В старогръцкия език има една особена дума за време – „кайрос“ (καιρός). Думата означава „момент“, но специфичното в нея е, че означава момент с определено качество и така придава на времето не просто абстрактна структура, не казва просто, че то се състои от „моменти“, всеки един от които е като всеки друг.
Времето се състои от моменти, но определени моменти в него, казва думата, са „кайрой“ (καιροί), т.е. благоприятните моменти, точните за продължаването на пътя му, щастливите моменти. С присъствието на кайрой в себе си следователно времето придобива освен продължителност, още и сюжетност и тази сюжетност създават именно моментите-кайрой в него.
Но кои моменти във времето и разбира се, в жизненото време биха могли да се охарактеризират като кайрой, като „благоприятните“ му, „щастливите“, „подходящите“ му моменти? Замислих се за това във връзка с една всъщност забавна случка.
Преди около месец попаднахме с жена ми на снимка (във Фейсбук) от „стара София“, каквито в мрежата се публикуват напоследък в голямо количество. Тази обаче не бе от чак толкова „стара“ София – бе от времето на соца, от 1979 г., и показваше точно ъгъла на улиците „Алабин“ и „Цар Калоян“, като в периферията се виждаха тогавашните кина „Димитър Благоев“ и „Москва“, а също, нагоре по „Калоян“, магазинът, който, струва ми се, се наричаше „Валентина“. Социалистически автомобили и преминаващи между тях „граждани“. И ето че изведнъж един от уловените от обектива минувачи ми заприлича… на мен. Увеличихме кадъра и да – това без съмнение бях аз, тогава двадесет и три годишен, студент в първи курс, облечен в соц-шлифер и крачещ с леко приведен и мрачен вид. Бързо си припомних какво е било в главата ми тогава: наскоро нещастно бе приключила (разбира се, за мен тогава „фатално последна“) любов, пред мен се простираше безперспективното безвремие на соца, гарантираното отсъствие на същинска история, чакащото ме банално, предопределено от „лошия“ ми произход битие. И ето че в следващия момент си дадох сметка, че по една случайност фотоапаратът ме бе уловил точно на същата тази улица, в другия край на която и тогава е бил храмът, в който тринадесет години по-късно щях да се венчая за любимата си днес съпруга, в който още по-късно щях (свободно) и редовно да се черкувам; на същата тази улица, извеждаща на площада, където след десет години щях да се потопя в бурно-тържествените събития на установяващата се демокрация. С други думи, в онзи ден, през 1979 г., аз бях случайно уловен да поемам всъщност към… едно неподозирано тогава от мен бъдеще, към присъстващите още тогава точно нагоре по тази улица топоси на моята бъдеща свобода, на моето бъдещо щастие; да поемам сиреч към своето из-пълнение. Погледнат от днес следователно, случайно запечатаният мой тогавашен момент би следвало да се определи именно като онзи „благоприятен“, „щастлив“ момент-кайрос, в който тъкмо аз съм поемал, закрачвал съм, започвал съм навлизането си в една светлина, за която тогава, разбира се, не съм имал никакво сетиво. Благодарение на един фотоапарат – дадох си сметка – днес аз можех да се озова отново, да видя един момент от моя жизнен път така, както не бих могъл да го видя тогава: сиреч вече като в-писан в този път, като елемент от цялостен (поне до днес) път, вписан в който той вече ми бе открит в истинската си (и невидима тогава) светлина – като кайрос, като (всъщност) решаващия, „щастливия“ момент на потеглянето ми към… моята свобода, моята сватба, моето семейство, моето спасително приютяване в Църквата. Кой и как би могъл да види и да ми подскаже тогава, когато съм уловен да крача мрачен и безнадежден, че този момент е всъщност моят кайрос?
И ето, отговаряйки на това си представих един Ангел (какъвто всъщност всеки от нас има) – един Ангел, който би могъл да бъде наречен „Привратник“ (може би същият, който е и „Хранител“) и който принципно гледа всеки жизнен път именно от прага, от вратата, към която той поначало е за-пътен. Гледа го от онзи праг, от който съзерцава лъкатушенията му, готов да посрещне неговото (виждано) из-пълнение.
Дадох си сметка, че именно в погледа на този Ангел-Привратник всеки, всеки наш жизнен момент е всъщност кайрос – благоприятният, щастливият, точният момент. И това е така, защото в неговия поглед всеки жизнен момент е видян като разположен в целостта на жизненото време, изпълващо се именно на прага, на който той го посреща. В неговия поглед от всеки и във всеки наш момент всъщност се тръгва тъкмо към из-пълнението на живота. И Ангелът, който вижда цялото му време, е онзи, който прозира всеки негов момент като кайрос, именно защото го вижда от перспективата на из-пълнението му до-край – като решаващ за това изпълнение и който от това изпълнение се осветлява в своята решаващост.
От перспективата на изпълнеността на живота ни докрай, казвам, всеки момент се разкрива като „щастлив момент“, кайрос, защото е елемент от построяването на из-пълнението, на пълнотата му. Да, ние не виждаме „кайротичността“ му когато го преживяваме, за нас той е „тъмен“ в значението си и едва следващите го моменти, осъществени, направени възможни от направеното в него, постепенно го „осветляват“. Ангелът, който наричам „Привратник“ обаче, винаги го вижда в светлината на цялото, на изпълнеността до прага – вижда го като кайрос, тъкмо защото вижда всеки момент като момент от изпълнения до есхатологичния праг път, като момент, който го е из-пълвал. Ето защо той гледа и гледа всеки един от нас във всеки момент, в който сме изпълнени с бремето, с което сега моментът ни е натоварен, с ропотите, с които сега го преживяваме, с тревогите и невярата, с които сега го живеем – със съчувствено-снизходителна усмивка. И ако бихме могли да чуем гласа му, с който той огласява този (и всеки наш) момент, ние може би бихме чули нещо такова:
„Днес, сега, когато поемаш по тази улица нагоре, за да свършиш една, както смяташ дребна и досадна работа, когато душата ти е обзета от решимост да надживееш онази, както казваш, фатално нещастна и „последна“ твоя любов и си решен оттук нататък да продължиш да живееш с нещастието си, ти, драги, тръгваш всъщност, за да стигнеш след тринадесет години до онази твоя щастлива сватба, която ще се състои в ето тази малка църквичка по-нагоре, на двеста метра оттук, на същата тази улица, покрай която преминаваш днес, без дори да спреш погледа си на нея; тръгваш, казвам, не за да надживееш днешната си нещастност, но за да стигнеш – след десет години до деня, когато задушният режим, в който си се родил и живял до днес, и в който, убеден си, ще живееш до края на живота си, умонепостижимо ще се срути и разсее като дим. Ти тръгваш, изпълнен днес с ропот по тази улица и минаваш точно сега покрай глупавия социалистически магазин, в който – може би регистрираш това с периферията на съзнанието си – виждаш да влиза момиченце в трети-четвърти клас, водено от майка си и ето: аз ти казвам, че ти тръгваш, за да извървиш точно оттук нататък онези още дванадесет години по улиците на тоя град, докато отново го срещнеш – да, точно това момиченце отсреща и то, вече пораснала млада жена, стане твоята любима съпруга. Ти не виждаш и не подозираш днес нищо от това, на което в този момент слагаш началото, не разбираш, че днес, точно днес, сега поемаш всъщност към… всичко това. Ти не знаеш, не усещаш, че ето този мрачен, както го преживяваш днес миг, който случайно улавя с фотоапарата си случайно снимащият на това място фотограф и който, пак случайно, ще видиш след почти половин век, пренесен през времето на снимката му, този, казвам, миг е точният миг, в който ти, сам ти, тръгваш, за да достигнеш всичко това – че значи, той е кайрос-ът, щастливият момент на из-пълването на твоето из-пълнение. Ти ще си дадеш сметка, че той е бил именно това едва когато по щастлива случайност го видиш на тази снимка, вече оголен от „черупката“ на мимо-летното (и днес отлетяло „мимо“), осветен вече от светлината на онова, към което тогава той всъщност е закрачил и която днес, толкова години по-късно го осветява със себе си в неговата истинска истина. Аз обаче, Ангелът-Привратник, ти казвам, че винаги, от самото начало на твоя път, от най-първите ти крачки по него го виждам така и нещо повече – виждам така всеки, буквално всеки твой миг. Защото го виждам от края на този път, от прага, към който той, както всеки друг човешки път поначало е за-пътен; от прага на светлината, която посреща всички, за да ги потопи в себе си. И ето затова виждам всеки, всеки жизнен миг като излизащ от мрака си и навлизащ в светлината на истината си, изхлузващ се от сенките си и засветващ в истината, която го осветява от този праг изначално и винаги. Виждам значи, че всеки, всеки жизнен миг е кайрос, за който следва да сте дълбоко благодарни. И понеже още сега чувам едно твое възражение, бързам да ти отговоря. Защото ти положително се готвиш да ме попиташ, а какво се е случило с онези, чиито пътища не са били така щедро дълги като твоя, за които те са се свършили твърде, твърде бързо, без твоите житейски радости и дори болезнено. Ще ти кажа: когато и както и да са се свършили, щом те са се свършили на същия този праг, към който всички пътища поначало са отправени, то значи те вече са в онази светлина, в която са били устремени да потънат и от която значи всичките им „моменти“ са се оказали… „щастливи“. Да, ще ми кажеш още: но моят, моят път все още не се е изпълнил. Днес онзи миг, който виждам случайно уловен от фотоапарата, се вижда като поел наистина към онова, което имам, и поради това се вижда като миг, който е бил кайрос. Но моят път продължава и аз все още не знам, вписан в каква цялост той в края на краищата ще се окаже. Ще ти отговоря и на това (казва Ангелът): върви по този, именно по този път, който пое тогава, когато бе уловен от обектива на случайния апарат – върви по него, защото, казвам ти, през каквито и лъкатушения, които не знаеш да има да премине, той – това знам – води до прага, на който го очаквам аз. А щом води до него, всеки, повтарям ти, всеки негов миг в своята истина е „щастливият“ миг, кайрос-ът, каквито са, гледани от прага, от който ти говоря, всичките, всичките му мигове.“
