Exodus
Георги Гаврилов
трябва да стигнеш до края
където никой не те чака или изпраща
да останеш насаме със себе си и завъртелия се в кръг
млечен път
в многообразието обединено
от липса на смисъл
цветовете на портокала
промяната на какавидата
процепите в дувара на къщата
в която няколко поколения са плакали
казахме всичко което бог беше пропуснал
и го казахме много пъти
на много езици
всякога фалшиво
времето продължава
като кост
да заздравява
накриво
чудото на твоето съществуване
изправено пред обелиски
паметници
и монументи
на други приключили чудеса
гледаме като бездомни кучета
империята на миналото
чиято слава е била изпита хиляди пъти
и разхвърляна като цвят от рози
най-лесно е да се преструваме
на вече живели
и вече загинали
сега е нужен нов завършек
за малките неща
които не отгледахме
за големите
които не си отидоха
с достойнство
Чудно се получава в изкуството: напълно непознати, но обсебени от язвите на своето време творци, изведнъж възправят пред нас произведения, които си съответстват, репликират се, преплитат се и се взаимоусилват. Тъй и с Павел Койчев, големия наш скулптор, който на 2 октомври откри в галерия „Райко Алексиев” изложбата си „Homo sapiens – възпоменания”, тъй и с Георги Гаврилов, младия наш поет, със стихосбирката „Последният Буенос Айрес” („Знаци”, 2023). Някога такива съвпадения са отдавали на т.нар. „дух на времето” (Zeitgeist), който си казва тежкото слово и в нашия случай, за да ни посочи ориентир за днешното наше време – уморено, изтощено, грохнало; убого. Zeitgeist’ът е метаморфизирал в Müdegeist и тази умора на духа е регистрирана независимо и без да се знаят лично и от Павел Койчев, и от Георги Гаврилов. Автономно и мъничко преди тях я фиксира и Мишел Уелбек, през 2018 г.: „Хората вече не разбират как да живеят – и това е най-малкото, което може да се каже. Обкръжаващият хаос е придобил такива глобални мащаби и всички са обхванати от такова объркване, че нито един поведенчески модел, заимстван от миналото, не струва”. Нито Уелбек, нито Павел Койчев или Георги Гаврилов са щастливи от този факт. Не са щастливи никак, из корен не са щастливи, затова и опитват да го променят, повратнат, поправят; „Поправките” (Джонатан Франзен) – още един тревожен художествен сигнал за това, че светът има нужда да бъде възстановяван, ремонтиран, изцеляван…
Стратегиите, които всеки от тук цитираните съзидатели предлага, пристъпвайки към ремонтирането, са различни, специфични, строго индивидуални. За Павел Койчев ключът за премонтажа (ключът е френски, на всичко пасва) е думата „възпоменание(я)” (за ключа на Георги Гаврилов ще разкажем отделно), която според Тълковния речник от 1973 г. носи две значения: 1. Спомен; 2. Помен. И макар от един корен, значенията са доста несходни: споменът е индивидуален акт, дори общите спомени, както ги наричаме, могат да не си пасват; поменът е общностно дело, правим го винаги съвместно, за да си спомним някого или нещо. Споменът е личен, а понякога и себичен; поменът е ритуал – и винаги повелителен. И тук идва важният момент, „ритуално” повеляващ ни да посочим особеното в изложбата на Павел Койчев „Homo sapiens – възпоменания”: тя е неговият личностен призив за осъществяване на солидарен помен за общи спомени. Затова е възпоменания – множествено число, не възпоменание – единствено число. Възпоменанията трябва да бъдат изпълнени в заедност – като обред, като клетва, за да се съберат възпоминание до възпоминание: възпоминание + възпоминание + възпоминание + възпоминание… = възпоминания = общност. Един човек, един творец, един артист се обръща пряко, деятелно и настоятелно към общите спомени на човечеството, което сякаш – бидейки радикално раздвоено, разцепено, разпукано, е забравило, че е едно, че съдбата му е обща. Захвърлило е общите си спомени. Скулптурите на Павел Койчев са нещо като концентрирано възвание (възпоминание = възвание) да си припомним тази аксиома. Да си я припомним и да заживеем съобразно нея, не противно нея…
Как го прави? Ами така, стъпвайки на едно централно за Ролан Барт понятие при тълкуването му на фотографията като изкуство и памет, каквото е punctum. В „Camera lucida“ той диференцира две главни и свързани категории, основни за разбирането на фотоса: studium и punctum. Първата обозначава снимката като образователен инструмент, един своеобразен конспект на епохата: от нея може много да научим за конкретното време, хората, вълненията, страховете, мечтите им дори… Второто обозначава детайла, който заостря вниманието ни и който ни подтиква да асоциираме, че даже и да се идентифицираме със снимката, която виждаме. За мен например, когато гледам дядо си Димитър на една негова портретна снимка, онова, което ме кара да го чувствам близък, свой, личен, е не калимявката на главата му, нито расото, а едва наболата му рехава брадица – аз съм същият, едно към едно, и това ме свързва с него като с възел, здрав родов възел. Или, както Барт описва това пронизващо усещане: „тази рана, това убождане, този белег, нанесен от остър инструмент“. Е, Павел Койчев е изобразил белезите, определили ни и определящи ни като човеци – предтечи и потомци, в хода на историята. Можем да ги разделим на две (поне аз си мисля, че можем): вечни и исторически. Вечните са любовта (любещата се двойка в центъра), приятелският кръг единомишленици и не само (в случая масата на стената отсреща, но не обикновена маса, а маса с 13 фигури – едни лични и едни безлични, и колкото са на Тайната вечеря, тоест препратка към свещеното и предателството; амбивалентно четене), семейството (баща, майка и дете, стената над входа), смъртта (отдясно на входа), която композиция обаче също може (и трябва) да прочетем амбивалентно (ще дойде реч след малко) – това са punctum-ите, които в човешкото общежитие са нещо като непресушими цели: всяко поколение се стреми да ги постигне къде по-успешно, къде не чак толкова; историческите (тях можем да наречем и палеофотографии, своеобразни цивилизационни punctum-и) проследяват капитални моменти в човешкото развитие – откриването на огъня, откриването на лова, откриването на земеделието, откриването на Бога (молитвата, ето го двойствения прочит – хем молитва, хем смърт). Така – съсредоточавайки се в ключовите точки на човешкото, Павел Койчев ни показва в тия разединени и разлюляни времена, че то има своите общи места, върху които може да стъпи и да се закрепи. Стига да иска. В този смисъл изложбата „Homo sapiens – възпоменания” е не просто изложба (прочее, Павел Койчев никога не прави „просто изложба”), изложбата „Homo sapiens – възпоменания” е апел на един мъдър, талантлив и много чувствителен човек да се осъзнаем, освестим, вразумим, сапикясаме…
Или, с други думи казано, да си възпоменем, че сме човеци, в заедност човеци…
Фотографии в публикацията © СБХ
