем навалицата. И добре направихме, защото в събота целия ден валя. Жена ми събра шумата от гроба на татко ѝ, после сложи в две кутийки каквото беше донесла, баница с месо и кекс и ги положи под паметника. Прати ме до колата да взема цветята, бяхме ги забравили. После ми подаде свещичките и аз дълго ги палих, духаше вятър и пламъчетата гаснеха, после изведнъж се появяваха отново, пак гаснеха. Събрах свещичките в снопче, забодох ги в земята. И сега вече, помагайки си една на друга, те се разгоряха. Жена ми беше направила кафе в едно термосче, сипа в две чашки, едната постави на гроба, дядо Иван обичаше да изпие сутрин една чаша кафе, другата подаде на мен. И отиде да види гроба на баба си и на дядо си, който беше горе на стръмното.
Аз седнах на покритата с плочи бетонна рамка на един съседен гроб, запалих си цигара, отпих от кафето и се загледах в надписа на паметника. Там пишеше: Иван Бонев Гърбев, 16.I.1928–15.III.2020, учител.
Листата на близкия орех падаха с тенекиен шум и се стелеха по земята.
Туве Янсон, „Гробище“, 1939 г.
Дядо Иван почина в самото начало на пандемията, в нощта след драматичното слово на генерал Мутафчийски. Вече бяха обявили строгите мерки, хората вече не можеха да се събират в затворени помещения и направихме опелото в двора на църквата, а не вътре. През лятото намерих майстор, който скова кофраж и изля бетонната рамка около гроба. А вече през есента се замислих какъв паметник да сложим. Проверих за цените, те гонеха две-три хиляди лева. Докато мислех, дойде декември и се зададоха Коледа и Нова година. При едно ходене в Дрен се обадихме на познат скулптор, с когото сме близки, той е роднина на жена ми и има ателие в селото. Той без много думи ни заведе там, където беше струпал големи каменни блокове, гранит, които чакаха да се превърнат във фигури; в бикове, в коне, в новородени агънца, в жени, големи като пълнолуние, и рече: избирай си. Аз гледах, гледах и посочих един камък, с равна челна страна, с красива гърбица отзад, метър и нещо широк и близо метър висок, необработен сив къс гранит, тежащ най-малко двеста и петдесет-триста килограма. Ето този, казах. Този ли? Добре. Даде ми телефона на негов колега, който да изсече буквите. Обадих се на човека, закарах го в Дрен, скулпторът завърза камъка с въжета и с телфера го премести на рампата под навеса. И неговият колега за половин ден свърши работата. Остана да се чуем, за да се уговорим кога да монтираме паметника на гроба.
Коледа и Новата година минаха, дойде януари. И един ден скулпторът ми звъни. Викам да свършим работата утре, каза ми той. Че после ще става студено. Добре, казах. Жена ми намери телефона на човек от селото, който разполагаше с камионче, обадих му се, уговорихме се. И на другия ден рано-рано отпраших за Дрен.
Човекът с камиончето беше пристигнал навреме. Даде на заден и се качи на рампата и с телфера натовариха камъка в каросерията. Отидохме до гробищата. Камиончето спря на пътя. Мислеха да спуснат камъка по две талпи, подпрени под наклон на каросерията и после, като подлагаме кръгли мертеци, да изтъркаляме някак камъка до гроба. Но човекът с камиончето се ослуша и вдигна ръка. Сега и ние чухме – наблизо работеше багер. Чакай, ще го извикаме, рече шофьорът. Отиде, поговори с багериста, онзи дойде. Беше жив късмет. Закачиха с въжетата камъка за зъбите на стрелата, багеристът се приближи максимално с машината и надвеси камъка над бетонната рамка. Скулпторът проби с бургия дупки за металните шпилки в бетона, постави шпилките и после коленичи, за да ги центрира и в направените отнапред дупки в основата на камъка. Андрей, майсторчето, който беше излял бетонната рамка, разстла няколко мистрии теракол. Камъкът се люлееше във въздуха. Ние тримата, аз, шофьорът на камиона и Андрей, го поклащахме на въжетата, а скулпторът, коленичил, даваше команди. Накрая шпилките влязоха и в камъка и той легна и залепна върху бетона.
Готово, каза скулпторът. Емо, казах аз, знаеш ли какъв ден е днес? Седми януари, Ивановден, имения ден на дядо Иван. Гледай ти, каза скулпторът, не бях обърнал внимание. Но Господ си знае работата.
Ако не сте се сетили, името на скулптора, който даде камъка за паметник и освен това помогна толкова сърцато при монтирането му навръх Ивановден, е Емил Попов.
