След фамилния епос „На изток от рая“, затрогващата повест „За мишките и хората“ и драматичната „Улица „Консервна“ издателство „Колибри“ предлага на читателите ново издание на още една емблематична творба на Джон Стайнбек - „Тортила Флет“. Книгата е част от авторова поредица с избрани произведения от големия американски писател и Нобелов лауреат.

 

 

 

 

„Тортила Флет“ (превод: Цветан Стоянов, 200 стр., цена: 25 лв., твърди корици) е още едно свидетелство, че Стайнбек е пламенен хроникьор на залозите и илюзиите на своето време. Заглавието на книгата е име на съществуваща местност в Калифорния, макар и в Кармел, а не в Монтерей, където я разполага писателят, който по единодушното мнение на световната критика разбира американците по-добре от всеки друг. В този неголям по обем, но необятен от литературна гледна точка роман Стайнбек събира истински истории за паисанос (потомци на испанци, индианци, мексиканци и европейци), жители на този маргинален квартал, и, следвайки традицията на легендите за крал Артур и неговите рицари, сладкодумно ниже повествованието за Дани и неговите приятели. Разказът на места е забавен, на места - сериозен, а героите се запечатват в съзнанието на много поколения. Книгата се помни от генерации български читатели и заради конгениалния превод на нашия голям преводач, литературен историк, критик и философ Цветан Стоянов.

 

 

 

 

 

Джон Стайнбек (1902-1968)е автор на незабравими романи, ярък публицист, драматург, есеист, носител на „Пулицър“ и Нобелова награда, един от безспорните класици на американската литература. Известен е и като страстен човеколюбец и идеалист с фина социална чувствителност и безпристрастен инстинкт за справедливост. Роден в калифорнийския град Салинас, Стайнбек познава до болка неволите на местните фермери и работници от началото на XX век. Неговото творчество е белязано от дълбоко състрадание към онеправданите, възхищение от човешкия дух и яростна непримиримост с вероломната природа на властта. Произведенията му са любими на читатели от всички поколения по всички краища на света и многократно са интерпретирани в киното и театъра.

Настоящата поредица е замислена като библиофилска колекция от издания на най-значимите и представителни за белетристичната вселена на автора работи: от навярно най-обичания му роман – „На изток от рая“ (1952), вдъхновен от библейския разказ за Каин и Авел, през първия му голям успех, заченат в Монтерей и роден със заглавието „Тортила Флет“ (1935), последван от повестта „За мишките и хората“ (1937) и епичния шедьовър „Гроздовете на гнева“ (1939), за който Стайнбек печели „Пулицър“ през 1940 г. Поредицата включва още „Улица „Консервна“ (1945) и последния роман на писателя, озаглавен „Зимата на нашето недоволство“ (1961).Класическият минималистичен дизайн на поредицата е дело на художника Иво Рафаилов.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Джон Стайнбек - „Тортила Флет“ (Откъс)

 

 

 

 

 

КАК ДАНИ,ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА,СЕ ОКАЗА НАСЛЕДНИКИ КАК СЕ ЗАКЛЕ ДАПОМАГАНА НЕИМУЩИТЕ

Когато Дани се върна от армията, научи, че е станалнаследник и собственик наимущество. Неговият „вьехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малкикъщи в Тортила Флет.

Когато Дани чу за това, се почувства леко обременен от отговорностите насобствеността. Преди дорида хвърли едно око на имуществото си, купи галончервено вино и го изпи почти сам. Тогава бремето наотговорността се свлече от него и най-лошите страниот природата му излязоха наяве. Той се развика, счупиняколко стола в билярдната зала на улица „Алварадо“,предизвика две кратки, но славни сбивания. Никой необърна особено внимание на Дани. Най-сетне неговите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци сетрупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязатв морето.Расовата омраза победи здравия разум в Дани.

Той заплаши рибарите.

– Сицилиански говеда! – нарече ги той. – Отровнасмрад от затворническа килия! Крастави кучета! – Апосле извика: – Chinga tu madre, piojo!

Сложи си палеца на носа и направи няколко неприлични жеста около долната половина на тялото си. Рибарите само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:

– Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера.Имаме от новото вино!

Дани беше вбесен. Той изкрещя:

– Pon un condo a la cabeza!

А те отвърнаха:

– Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. – Послесе качиха на малките си лодки, гребаха до лодките сголеми фенери за нощен улов, запалиха моторите и отпърпориха навътре.Дани беше оскърбен. Той се върна към улица „Алварадо“, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечкаедин полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уважение към закона и затова безропотно се оставида го водят. Ако не се връщаше току-що от армията следпобедата над Германия, щяха да го осъдят поне на шестмесеца. Но сега съдията му даде само трийсет дни.

И тъй, Дани престоя един месец върху нара си вградския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисунки по стените, а друг път си мислеше за своятакариера в армията. Времето в тази килия на градскиязатвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарвахаза по една нощ някой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани беше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но послете свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и междутях се възцари мир.

Дани измисли една сатирична игра. Като хванешенякоя дървеница, смачкваше я на стената, чертаешес молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“.После хващаше друга и пишеше имената на останалитеградски съветници. За кратко време той украси еднатa стена със смачкани дървеници, всяка от които носешеимето на изтъкнат местен функционер. Рисуваше имуши и опашки, правеше им дълги носове и мустаци.Тито Ралф, надзирателят, беше скандализиран, но несе оплака, защото Дани не беше включил в рисункитенито мировия съдия, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважениекъм закона.

Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден,Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино.Един час след това той излезе за още вино и Дани гопридружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели купиха вино и останаха, докатособственикът гиизхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна средборовете да спи, а Тито Ралф се доклатушка обратно инаписа доклад, че затворникът е избягал.

Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, тойреши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттамнадничаше скришом като гонена лисица. Привечерсметна, че е спазил всички правила на прозорливостта,измъкна се и тръгна по работа.

Работата на Дани беше много проста. Той отиде дозадната врата на един ресторант.– Имате ли малко сух хляб за моето куче? – попитатой готвача. И докато този доверчив човек увивашехляба, Дани открадна два резена шунка, четири яйца,един агнешки котлет и една мухобойка.

– Някой ден ще ви платя – каза той.

– Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше гивзел, щях да ги хвърля.При тези думи Дани се почувства по-добре; реши, чекражбата не е толкова страшна. Щом хората разбирахатака нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели,размени четирите яйца, котлета и мухобойката за еднаводна чаша гроздова ракия и се оттегли в гората да приготви вечерята си.

Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше катомека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за данамери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пилон. Дани бешещедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си хранаосвен двата резена шунка и торбата със сух хляб.

„Няма да се обаждам на Пилон – реши той. – Виж готи как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка.“

Внезапно Дани забеляза, че Пилон ласкаво притиска палтото си на гърдите.– Хей, Пилон, амиго! – извика Дани.

Пилон закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.

– Пилон, мой малки приятелю! Къде си се понесълтака бързо?

Пилон се покори пред неизбежното и зачака. Данибе нащрек, докато сеприближаваше, но гласът му звучеше възторжено.

– Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък отвсички верни приятели! Ето, тук съм взел два големирезена шунка от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пилон,мое мило и добро човече!

Оня вдигна рамене.

– Както кажеш – измърмори той яростно.

Закрачиха заедно из гората. Пилон беше озадачен.Най-после той се спря и загледа своя приятел.

– Дани – каза тъжно той. – Отде разбра, че имамшише с коняк под палтото?

– Коняк? – извика Дани. – Ти имаш коняк? Да не бида е за някоя болна стара майка? – добави наивно той. –Или да не би да го пазиш за нашия Господ Бог Исус, когато отново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоятприятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и незнам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден.Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от шунката, нотвоят коняк си е само твой.

Пилон отговори твърдо:

– Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно,наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.

Тогава Дани промени темата:

– Аз ще приготвя шунката в ей тая просека, а ти опечи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре – хем него ще гледаме, хем ще сегледаме един друг!

Накладоха огън, опекоха шунката и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето.След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежнозасмукаха шишето като две изтощени пчели. Мъглатаоцветяваше палтата им в сива влага. Вятърът скръбновъздишаше в клоните на боровете около тях.След време самотността налегна Дани и Пилон. Даниси спомни своите изгубени приятели.

– Къде е Артър Моралес? – попита Дани, обърнадлани нагоре и протегна напред ръце. – Загинал въвФранция – отговори той сам, обърна длани надолу иотпусна ръце в отчаяние. – Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават крайгроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. – Тойотново обърна длани нагоре. – Къде е Пабло, този добър човек?

– В затвора – каза Пилон. – Откраднал една гъска исе скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, ченай-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Носамотността още го мъчеше и търсеше отдушник.

– А ние тук сме седнали... – започна най-сетне той.

– С отчаяни сърца – продължи Пилон ритмично.

– Не, това не е стихотворение – каза Дани. – А ние туксме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родинатаи ето че сега нямаме покрив над главите си.

– Никога не сме и имали – каза Пилон, за да го утеши.

Дани мечтателно засмука шишето, докато Пилон гохвана за лакътя и го взе.– Спомням си – каза Дани – вица за човека, койтоимал цели две къщи с фльорци... – За миг той остана сотворена уста. – Пилон! – извика той. – Пилон, мой скъпи приятелю от детинство! Забравих! Аз съм наследник!Имам две къщи!

– С фльорци? – попита Пилон с надежда в гласа. – Тиси един пиян лъжец! – продължи той.– Не, Пилон, честна дума! Моят вьехо умря! Аз съмнаследникът. Аз, любимият внук.

– Ти си единственият внук – каза реалистът Пилон. –А къде са тия къщи?

– Нима не знаеш дома на моя вьехо в Тортила Флет,Пилон?

– Тук, в Монтерей?

– Да, тук в Тортила Флет!

– А здрави ли са тия къщи?

Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.

– Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собственик.

Пилон седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето мустана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня исе взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицетона Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; ощеведнъж въздъхна.

– Всичко е свършено – каза той тъжно. – Хубавитевремена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?

Дани пусна бутилката, Пилон я пипна и я постави всвоя скут.

– Защо свършено? – попита Дани. – Това пък какво е?

– То не е за пръв път – продължи Пилон. – Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, ищедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю.Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик.Ще забравиш приятелите си, които деляха всичко с теб,дори своя коняк!

Думите му сразиха Дани.

– Не, Пилон! – извика той. – Аз никога няма да те забравя!

– Така мислиш сега – каза Пилон студено. – Но когатоимаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. Тогава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.

Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.

– Пилон, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое!Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!

– Трябва да го видя, за да го повярвам – каза Пилонс обезкуражен глас. – Ако бъде така, то ще е чудо на чудесата. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)