Поаро-логията на Кенет Брана стана трилогия. Британският актьор и режисьор явно не е приключил с авантюрата си като Еркюл Поаро, но (напук на някои мнения, че след като прославил Шекспир, се е заел да съсипва Агата Кристи) добрата новина е, че си „взима бележки“ и с всеки следващ филм се чувства пò в свои води.
След трагедиите в Ориент експрес и на кораба по река Нил Брана е избрал за основа по-малко известното късно произведение на кралицата на криминалния роман „Празникът на Вси светии“. И е „отплувал“ на хиляда сюжетни мили от оригинала, във Венеция.
Според литературната основа от 1969 г. действието се развива в английско провинциално имение, където по време на парти за Хелоуин е удавено 13-годишно момиче, което преди това се хвали, че е станало свидетел на убийство. Поаро е изваден по спешност от пенсията в лондонския си апартамент. По настояване на своя приятелка писателка той се заема да разследва случая, който включва още трупове и в крайна сметка се разплита около много пари…
В „Призраци във Венеция“, както Кенет Брана кръщава филма си, остават нощта на Вси светии, ябълките, авторката на мистерии Ариадне Оливър, стопанката на дома Роуина Дрейк и още няколко имена от първоизточника, прехвърлени върху други персонажи.
Хубавото на това да гледаш екранизация на кримка, която не се придържа към книгата, е, че до края не знаеш кой е убиецът (ако не ви се получава, вината е на сценариста Майкъл Грийн).
Историята е пренесена в Серенисима, в мрачните години след края на Втората световна война (време, умело съчетано с атмосферата на филма). Роуина Дрейк живее в прокълнато palazzo, обитавано от духовете на мъртви деца, тласнали младата ѝ дъщеря към самоубийство. В навечерието на Хелоуин тя е поканила в дома си медиум, за да се свърже с духа на непрежалимата Алисия. Сред гостите е и прословута писателка в криза, която е решила на всяка цена да разобличи „говорещата с духове“ с помощта на приятеля си Еркюл Поаро… Изгубил вяра в Бога и в хората, отдаден на любимите си обсесии в добре охраняваното си венецианско усамотение, Поаро се е оттеглил от активна дейност и сивите му клетки „закърняват“. Но Ариадне успява да го убеди да присъства на спиритическия сеанс, без да подозира наближаващата буря от призраци и смърт…
В така заформената трилогия от самото ѝ начало през 2017 г. присъстват два фактора: Кенет Брана и Агата Кристи, именно в този ред. В първите два филма Брана се задоволяваше да изследва (и дописва) главно биографията на Поаро, възползвайки се в голяма степен от фабулата, предложена от съответния роман. Но ето че след като в „Смърт край Нил“ (2021) научихме неподозирани неща за миналото на белгийския детектив, в „Призраци във Венеция“ той се е „кротнал“ в пряк и преносен смисъл. И до такава степен е изпаднал в летаргична депресия, избиваща в безделие, че се налага престъпленията сами да „чукат на вратата му“. Така се е стигнало до образа на душевно страдащия Поаро от 1947 г., детектив „в оставка“. Тази фаза на персонажа не е случайна находка, тя е неотменна част от замисъла на Кенет Брана да разгърне произведение на Агата Кристи като хорър мистерия.
За целта му е бил необходим по-неизвестен роман, който да бъде използван само като отправна точка. След това сценарият е разработен през призмата на свръхестественото, прибавяйки герои и ситуации, грижливо издържани в стила на… Агата Кристи. И ако Брана разполагаше с по-оригинален съавтор от Майкъл Грийн (никой не дръзва да се мери с писателския талант на лейди Агата, но все пак развръзката на призрачното приключение е обидно банална…) можеше да се получи наистина запомнящ се „хибрид“.
От друга страна, ако оставим настрана очакването към криминалната интрига (подкрепено от претенцията за екранизация по роман на майстор в жанра), трябва да признаем, че „Призраци във Венеция“ е мрачен филм с добре изградена хорър атмосфера и необикновена тоналност, изследващ травмите на персонажите, уловени в капана на кошмарите си. По-малко Агата Кристи, повече Кенет Брана. Подобно миниетюди, подредени в хлабавата рамка на основния сюжет, всяко едно от действащите лица има своите „пет(найсет) минути слава“. В резултат са се получили наистина въздействащи образи, чието присъствие може и да не съдейства за разгръщането на фабулата, но е в синхрон с философските размисли, с преобладаващото настроение на злокобна безнадеждност и безпогрешно обслужва „тайната мисия“ на Брана – проследяване еволюцията на Еркюл Поаро.
Трилогията установява странна закономерност – присъствието в кадър на известни актьори е обратно пропорционално на оригиналното превъплъщение в криминален контекст. В подкрепа на това наблюдение: венецианското „страхуване“ още повече е намалило букета знаменитости на екрана. А в чест на актьорския екип начело с Тина Фей и Рикардо Скамарчо трябва да признаем, че не позволяват на Поаро „да им се качи на главата“ (може би с изключение на Мишел Йео).
