Юбилейното 80-о издание на кинофестивала във Венеция започна 24 часа преди официалното откриване с проливен дъжд и си пожелахме  му върви като по вода

Официалното откриване стана с един от шестте италиански конкурсни филма – „Капитанът“ на Едоардо де Анджелис, чието действие е… на вода. Направен е по истински случай от времето на Втората световна война. Италианска подводница спасява в Атлантическия океан през 1940 г. белгийски корабокрушенци, уж неутрални военно, но пренасящи оръжия за англичаните. Решението – след известни съмнения и спорове с членовете на екипажа – взема капитанът (Пиерфанческо Фавино), фашист по убеждения, но зачитащ закона на морето. Началото на филма залита към сантименталност, после той набира скорост, става зрелищен чрез няколко добре изработени сцени със запомнящи се реплики, сценография и операторска работа. Скромна творба, която не се оказа на нивото на състезателен филм.

„Най-после изгрев“, реж. Саверио Костанцо

Италианците обикновено се възмущават, когато французите слагат в конкурса на фестивала в Кан три-четири свои филма. Сега обаче ги изпреварват с шест италиански заглавия в програмата. Тази амбиция не се оказа успешна. Минаха още два филма на домакините, за които се питаш имат ли място в състезанието за Златния лъв?

„Най-после изгрев“ на Саверио Костанцо е претенциозен разказ за цената, която младо срамежливо момиче трябва да плати, за да осъществи мечтата си да стане актриса в киното. Тя случайно става епизодичка в Чинечита през 50-те години на миналия век, набива се в очите на преуспяващата актриса, прекарва една нощ в разкошни вили, където ѝ се подиграват. Попада накрая в центъра на Рим, на площад „Испания“, придружена от… спокойно разхождащ се до нея лъв. Изгревът става залез за филма, който ми напомни нашата поговорка от соца „през дивана… на екрана“.

Неубедителен е и „Адажио“ на Стефано Солима, чието действие също се развива в Рим. Там се срещат съдбите на трима легендарни криминални престъпници, жадни за отмъщение и изкупление. Изнудвания, преследвания, смърт, кръв заливат екрана. Бавното според заглавието действие води до бързо изтощение на зрителите, които едва изтърпяха края, а доста журналисти не го и дочакаха. Не спасяват филма и популярните актьори Тони Сервило, Пиерфранческо Фавино, Валерио Мастандреа. Минаха вече доста от състезателните филми на домакините, надеждата за реванш е в творбата на Матео Гароне „Аз, капитанът“, където също има вода и море. Дано и този филм да не потъне.

Не е в свои води и 90-годишната Лиляна Кавани, чиято най-нова творба „Ходът на времето“,  бе показана по случай награждаването ѝ със Златен лъв за цялостна кариера. Режисьорката разсъждава за времето чрез предполагаема опасност от идването на някакво неопределено тяло от небето, което ще унищожи човечеството. Група приятели се притесняват за своето оцеляване, събрани в луксозна вила край морето по повод 50-ия рожден ден на стопанката. В очакването на края на света излизат наяве стари и нови истории, разкриват се прикрити и премълчавани страсти, има изнасилване, раздяла, завършваща с щастливо събиране на двойката. Многотия, от която ти доскучава, а на места ти става дори смешно. Режисьорката получи статуетката от ръцете на актрисата Шарлот Рамплинг, участвала в знаковия филм на Кавани „Нощният портиер“. И се чудиш как може една и съща режисьорка да е създала тези две толкова различни творби.

„Ферари“, реж. Майкъл Ман

Италианската следвоенна история е в основата и на дългоочаквания конкурсен филм от САЩ „Ферари“ на Майкъл Ман. Той се фокусира в 1957 г., десетилетие е минало от времето, когато Енцо Ферари (Адам Драйвър) и съпругата му Лаура (Пенелопе Круз) създават италианската автомобилна компания. Техният брак е дълбоко разстроен от смъртта на 20-годишния им син. Редуват се сцени от професионалния живот на героя (избиране на пилоти, подготовка за поредното състезание) и от личния (разправии със съпругата и любовницата, от която има дете). Адам Драйвър е много точен, но филмът сякаш е лишен от очакваната дълбочина на неговите съмнения и терзания, на отношенията му с конкурентите. Всичко е някак лъскаво и повърхностно по американски. Опиянението от бясната скорост на колите в състезанията преобладава, явно за да напълни салоните.

Французинът Люк Бесон идва да се състезава за пръв път във Венеция с „Кучкарят“, в който обаче се говори на английски. Дъглас (Кейлъб Ландри Джоунс) още като дете е тормозен от баща си, който го хвърля да живее в кучкарника в дома им. Спасяват го кучетата. Те стават негови приятели и защитници, когато вече е възрастен инвалид, те придават смисъл на съществуването му. Според него имат всички качества на хората, както и един техен недостатък – доверяват се на човешките същества. Реалност и сюрреализъм се преплитат, напрежението е добре овладяно, има ритъм и напрежение. Историята се нищи като флешбек от разказа на Дъглас пред психоложката в затвора. Актьорът Кейлъб Ландри Джоунс има реални шансове да вземе купата Волпи за най-добра мъжка роля.

С магическия реализъм на Габриел Гарсия Маркес е пропит филмът на чилиеца Пабло Ларен „Графът“. На 11 септември се навършват 50 години от военния преврат в Чили срещу законно избраното правителство на Салвадор Алиенде. За пръв път фигурата на генерала диктатор Аугусто Пиночет (Алфредо Кастро) е обект на киното. Режисьорът на тази гротеска го прави вампир. Алегория, сатира, черна комедия, филм на ужаса, заснет в черно-бяло. Пиночет, след като десетилетия е пил кръвта на чилийците и ял техните сърца, живее тайно в разрушен дворец, вече е на 240 години и след съсипиите, които е нанесъл на родината си, иска вече почивка и смърт. Петте му деца само това чакат, за да си поделят наследството, придобито най-вече незаконно. Задкадров глас на английски разказва неговата история, но чий е той ще запазя в тайна. Заради тези фантазии е пропусната възможността филмът да се задълбочи в реалните поразии, нанесени от хунтата на Пиночет.

„Клети създания“, реж. Йоргос Лантимос

Бъдещите зрители на кинофестивала „Синелибри“ ще са първите в България, които ще се насладят тази есен на „Клети създания“ (САЩ) на Йоргос Лантимос. Първият конкурсен филм със световна премиера, който помири критика и публика. Фантазията на режисьора е неизчерпаема. Той взема идеята за Франкенщайн, като я преобръща. Учен хирург (Уилям Дефо) намира труп на младо бременно момиче (Ема Стоун) с все още жив плод, успява да я съживи, присажда ѝ мозъка на новороденото. Девойката расте физически, но умствените ѝ способности се нуждаят от повече време. Тя става жена, която иска да опознае света, да опита от всичко, за да е подготвена по-добре за живота. Бяга от „баща си“ заедно с хитър адвокат (Марк Ръфало). Лантимос обиграва черно-бялото и цвета, с широкоформатни и многоъглови обективи деформира реалността, прави я приказна и омайваща. Има ги отново задължителните елементи от предишните му филми – богатите трапези, животните с тяхното символично значение, точните костюми, изчистената и прецизна сценография. Няма да му се размине някоя от основните награди на Мострата във Венеция.