Всички просветени, тоест пълнолетни хора (в смисъла на Кант) са чували изречението, че свободата на словото е майка на всички свободи. Малцина обаче имат ясен отговор на въпроса откъде произлиза страхът от свободата.

Що за парадокс? Свободата е висша ценност и благо. Защо страх? Хората сами са изпитвали страх от свободата, която им се дава, и са виждали страхове на близки, познати и непознати. Големи социални групи и дори цели общества се страхуват от свободата. Хората и народите се опозоряват с мълчанието си по време за ясно и свободно публично изразяване, което е едно и също със свободата на словото.

Свободата в многообразните си форми, в това число свободата на словото, е неотделима от отговорността. Тук е проблемът! Понякога отговорността е много тежка и съдбоносна. На знамето на първата легия на Раковски е написано: „Свобода или смърт!“. Ботев: „Свобода или смърт юнашка!“. А Левски. Свободата. Бесилото. Какво извезва Райна Княгиня на Знамето на въстаниците: „Свобода или смърт“. Георги Марков получава удар с отровен чадър в крака заради „Задочните репортажи за България“. Колко са съсипаните съдби за волнодумство в тоталитарно-комунистическата мракобесна система? Не знаем. Стигаме до трудното и горчиво говорене в нашето свободно и демократично общество. За свобода на словото у нас има журналисти, които са изхвърлени на улицата и години наред те си знаят как се препитават.

Други са днес мотивите ми да взема думата в публичния форум по въпроса за свободата на словото.

Какъв е финалният смисъл на свободата на словото? Брутално казано: има ли граници свободата на словото? Бруталният отговор е: Да! Има граници на свободата на словото, които са свещени! По такива въпроси не се подхожда повърхностно. Затова тръгвам от въпроса за смисъла на свободата на словото.

Родината на свободата, като присъща на всяко човешко същество по рождение, е Европа. Историческото събитие е едно от най-удивителните събития в човешката история изобщо. Епохалното европейско откритие означава, че свободата е присъща (иманентна) на същността на човека. Отнемането на човешките свободи, в това число свободата на словото, се степенува: степенува се и отчуждаването на човека от плът и кръв от неговата същност. В континуума на отнемането на единия край е забележимото накърняване на човешкото достойнство, а на другия край е пълното обезчовечаване и превръщането на човека в оръдие, което древните гърци са наричали „говорещо оръдие“. В модерната и късно модерната епоха има други имена на напълно отчуждения от същността си човешки индивид, който живее в несвобода.

Същността на човека и принципът на свободата, независимо дали предхождат неговото съществуване, или са хоризонт на съществуването, не са всичко, т.е. съществуването повдига ред други въпроси и проблеми. Във всеки случай същността е вътрешно определение на съществуването на човека. Свободата е вътрешно определение на човешкото съществуване.

Екзистенцията (човешкото съществуване) се изразява в социално действие или, което е същото, във въздържане от действие. Популярни  са две различни концепции са свободата: негативна свобода и позитивна свобода. По линията на негативната свобода се премахват пречките. Коварният въпрос е този за пречките. При свободата на словото премахването на цензурата, в т.ч. вътрешната цензура, е очевидната необходимост. Има други невидими и нови скрити пречки. Пречка е липсата на компетентност в свят на нарастваща комплексност и увеличаващи се анонимни социални отношения и зависимости от различен характер. В невъзможната разумна прозрачност се скрива предразсъдъкът всичко е позволено или (срамежливо казано) „правото на различно  мнение“. В парадигмата на позитивната свобода грижата е за позитивните ценности. Коварният въпрос е кой казва кои са позитивните ценности? Коварството е в мълчаливото благовидно превръщане на релативните и релационни ценности в абсолютни или в квазиабсолютни, все едно. Не целя блокаж с антиномии. Да се върнем при декларацията в началото, че свободата на словото има финален смисъл и граници.

Няма да се впускам в софистицирано тълкуване на чл. 39 и чл. 40 на Конституцията. Но е необходимо те да не се забравят, когато се говори за свобода на словото днес. Финалният смисъл на свободата на словото е човекът като самоцел и самоценност, което означава несекваща грижа за ближните, каквито са всички човешки същества. Границите на свободата на словото определям по аналогичен начин както границите на толерантността в моя социологически трактат „Граници на политиката“. Границата на свободата на словото е там, където има заплаха за взривяване на самата свобода на словото.

Чудовищната война на руския неофашистки империализъм срещу Украйна за сравнително кратко време се разкри като война срещу Европа и европейското човечество. Зейва разлом в българската публичност днес. Прикриващите се до вчера руски слуги (политическото русофилство) се разкриват като кресливи проводници на руския неофашизъм. Русия се провали по пътя на демократизирането си след  имплозията на тоталитарно комунистическата система и естественото разпадане на Съветската империя. Русия се върна към най-мрачните времена на своята трагична история.

В България се надигат сили, които се стремят да обърнат страната към цивилизационно пропадаща Русия. Евразия. У нас толерират тази политическа лудост. Раковски, Левски, Ботев, Стамболов, Захари Стоянов и безброй знайни и незнайни български европейци ще се обърнат в гробовете си от това, което става днес в демократична и европейска България. Предават свободата на словото, която е майка на всички свободи.

Георги Фотев

Георги Фотев е изтъкнат български социолог. Почетен професор на Нов български университет и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности. Бил е министър на науката и висшето образование (1991). Действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Сред основните му трудове са: „Социална реалност и въображение“ (1986), „История на социологията“, том 1–2 (1993), „Ethnicity, Religion and Politics“ (1999), „Граници на политиката“ (2001), „Диалогична социология“ (2004), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Българската меланхолия“ (2010), „Смисъл и разбиране“ (2014), „Човешката несигурност“ (2016), „Феноменология на чувствата“ (2018), „Диалогичният разум“ (2022) и др. В негова чест е публикуван монументалният сборник „Светове в социологията“ (2006) с участието на световни имена като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян и др.