Кратката форма в игралното кино не е особено популярна и подозирам, че масовият зрител изобщо не знае за съществуването ѝ.

Тъжно, наистина, защото в световното кино има прекрасни образци, както и немалко в българското. Те си остават видени и оценени на фестивали, спорадично в специализираните киносалони и още по-рядко по телевизионните канали. Повечето млади автори възприемат тази форма като крачка напред към пълнометражното кино, територия, на която идеите им ще бъдат споделени с по-широк кръг хора, възможността за участие в международни форуми е значително по-осезаема, вероятността за зрителски успех напълно реална. Рядко са онези творци, останали докрай верни на този специфичен вид кино, което обичат и умеят да правят. Интересни и увлекателно представени анализи по темата откриваме в книгата на проф. Петя Александрова „Предимства и предизвикателства на късите форми“. Съвсем логично тя бе и водеща на дискусията „Българският късометражен филм днес: теми, творчески почерци, публики“ в рамките на 41-вото издание на фестивала „Златна роза“ тази година.

„Проклятието на Холандеца“, сценарист и режисьор Ангел Радев

На нея участниците изразиха някои възгледи и представи за развитие в тази област, но много повече говореха за трудности като административни препятствия, финансови пречки, ограничен достъп до разпространение. Все неща, сложно преодолими в близко бъдеще.

Конкурсната късометражна програма наброяваше двадесет и пет заглавия, което, обективно погледнато, съвсем не е малко. Да кажем, че сме наблюдавали тематично разнообразие ще бъде вярно, но и формално. Артистични изненади, богатство на идеи или смели художествени решения по-скоро не видяхме. Тук-там някоя неочакваност, колкото да обживи фестивалния дух и настроение.

„Голям“, реж. Мартина Троанска

Има теми и мотиви, полека превърнали се в традиционни предвид спомените ни от минали години. Такава е социалната в различни вариации с акцент върху така наречения „малък човек“ в неравна битка с „голямото“ зло. „Дървояд“ (режисьор Кристиян Бозов) разказва за възрастен пенсионер, над когото селската мафия буквално издевателства. Принуждават го да си купи дърва на непосилна цена, иначе физическото му оцеляване е под въпрос. Радикалното решение, което взима накрая, като че ли е единствено възможно. Режисьорът създава усещането за истинност в тази история (не че не се натъкваме на подобни ежедневно в медиите), за което талантливо му съдейства добрият актьорски състав и особено Иван Савов в ролята на дядо Матейко. Друг сблъсък, често интерпретиран и преди, е този между чувствителността на малкото дете и грубия прагматизъм на възрастните. В момченце е заведено на погребението на дядо си. Встрани от суетнята на опечалените то се вкопчва в окачена на едно дърво люлка и вбесява майка си, защото не скърби правилно. Оказва се, че люлката, някога измайсторена от дядото специално за него, остава най-силната връзка с отишлия си от живота човек. Петминутна миниатюра, направена сдържано и може би тъкмо затова особено въздействаща. Да твърдя, че темата за „различните“ и техните конфликти с обществените нагласи е станала обичайна за киното ни не се наемам, но се сещам за поне две силни заглавия в тази посока. И сега, в „Да заровиш дракон“, режисьорът Мартин Марков развива една ситуация, в която на нито един средностатистически българин около 60-те не му се ще да попада. Синът на главния герой е гей, живее във Великобритания с друг мъж в законен брак и двамата имат осиновено дете. Дотук е поносимо, срамът и провала са на хиляди километри далече, но… Синът умира и трябва да бъде погребан в родния си град в присъствието на останалата част от британското му семейство. Колкото майката (както винаги Параскева Джукелова е на ниво) с всички сили се опитва да запази деликатно равновесие, толкова бащата, заклет хомофоб, демонстрира непоколебимост и студенина, докато и неговото каменно сърце едва забележимо не започва да тупти. Христо Шопов е успял да предпази героя си от едноплановост и вместо това да го представи като объркан от новите времена човек, несъумяващ да надскочи закостенелите представи за нормалност и непоклатими норми.

„Да заровиш дракон“, режисьор Мартин Марков

Ето и случай, в който автор, направил сериозен пробив и в „голямото“ кино, отново се обръща към късата форма – Майа Виткова-Косев с „Любима“ (Награда на критиката). Любима, така се казва героинята, разбира, че вече е нелюбима за мъжа, в когото е вложила силни чувства и надежди за бъдещето. На път е да развие синдрома на Адел Ю., дъщерята на Виктор Юго, станала символ на войнстваща непримиримост към отхвърлянето, стигаща до обсесия. Нещата обаче взимат изненадващ обрат. Скръбта се материализира в огромен слон, който се появява в стаята ѝ нощем, докато тя спи, и по свой начин се намесва в живота ѝ. И тези тонове скръб се оказват полезен урок по порастване, защо не и помъдряване. Това успях да разчета в тази чудата, с елементи на сюрреализъм, любовна приказка, създадена с деликатен хумор и смело въображение.

Кадър от „Любима“, реж. Майа Виткова-Косев

В полето на споменатите по-горе неочакваности убедително стои „Проклятието на Холандеца“. Филмът е вдъхновен от златните години на нямото кино и най-много от немския експресионизъм през 30-те години на миналия век. Световният триумф на получилия Оскар „Артистът“ преди 12 години вероятно е дал допълнителен стимул на сценариста и режисьора Ангел Радев да осъществи и така добре да защити необичайната си идея. Истинско удоволствие е да се гледат великолепните безмълвни изпълнения на актьорите Меглена Караламбова, Велизар Бинев и Венцислав Сариев.

И още един акцент върху името на Венцислав Сариев, този път като сценарист и режисьор на „13-и август“, отличен с Диплом за специално постижение. Филмът е по действителни събития, случили се преди години, но всичко, за което разказва, може да се види и днес навсякъде около нас – по улиците, в парковете, в превозните средства. Най-страшното е, че обществото започва да го приема като неприятна част от живота, за да не употребя думата норма. Момче и момиче, съученици от гимназията, живеят в отдалечен квартал под постоянна заплаха от местната банда. Примитивът няма нужда от специален повод за агресия, тя го спохожда като физиологична нужда, но в конкретния случай бабаитите са раздразнени от „странностите“ на двамата – четат книги, обсъждат ги, за тях глупави неща. Грубата сила не понася това и трябва да наказва. Стига се до жестоко престъпление, по случайност предотвратено в последния момент. Героите, макар и травмирани, ще успеят да се съвземат, защото имат собствен духовен свят на спасение, докато агресорите ще затъват все повече в тинята на безсмисления си живот. Филмът е толкова въздействащ, че ми се струва излишно да подчертавам колко добре е построен, заснет и монтиран, и колко адмирации заслужава целият актьорски екип.

„13-и август“, сценарист и режисьор Венцислав Сариев

Голямата награда „Златна роза“ получи „Тихо в снега“ (сценарий и режисура Стефан Ганов). Артистична творба с мистична атмосфера, някак отдалечена от всичко земно и тленно. През стиховете и музиката на Борис Христов авторът ни въвежда в емоционалните състояния на героите, в техния магичен екзистенциален свят. Долавя се една интелектуална хладина, но журито явно е оценило това съзнателно отдръпване от конкретиката на социалните и обществени катаклизми в името на вечните теми за живота и смъртта.

„Тихо в снега“, сценарий и режисура Стефан Ганов

Връщам се отново към дискусията с младите творци и неимоверните им усилия да създадат филмите си, без да са сигурни дали ще бъдат видени, съпреживени от други хора, и си мисля дали някои от тях няма да загубят смисъла… Тогава може би е добре да се сетим за думите на апостол Павел, които носителката на Нобелова награда Светлана Алексиевич припомни при скорошното си гостуване в България: „Има време, когато не слушат твоите проповеди, но горко ти ако спреш да проповядваш“.

Снимка на главната страница: „Дървояд“, режисьор Кристиян Бозов