„Тишината е спяща красавица“, Петър Чухов, редактор Георги Господинов, оформление Капка Кънева, издателство „Жанет 45“, 2023 г.
„… дълбоко в себе си отглеждам / падащи звезди“ признава лирическият аз в едно от стихотворенията в новата поетическа книга на Петър Чухов. Книга, която отново ни среща с обикнати от поета и важни за лирическия му свят образи, теми, въпроси.
„Утехи“ и „Пространства“ – така са озаглавени обособените две части на стихосбирката. Обособени по-скоро като емоционален тон, структурираност, отношение към времето. Но те – и това няма как да е другояче при концептуален поет като Петър Чухов – са свързани тематично и като образност.
В познатия ни лапидарен стил поетът разкрива онези малки утехи, малки, но същностни за неговия свят, които го правят жив и цялостен. Това е „светлината която / въпреки всичко / не иска / да си отиде“ или възможността „да хванеш / някого / за ръката“, да знаеш, че „звездите / ще продължават да падат / дори когато / вече нямаш / желания“.
Тъгата е тиха, някак неизбежна, животът не винаги ще отговори на желанията ни, нещо повече – ще предложи и тъмното си лице: „Случва се / на най-здравия клон / някой / да се обеси“. Понякога не можем да избягаме от абсурдността на съществуването.
Но винаги я има тази утеха, че нежността, близостта, любовта ще са светлината, която ще дава надежда, ще осветява пътя, независимо че той води и към смъртта.
Втората част на стихосбирката – „Пространства“, осмисля изминатия път, някои от стихотворенията в нея са своеобразна равносметка – „след толкова живот / дали съм / наполовина пълен / или / наполовина празен“. В нея преобладава елегичният тон, човекът е сам, повече питащ се, отколкото знаещ отговорите. Листата, които в „Утехи“ вятърът прави „щастливи / докато падат“ и това е смисълът да е тук, в „Пространства“ носят тъга, на която лирическият герой се е оставил.
Съзнанието за крайност, за тленност е силно в пространствата на лирическия свят на Петър Чухов. Понякога звучи дори тъжно-обречено – „Ще си отида / като почивен ден / зад мен ще остане / празната автогара / ще захлопнат гишето / за билети…“
Но и тук, както в първата част на „Тишината е спяща красавица“, светлината винаги „намира теб“. Любовта, тази „вятърна мелница“, тя е тази, която винаги е в нас, и чрез нея човекът знае, че може да спаси „всяка падаща звезда / с желанието си“.
И когато нямаш думите, които да изрекат същностното, трябва да избереш мълчанието. То също може да го „изговаря“.
Целостта и чудесната поетическа споеност на тази книга на Петър Чухов идат и от придържането към повтарящи се основни образи. И така големите теми за любовта, живота, пътя и смъртта придобиват по-голяма дълбочина на осмислянето и красота на изразяването.
*
Някой цял живот
търси човек
и в самотата
намира Бог
друг цял живот
търси Бог
и в самотата
намира човек
трети цял живот
търси себе си
и в самотата
намира звезда
да го завие
със светлината си.