Всичко започва от детството, от един друг живот – друг и различен – изгубен живот, който съществува единствено в паметта. „Детството е единственото случило се чудо в живота на всеки човек.

И първопричината за същността на всяка човешка участ. Съумеем ли да го съхраним, интуицията ни го превръща в неизбежно добросъседство… И сега във възрастта на активизираните спомени е като вътрешно слънце.“ Вътрешното слънце на Иван Теофилов, което огрява и осветява целия му живот. Това се вижда в тази книга разговор и точно поради спецификата ѝ човек лесно бива привлечен към нея. Сякаш сме поканени на пътешествие: в една каюта заедно с Георги Господинов и Иван Теофилов плуваме през морето на един живот. Животът на Иван Теофилов, заедно с всички предизвикателства в него. В това пътуване Георги Господинов умело дирижира и подава насоките на разгръщане на вълните – етапи от биографията. Двамата автори са родственици по избор и това се усеща в топлината на разговора, в приятелството и познанството им, в уважението помежду им.

Още от първите изречения в книгата се виждат радостта от съществуването и езикът, които го съпровожда. Езикът от 30-те години на ХХ век до ден днешен. Езикът на Иван Теофилов. Пъстър и богат, присъщ за цялото му творчество. Иван Теофилов разказва за детството си в Пловдив, за странностите на баща си и съветите на майка си, които остават морален компас за целия му живот, за фамилията си и за квартал Ортамезар – ханаан на пловдивските евреи. Спомня си усещания, преживявания и впечатления така, че неусетно думите оживяват. Очите на детството са като кладенци, които съхраняват и попиват. Впечатляващо е как човек може да помни по този начин. Сетивото на детството е будно и разказва с такава пищност и възхита, с каквато е попило всички тези преживявания и те са останали в него бистри и ясни. Тези спомени са като цветни картини. Тук се усеща вкусът на живота. Докъде можем да погледнем и докъде ще се осмелим да стигнем, зависи от тази първоначална среда и свят, в който отрастваме. Тук са и приятелствата, които остават за цял живот. Тук е и самотата, която става втори дом, неизменен спътник на поета.

Постепенно с порастването и светът става по-динамичен, променлив. Войната е започнала. „В промененото ни ежедневие и момчешките ни интереси съвсем се промениха. Вместо игрите на чилик и народна топка, в хлапашкото ни съзнание нахлуха с непонятна възбуда ехата на милитаризирания свят и в заниманията ни беше настъпило неизбежно преустройство.“ Езикът се наелектризира, срещат се словосъчетания като развълнуван и напрегнат калабалък, гълчаща суматоха, разбъркано бъбрещи и пр. „Някакъв объркан, с блудкава и непредсказуемо напрегната мешавица живот…“

Запознанството му с едно немско войниче и приятелството помежду им е показателно за човечността на Иван Теофилов. В най-ужасяващите етапи от живота си той умее да открива красотата, сякаш нея търси и с нея живее. Не се оставя на нищетата, в себе си има някаква естествена противоотрова срещу бруталната действителност. Говори за този изтормозен калабалък с вдъхновение. „Пещера също попадаше под трасето на англо-американските бомбардировачи и при пълнолуние в изцъкленото зимно небе сребристият им фигурен кортеж прелиташе с невинността на ажурен килим.“ Спомняйки си бомбардировките и евакуацията в Пещера, събирането в къщата на прадядо му, изрисувана от един италиански художник – Микеле, въображението му още повече се възбужда и това е моментът, в който творчеството го завладява. При евакуацията „аз мушнах в пазвата си тетрадката със съчинените стихове“. В този период открива поезията на Никола Фурнаджиев и Елисавета Багряна. Впечатляващо е и изобретението му, вдъхновено от един разказ на Горки. Чете на лунна светлина, използвайки калайдисана тавичка. Хващайки светлината, той превръща реалността в творчество, съществуването си в художествено произведение.

След девети септември „тревогата се бе превърнала в епидемия“. Вижда как „из улиците шареха разпокъсани тълпи… Ала сега бяха неузнаваеми, възпламенени и разтичани с непривичен за дюкянджийския им хал революционен заряд… Съществуваше само гъмжило от безропотно сноване“. В тези смутни времена открива спасение в срещите си с Чудомир и Димитър Димов. „Пристрастяването към книгите и хлапашките ми литературни опити бяха мой неизменен вътрешен празник.“ Тогава излиза и първата му печатна работа в „Отечествен глас“.

Градът е другият герой в тази книга. „Пловдив, този невероятен град, конгломерат от архитектурни визии, създаден от предците ни според житейските и духовните им потребности, в тези напрегнати години беше осъден на принудително загърбване.“ Но и другите градове, в които преминава животът му: Силистра, Сливен, Бургас, Пловдив и София. Особено София след войната. Градовете са важна част от тези спомени и са описани по начин, който излиза извън автобиографичното.

Следват 50-те години на оскъдицата и глада, разказите за недоимъка и за ученето му в Държавното висше театрално училище, в класа на проф. Боян Дановски. Приятелството му с Методи Андонов и първите творчески занимания с него и Леда Тасева. За учителите му: д-р Чолаков, който превежда Шилер и стиховете на Хайне. За антикварната книжарница на Чипев. За неговите състуденти Людмил Кирков, Станчо Станчев, Тодор Андрейков, Татяна Лолова, Емилия Радева, Гинка Станчева, Ицхак Финци, Досьо Досев, Григор Вачков, Никола Анастасов и др., които в следващите десетилетия ще оформят артистичния облик на България.

Разпределението му в Силистра и пътуванията му из Добруджа, с красиви картини, изпълнени с мелници и митарствата. Отново описание на градовете – Силистра, а после преместването му в Сливен и срещата му с Иван Радоев, и работата му за бургаския театър. Написването на „Чума“ – първата пиеса по мотиви на Йордан Йовков.

Няма как да се пропуснат приятелствата му с пловдивските художници, с Енчо Пиронков, с когото са приятели цял живот, скитанията с Димитър Кирков из старите къщи на Пловдив, портретът на Христо Стефанов и сладкодумникът Йоан Левиев.

Стигаме до сърцето на книгата и духовния подвиг в края на 50-те години на ХХ век. В Бургаския театър, в заедността с Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов и Леон Даниел се ражда свободата, въпреки условията на живот. Оттук започва и дългогодишното му приятелство и творческо сътрудничество с Леон Даниел. Тук са и спомените му за Христо Фотев и Иван Пейчев, приятели и съмишленици. Бохемски, творчески живот, изпълнен с въодушевление и развитие. Това са живи портрети на създателите на модерния театър в България. Всеки един от тях е описан с обич и внимание. Именно в Бургаския театър се ражда и тъй наречената поетична вълна в драматургията: „и само той в онзи закостенял застой, заел нещо от необвързаността на морето, можеше да произвежда вълни“.

Тук ми се ще да разкажа една история, която постепенно се развива в книгата. Тя по много точен начин показва драматургията на живота – обратите и изборите, които правим, отстояването на себе си и пътя, по който поемаме. При завършването на академията проф. Боян Дановски съветва Теофилов: „Иване, Иване, много си чувствителен бе… Пък си и толкова слабичък, като дете си, идеш ли в театъра, ще те смачкат. Помисли за това…“ Ранимостта и чувствителността на Теофилов обаче е най-голямото богатство на поета. Неговата уязвимост му дава възможност да вниква чувствено и с душа в заобикалящия го свят. Това е неговият ключ към света. Дали ще отключи, или заключи вратата към него, зависи от него. И той правия своя избор, избира театъра. И така, докато се стигне до 70-те, когато излиза спектакълът „На приказки с Карел Чапек“ на Леон Даниел. Пиеса, свързана с Чешките събития. Тя завършва с песен по музика на Кирил Дончев и стихове на Теофилов:

Деца, пазете туй дете, което
сте вие днес и занапред така.
Това ще ви потрябва в битието.
Не вярвате? Повярвайте в детето
и винаги го дръжте за ръка!

На премиерата на представлението учител и ученик се срещат отново. След края на постановката Боян Дановски прегръща своя ученик и му казва: „Ех ти, повярвал в детето, не ме послуша, отиде в театъра и добре направи“.

Но изтощението и умората идват и в началото на 80-те Иван Теофилов напуска театъра и избира превода като убежище, започва работа в издателство „Народна култура“ и „Пламък“. В този период той подава ръка на младите поети. Следват редица преводи, сред които на Инокентий Аненски, Андрей Бели, Иван Бунин и разбира се, Игор Северянин от Сребърния век със стихотворението:

Увертюра

Ананаси в шампанско! Ананаси в шампанско!
С удивителен вкус — и искрист, и резлив!
Цял съм в нещо норвежко! Цял съм в нещо испанско!
Вдъхновен напористо! Към перото ревнив!

Грак на аероплани! Бяг на автомобили!
Ветросвист на експреси! Крилоспринт на шейни!
Някой там е целуван! Някой там са пребили!
Ананаси в шампанско — пулс на зли тъмнини!

В нервен сбор на девойки, в общество строго дамско
аз житейските драми ще създам в блянофарс…
Ананаси в шампанско! Ананаси в шампанско!
От Москва — в Нагазаки! И от Ню Йорк — към Марс!

1915 г.

Описвайки литературните среди, той създава чувството, че сякаш се намира в гнездо на оси. Властта присъства осезаемо. Властта е наречена Червен чук. Червеният чук громи и сломява, независимо от времето. Как се опазва един човек? Как се съхранява? Как съхранява вътрешния си свят? Това бяха част от въпросите, които си задавах, четейки книгата, защото във всеки един етап от живота си Иван Теофилов се сблъсква с властта и отровата ѝ. И е изключително впечатляващо как остава верен на вътрешните си убеждения. Разбира се, това е свързано и с приятелствата по родство. И с най-близките му. В тези години са приятелствата му с Георги Белев, Владимир Левчев, който го запознава с Ани Илков и Георги Рупчев.

След промените и всички перипетии, свързани с тях, стигаме до думите: „След униженията и житейските препятствия, виж колко се е раззеленила тополата в прозореца, как трепти синевата навън“.

Към края на книгата Георги Господинов споделя, че „нямаме друго освен човешките си истории в такива времена“. Бих добавил, че това са истории за човешкото достойнство. И в този смисъл, това е и една дълбоко етическа и естетическа книга, документ на времето, в която спомените, образите, копнежите, приятелствата, етапите от живота, опиянението, възбудата, средата, разочарованията, отровата и смисълът пулсират като сърце, пренасящо ни в различни времена. Чрез езика и благодарение на радостта от съществуването.
Благодаря за пътуването!