Излезе от печат „Българската литература през XXI век (2000 - 2020). Част 1“, дело на проф. дфн Милена Кирова. По думите на авторката, макар да е написана с амбицията да бъде литературна история, тази книга ще се прочете като критика, защото нейното вчера все още е днес:

„Едно от първите неща, които разбрах, беше необходимостта да погледна критично към критическата практика на последните десетилетия. Казвам го като автор на повече от седемстотин рецензии върху новоизлезли книги, написани в периода 1995–2020 г. и публикувани главно по страниците на в. „Култура“. Изчетох отново тях, както и написаното от други критици на други места, също така и част от безбрежния поток читателски мнения в различни форуми, сайтове и блогове в интернет. Ясно видях колко голяма може да бъде разликата между оперативната критика и литературноисторическата оценка на едно и също явление. Това създаде необходимостта да оспоря някои критически мнения, включително мои собствени. Критикът пише под микроскоп, а литературният историк прилича на инженер, който се опитва да сглоби цялостен механизъм от огромно количество разбъркани части. Понякога жертваш добър автор или творба, ако не можеш да ги наместиш в конструктивната схема. Друг път извеждаш напред творби с не толкова блестящи характеристики, защото са ти функционално необходими, за да сглобиш някоя важна част на общия механизъм.“

Проф. дфн Милена Кирова (1958) преподава българска литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководител е на катедрата по българска литература от 2003 г. до 2011 г. и от 2015 г. насам. Автор е на петнадесет книги, сред които са монографиите „Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература” (1995), „Йордан Йовков. Митове и митология” (2001), „Проблематичният реализъм” (2002) и „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария завет” (2005), „Литературният канон. Предизвикателства“ (2009). Съставител и редактор е на два тома „Неслученият канон“, първата история на българската литература, създадена от жени (2009 и 2013). През последните години се занимава с изследване на мъжествеността в Стария завет, в резултат на което през 2011 г. излезе книгата й „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия”, първа част от по-голямо изследване. Носителка е на различни награди, между които са Националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван Мешеков (2011), Националната награда за хуманитаристика „Хр. Г. Данов“ за 2011 и за 2006 г., наградата за литературна история и критика на СУ (2003), наградата за постижения в областта на литературната история на ВТУ (2002) и др. В продължение на 22 години е наблюдател за нови книги на вестник „Култура“, автор е на повече от 700 рецензии.

Милена Кирова - „Българската литература през XXI век (2000 – 2022)“, Част I (Откъс)

ДОКОГА ПРОДЪЛЖАВАТ 90-ТЕ ГОДИНИ? ДЪЛГИЯТ ДВАЙСЕТИ ВЕК

Дори само до този момент – с кратък отстъп от две десетилетия, за 90-те години на ХХ век е написано вече много. Най-лесното обяснение се съдържа в неоспоримия факт, че става въпрос за исторически важен, преломен във всяко отношение период. Но има и други причини, които ще стават все по-видими във времето напред. Една от тях, пряко свързана със спецификата на литературноисторическото изследване, се крие в това, че българската литература от края на ХХ век се оказа все още обозрима, подвластна на критическо наблюдение, което би могло да я подреди в повече или по-малко убедителна типология. Съвсем различна изглежда ситуацията с първите две десетилетия на XXI век, и тази разлика се засилва с всяка година. Бъдещето на литературноисторическия проект изглежда обременено с усещането за невъзможност да се обхване и систематизира в що-годе убедителен ред вече необгледимият хаос на днешната литературна продукция – истинска лавина от имена на пишещи хора и книги, появили се в знайни и незнайни издателства; втора вълна образуват безбройните публикации в сайтове, блогове и онлайн издания. Това прави практически невъзможна задачата да се опознае всичко онова, което може да бъде наречено българска литература от първите две десетилетия на XXI век.

Никой досега не се е справил с тази задача, тъй като липсва онази здравословна дистанция, която е привилегия на историческото разсъждение; липсва консенсусна ретроспекция, която ще подреди ценностите и ще отсее явленията в съответствие с корективите на това, което се е оказало продуктивно начало на нови явления. Не разполагаме с механизми, които биха ни помогнали да предвидим какви ще бъдат приоритетите на българската литература след сто, петдесет, та дори само след двайсет години. Затова всеки опит да се напише история на настоящето, е малко безумен. Ако можехме да бъдем поне донякъде сигурни, че „европеизацията“ и „модернизацията“ на българската литература ще устоят на всички (главоломно прииждащи) промени в десетилетията до края на XXI век, писането на история с малък темпорален отстъп щеше да бъде много по-лесно и сигурно. Само че не сме сигурни, при това повече от всякога досега. Да не говорим изобщо за онези съмнения, които гравитират около дилемата дали/доколко/как изобщо ще се чете в бъдеще време.

И все пак разполагаме с десетина, при това добри критически книги, издадени през последните седем-осем години. Самата им наличност опровергава така обичаното популистко твърдение, че днес нямаме критика, още повече пък добри критици. Изброявам книгите, които аз самата познавам, без това да означава, че не съм изпуснала други, подобни на тях.Всички те се занимават с българската литература от началото на XXI век; всички те се стараят (естествено, че в различна степен и по различен начин) да прочетат, обобщят и понякога да типологизират явления и процеси от някакъв по-кратък период в рамките на двете изминали десетилетия. Вярно е, че са писани с критически много повече, отколкото с исторически прицел, тъй като са израснали от критическата практика на своите автори.

Докато четях тези книги една след друга, си дадох сметка за един любопитен ефект. Можем да приемем като нормален факта, че оценките на едни и същи явления са различни в оптиката на тези критици, само че в нашия случай се различават, нерядко в смайващо радикална степен, и „списъците“ от автори, с които се занимава всеки критик. Ако не знаеш предварително, че всички пишат за една и съща литература, създадена по едно и също време, можеш да останеш с усещането, че се обсъжда продукцията на няколко различни държави или на една държава, но по различно време. Макар че изглежда странен, този ефект е закономерен, тъй като се поражда от липсата на историческа дистанция, на колективна ретроспектива.

Днес, в година 2022, все още не знаем как ще бъде центрирана историческата перспектива на „българската литература през XXI век“. Можем обаче да си направим експеримент с един хипотетичен проект на литературата в бъдеще време, което е извело на преден план националистичните ценности, изразени в традиционна реалистична образност и популярен мисловен режим. Къде отива тогава Георги Господинов с всичките му европейски награди? Дори „Възвишение“ се оказва заплашен, стига да има публика, която би прочела романа, вместо да гледа филма, направен по него. И точно така както бай Ганьо става популярна фигура-обобщение на българския характер по време на войните от началото на ХХ век, току-виж героите на „Мисия Лондон“ се окажат предходници на тип поведение, който няма да изглежда отблъскващ в очите на нашите правнуци от края на XXI век.

Целта, която съм си поставила в тази глава, е много по-лесна и обгледима от всичко, което казах дотук. Занимава ме въпросът как да мислим „90-те“: като темпорално буквален факт или като метафора на една констелация от явления и процеси, развили се скоро след големите политически трусове и смяната на политическия режим през 1989 година. В търсене на отговор ще проследя съдбата на онези три явления, които се оказаха особено представителни за промените, настъпили в развитието на българската литература от края на предходния век: избухването на закъснелия постмодернизъм; пробива на литературата, създадена от жени по разпознаваемо „женски“ начин; масовия интерес към тъмните страни на обществената действителност (иначе казано, разцвета на „вулгарното“ четиво). По този начин ще се проблематизират и границите на периода, в който българската литература на ХХ става литература на XXI век. Ще предложа също така да използваме термин, приспособен от по-голямата и популярна метафора – дългите деветдесет на XX век.

Постмодернизмът

Постмодернизмът, който вече попадна във фокуса на няколко критически книги, така ефектно се вмести в митологемата за краевековно събитие, че си остана завинаги там като маркер на пропастта между две епохи, като обещание за вечна граница между „безвремието“ на стария и свободата на новия свят. Ако надмогнем обаче съблазните на красивите фрази, можем да проследим какво точно се случва с неговите най-типични представители, вървейки по стъпките на техните книги, публикувани през първите години на XXI век.

Започвам с „момчетата от Четворката“, тъй като дават лице на първото поколение, заявило колективна готовност да бъде мислено в рамката на постмодерния поврат от 90-те години. Може би най-трайно свързан с неговата поезия ще остане Пл. Дойнов. След две стихосбирки в края на предходния, той издава и трета още в първата година на новия век – „Истински истории. Стихотворения по действителни случаи“ (2000). „Истински“ не означава поврат към някакъв вид реализъм; постмодерна е самата идея да се разпадне Историята на множество малки, частни истории като алтернатива на големия наратив.Книгата държи на въоръжение целия арсенал на постмодерно изкованата поетика от 90-те, тя събира истории от квартал Факултета до времето на цар Самуил, примирява малката цветарка с Багряна, Иван Цанев с Киро от Владая…

Три години по-късно се появява стихосбирката „Кафепоеми“ (2003). Постмодерният импулс изглежда донякъде укротен или поне овладян от идеята да се направи цялостна поетическа книга. („Ний всички сме деца на младия Славейков“, казва Бойко Пенчев, единственият, който ще изостави литературното творчество, но не и литературното мислене, възпитано от постмодерния хуманитарен дискурс.)

След като вече цитирах Б. Пенчев, ще спомена и неговата втора стихосбирка, „Слизане в Египет“ (2000), макар че тя очевидно е писана през 90-те години и в пълна степен изразява духа и буквата на краевековния постмодернизъм. Йордан Ефтимов също така демонстрира преданост към духа на 90-те в първите години на новия век. През 2001 г. е публикувана стихосбирката „Опера нигра“. Начинът на нейното представяне ясно показва, че постмодерната идея в онзи момент е все още витална и влиятелна в публичното пространство. Става въпрос за общ карнавален пърформанс с Тома Марков, автор на нова стихосбирка по същото време. Ефтимов потвърждава своето възпитание в бунт срещу поетичната практика на традиционния модернизъм, но заедно с това усещаме неговата изтощена страст по игрова деструкция и потребността от „здрави“ началана един по-дълготраен екзистенциален проект. Другите постмодернисти от неговото поколение усещат веднага и дефинират тази промяна: „началото на една лишена от носталгия раздяла с умните игривости на постмодернизма, раздяла с детството“, казва Пл. Антов, „поврат от веселата шареност на географията към сивия растер на топографията“, добавя Б. Пенчев.

Наистина следващата стихосбирка на Йордан Ефтимов „Жена ми винаги казва“ (2005) демонстрира тези тенденции: тя е написана с поетически минимализъм, който не може да бъде приютен в дома на 90-те. И все пак, и все пак младостта на поколението не иска да си отиде съвсем, книгата сякаш има едновременно две различни лица. В нейния край има раздел, наречен „Стихотворение, невключено в предходни книги, на което мястото му не е и тук“; в него се разполага едно-единствено, но затова пък какво стихотворение: цели 250 стиха. В него виждаме непокътната, нередактирана физиономията на момчето поет от края на предходния век. Засиленият интерес към „незначителното“ и тривиалното, който характеризира останалата част на сбирката, също има корени в бунта срещу големите разкази, срещу патоса на Единствената история.

Г. Господинов издава една (последна изобщо до днес) стихосбирка, която се движи в следите на 90-те, без да демонстрира техния остър политически патос – „Писма до Гаустин“ (2003). Финалното място на тази книга подсказва една любопитна тенденция: ако си се родил поет в лоното на постмодерните увлечения, трудно успяваш да се измъкнеш от тях и пак да останеш поет. Начините, поне през първите години на новия век, изглеждат два: спираш да пишеш поезия (поне за известно време) или намираш убежище в прегръдките на различен жанр. Развитието на Г. Господинов е показателно в тази посока. Още през 2001 г., в първия сборник с разкази „И други истории“, се появява неговият белетристичен двойник, неговото въображаемо аз – Гаустин. В тази ранна проза се чувстват недвусмислени реминисценции от 90-те, все пак улегнали откъм вълнения и социални предизвикателства. Модернизмът като исторически факт остава с пристрастието към Св. Минков и диаболизма на междувоенното време. Набъбват мотивите за глухотата и слепотата като метафори на различното знание; те ще останат и занапред, ще се възпроизвеждат все по-силно в романите от двете нови десетилетия. Белетристът Господинов сякаш пише една и съща книга, прехвърляйки образи, мотиви, проблеми от текст в текст.

Жанрова метаморфоза претърпяват и автори от първото поколение постмодернисти, родени през 50-те години на ХХ век. Златомир Златанов, доайен на постмодерната идея с херметични, метафорично претоварени стихове още в началото на 80-те, и през цялото следващо десетилетие пише поезия, която не може да бъде наречена иначе освен постмодерна. В началото на новия век обаче превключва на проза: романи и публицистика (три книги с есета между 2002 и 2019 г.). Първият му роман, „Пола“, излиза през 2001 г., а вторият, „Лаканиански мрежи“, самозаявил се като блогороман, през 2005 г. И в двата случая става въпрос за съзнателно усложнена до смислова непрозрачност (може би като жест на съпротива срещу цъфтящата чалга култура на Прехода) некомуникативна проза. Демонстративно изпъква влиянието на постструктуралистичната философия и психоанализа: Дерида, Бодрияр, Лакан… Много съм любопитна да разбера дали тази елитарно херметична проза ще дочака момент на възраждане сред някаква публика в по-близкото или в по-далечното бъдеще.

Развитието на Ани Илков, Баща и кумир за постмодерното поколение на 90-те, показва ясно, че десет години са стигнали, за да направим своята закъсняла крачка в развитието на европейския модернизъм. В рамката на собственото си развитие, започнало в края на 80-те, Илков изчерпва краевековната парадигма и в началото на новия век вече подхваща поредица от прощални жестове, като подготвя две антологии. Първата от тях излиза през 2004 г., „МалАзиЯ на Душата“; тя ни връща към времето на „младия Славейков“ и на неговите литературни внуци. В ясен жест на идентификация с Яворов, Илков развързва композицията на своите стари стихосбирки и подрежда съвсем нова книга – авторска реплика на историческата представа за неговото присъствие в българската литература.

Антологиите изобщо стават характерно явление сред авторите, започнали да публикуват през 80-те години – постмодерни или „просто“ поети. Началото поставя Едвин Сугарев с „Вълча памет“ (2000) и „Гибелни думи“ (2003); следват Мирела Иванова с „Еклектики“ (2002), Зл. Златанов с „Хетерографии“ (2003), Ани Илков с две книги (втората е „Събрано“ от 2011 г.), Б. Ламбовски с „Бране на думи“ (2004), Г. Господинов с „Балади и разпади“ и Г. Рупчев посмъртно с „Инстинкт за неприспособимост“ (2007), Илко Димитров с „Бяло“ и М. Николчина с „Градът на амазонките“ през 2008 г. и т.н. Страстта по авторски антологии по принцип крие модернистичен, включително постмодерен заряд, защото блика от индивидуалистичната вяра в свещеното право на всеки творец да съгради своя образ в културната памет, да моделира бъдещето на собствената си рецепция.

Премиерата на „Българската литература през XXI век (2000 - 2020). Част 1“ ще се състои на 20 април от 18:00 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64. С участието на Милена Кирова, Амелия Личева и Елка Трайкова!

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)