Отдавна се канех да препрочета тази повест, но случаят със стрелбата в белградското училище ме провокира да осъмна между страниците на Достоевски. Исках чрез тях да си обясня станалото: защо едно тринайсетгодишно дете повече от месец се подготвя за убийството на поне десет човека – охраната на училището, учители и съученици. Защо с хладна и прецизна аналитичност разучава кодове за достъп, прави чертежи и карти? Защо никой не подозира за плановете му? И защо, когато ги осъществява, без паника вика полиция, признава си всичко и завършва самопризнанието си с думите: „Убивам, защото съм психопат“.
Не знам защо ми хрумна, че ключът към разгадката е Фьодор Михайлович. Не толкова заради бързата аналогия с Разколников. Не толкова и заради онзи емоционален срив (той го нарича надрыв), който – прескачайки обикновеното, човешкото – изпълва всички регистри между ангелското и демоничното. Всъщност човешкото може и да не се надскочи. Но тогава душата мухлясва и онова, което някога е имало смисъл за нея, опротивява.
Не, надрывът не е гранична ситуация, както биха го описали екзистенциалистите. Той е онова състояние, в което естеството ни (подобно на храмовата завеса) се раздира и космосът се променя. Опитвайки се да обясни как е възможно това да се случи, Достоевски отговаря с две думи: фантастичен реализъм, и написва повестта „Двойник“.
Четири години след смъртта на писателя Владимир Фьдорович Чиж издава прословутата си монография „Достоевский как психопатолог”. По онова време, през 1885 г., Чиж е главен лекар в петербургската болница „Св. Пантелеймон”, при катедралния Възкресенски храм. Едновременно с това (само че от 1888 г.) той е професор по съдебна психопатология в Санктпетербургския императорски университет. Тоест професията на Чиж е изисквала да отговаря, и то всекидневно, на въпроса: как се стига до инциденти като този отпреди няколко дни? Как добри и невинни хора стават психопати и масови убийци? Как чисти и ангелоподобни деца вършат изстъпления, които дори в книга не са описани[1]. Същите питания, само че малко по-късно, ще открием и при Набоков. „Двойник” е най-добрата и най-мрачна повест на Достоевски – признава той – затова от нея почерпих вдъхновение. Както за „Лолита”, така и за „Отчаяние”.
Следователно, мисля си аз, образът на Голядкин е особено важен и е наложително да се разшифрова. Само че колкото повече бързаме да го разкодираме, на толкова повече уловки се натъкваме. Първата идва от речта на героя. Няколко пъти препрочитаме едни и същи абзаци и… ядец. Хрумва ни, че вината не е нито в нас, нито във Фьодор Михайлович. Вероятно преводът е ужасен? Ала, оказва се, оригиналът е още по-ужасен. Казват, че в стилистично отношение това е най-лошата повест на Достоевски. Повторения, заеквания, кухи и безсмислени фрази… сякаш стилът е Флоберовият, само че умножен по минус единица. Е, нали когато пише „Двойник”, е само на 23 години, снизходително отбелязваме. И може би щяхме да си останем с това полезно снизхождение, ако не знаехме, че в писмата до брат му цари същият хаос. „Толкова много намразих Голядкин, че започнах да му подражавам. Исках да пиша за съвършено безличния човек, а станах същият като него.” Алюзията с „Бувар и Пекюше”[2] е несъмнена. Така че, за да излезе точна сметката, би трябвало умноженото по минус единица число още веднъж да се умножи, пак по минус едно. Иначе не бихме усетили вътрешния свят на човека-ветошка (парцал). Разбира се, в тази петербургска поема (както сам авторът жанрово номинира произведението си) няма как да не се усети отзвук от Гоголевите гласове. Нещо повече, този отзвук е толкова ясен и толкова отчетлив, че не е невъзможно през 1846 г. начеващият писател да е виждал себе си именно като двойник на Николай Василиевич.
Ала за това е писано много. Още Белински забелязва типологичните връзки между „Двойника” на Достоевски и „Нос”, „Каляска”, „Записки на един луд” и „Мъртви души”. Затова много внимателно трябва да се вгледаме в шизоидно удвоения модел на реалността. Там уловките са още повече…
Вървиш и срещаш себе си. Младият Голядкин среща стария. Като всичко тръгва от там, че подминавайки Андрей Филипович, нашият човек си мърмори: „аз, аз нищо не съм… съвсем съм нищо и това изобщо не съм аз. Аз, Андрей Филипович, не съм съвсем; не съм аз. Не съм аз, ви казвам”. И всичко това, защото не е поканен на някакъв обед. Аналогиите с носа на статския съветник Ковальов или с оскърбения Акакий Акакиевич са извън съмнение. Но не това е важното. Важно е онова, което е пренебрежимо малко и е съвършено безвидно. Стои си човечецът и си мърмори: „дявол да го вземе”. След което, без да стане ясно как и защо, идва дяволът и наистина го взема. Защото Сорочинският панаир край няма… но и не само затова.
„Ето, така значи се полудявало”, не точно по този повод ще каже друг герой, само че в „Майстора и Маргарита”. И тогава пак ще трябва да се върнем към двойника на Достоевски. Защото ще го срещаме навсякъде. Дори при Борхес. Той е „Другият” в „Пясъчната книга”. Ще беседва с нас и разказвайки ни, че не чете много, ще изброи две-три заглавия, сред които и „Двойник”[3] – после ще продължи да говори за нашите страхове и обсесии. Докато го слушаме, разбираме, че „не можем да се измамим взаимно, а това е нещо, което затруднява диалога”. Разбираме още, че „двойникът ни сънува, но не ни сънува съвсем точно”. Отново се вглеждаме един в друг и тайничко отбелязваме в дневника си, че „ако се случи два пъти, свърхестественото престава да вдъхва ужас”[4]. Успеем ли да разберем какво ни казва то и с какво ни заплашва, тогава може би ще проумеем, че литературата е единствената социално приемлива форма на шизофренията. Не успеем ли, става страшно. Защото преди да полудеят, психопатите първо губят усета си за фантастичен реализъм. После – самоиронията. Сетне губят чувство за вкус, за мяра и за стил… и така, докато станат масови убийци.
––––––––––––––––––
[1] Примерът, за който се сещам, са децата в „Братя Карамазови”, които хранят уличното куче Жучка, като слагат карфици в храната, за да гледат как животното умира по възможно най-мъчителен начин. Точно това Достоевски нарича: „Безкористно зло, чисто и безкористно Зло”.
[2] Флобер и Достоевски са родени в една и съща (1821) година. С уговорката, че съществува известна реципрочност в сюжетите и хронологията. Ако „Двойник” е една от първите книги на руснака, то „Бувар и Пекюше” е една от последните на Флобер. Възможно е свързващо звено между двамата да е Тургенев (който чете повестта на Достоевски още в ръкопис и се възхищава от нея).
[3] Цитатът е от „Другият” на Борхес.
[4] Тези цитати са също от разказа на Борхес.
