Предлагам антиутопия: кошче, бебе, змия!; примерно на пикник; майка убива змията, за което е осъдена; „Не може да докаже престъпни намерения. Змията просто е преминавала“, отсича съдът; „Змията е невинна до доказване на противното!“, крещят активисти; милиони хора в аналогичен случай биха постъпили като майката, но… че биха постъпили не им минава през ум; пригласят в социалните мрежи, че и змиите имат права.
От подобна антиутопия днес трудно може да се забогатее. Но утре? По-долу ще разкажа за една най-обикновена инициатива в момента у нас:
Еколози искат да заселват рисове в Стара планина. Животното изчезнало преди 80 години, има важна екологична функция. Медийният наратив е положителен. В една информационна статия еколог обяснява трудностите: нормално е стопанинът да е против; опасява се рисът да не изяде козите му, следва да се предоставят компенсации; рисът е красив, хората не разбират естетическата му стойност (преразказвам); Замислих се. Имаме слон в стаята, или по-точно – риба в океан. Рибата сме обикновените хора. Както тя не си задава въпроси за океана, така и на нас не ни хрумва най-простото питане. То не е как да компенсираме стопаните или да ги възпитаме естетически. А е: защо са ни нужни въобще рисове? Ако са там и ги пазим – добре. Но ги няма. Защо завъртаме цяла система, в която чрез компенсации, ограмотяване, дисциплиниране… караме хората да свикват с нещо различно. Да се променят. При това – да свикват с хищник! Дори рискът за стопаните да е хипотетичен, защо въобще ни е нужна галимацията? Нима без рисове е спряло да изгрява слънцето в Стара планина или дъждът вали наобратно?
Ако някой си мисли, че имам предвид обикновена псевдоекологична инициатива, бърка. Напълно съм съгласен със значението на рисовете. Имам предвид океана: ние хукваме да заселваме хищник край хората, защото по-важен ни е той; натоварваме животното със смисъл, а стопанина го лишаваме. Тази най-обикновена българска случка е част от хиляди подобни по света, подпечатващи колосална промяна на мирогледа – изтласкване на парадигмата на антропоцентризма[1]. Сменяме я с нещо друго. Какво е то – трудно можа де се определи в момента. В случая важното е, че мнозинството хора си мислят, че казуси като с риса са въпрос на добронамерена или недобронамерена екология. Не! В същността е заменянето на парадигмите. Хрумването за заселване на рисове в едни глави и тоталното нехрумване защо е нужно то във всички останали глави е част от тази промяна.
Малцина хора съзнават, че именно парадигмите предопределят мисленето и поведението в живота. Те посочват кое ни е най-важно, доказват го, съответно отхвърлят други неща. Те са „опорната точка“, чрез която повдигаме света, правим го разбираем. Така при антропоцентризма ние задължително спасяваме хора при пожари; изграждаме образование, здравни, охранителни системи, а правото ги регламентира – чрез предпоставката, че човекът е най-важен. Също така единствено при антропоцентризма може да има базови човешки права. Без него при пожар ще спасяваме наравно и хлебарките – няма да имаме опорна точка, чрез която да докажем, че хората са по-важни. Конкретно за рисовете при антропоцентризма нямаше да се главоболим – и при 1% риск за които и да е хора, щяхме де счетем, че инициативата е ненужна. Без него и 90% да е рискът, поемаме го.
Целият този процес, разбира се, не е новина. През Ренесанса и Просвещението антропоцентризмът постепенно сменя теоцентризма, но през XX век се подкопава вярата в значението на човека. След две световни войни, атомната бомба и екологичното замърсяване не може да има прекомерно доверие в човека. Нито пък да се отчитат винаги и единствено потребностите му. Човешкият интелект следва да е съпроводен с отговорности спрямо околната среда. С две ръце подкрепям това становище. Но твърдя успоредно, че никога не бива да се залита в крайности. Както идеализирането на човека, така и пренебрегването му е погрешно. Сечението е в мярата, баланса.
Затова в този доста податлив за полемични възражения текст твърдя, че заселването на изчезнал преди 80 години хищник край хората е отвъд мярата. Добавям, че случаят си е интелектуално бижу – с изящната си простота ни навира огромни дилеми в очите, които не забелязваме. Казвам още, че изтласкването на антропоцентризма дори в периферна страна като България е твърде напреднало – в съзнанието, и още по-важно – тече неосъзнавано. При това чрез скандални примери. Помните ли как през 2021 г. мечка нападна гъбарка край Белица? Жената влезе в болница, но огромна част от потребителите на социалните мрежи изпитаха по-голяма симпатия към животното. Твърдя още, че това несъзнаване на случваните в самите нас случки са спринтове отвъд мярата. Добавям, че на процеса принадлежат и вече постоянните сюжети „гущер или магистрала“, „тревичка или сграда“. Не съм против гущерите и тревичките. Против съм крайностите. Твърдя, че често те не са грижа за природата. Врата са за прокарване на користни чисто човешки интереси. Считам още, че поради несъвършенството на човешката природа всяко бягство от антропоцентризма е лицемерно. То причинява човешки щети чрез неосъзнат егоизъм. Например хиляди хора най-искрено са загрижени за тревичките – което не пречи да си купуват жилище върху сграда, току-що унищожила тревички. Но иде ли реч за съседна сграда, също така най-искрено протестират: „А, не може да унищожавате тревичките, стига презастрояване!“. Така и със змията, мечката, риса… – хората все повече им придават значение спрямо други хора, макар самите те да биха ги убили, ако са заплашени и могат.
Обобщавам: Бавно и методично, без да съзнаваме, в нас се разширява схващането, че човекът е точно толкова важен, колкото останалата природа; това схващане е плакатно, лозунг; въпреки това, или точно поради това, се прекрачва най-важното – мярата; във време, в което чрез първичност, емоция, от суета… масите в социалните мрежи се превръщат в морален и интелектуален регулатор, може да се улисаме в този процес; улисаме ли се, накрая юридическата материя също ще се промени. Защото и тя следва парадигмите. Изтласкването на антропоцентризма може да ни доведе точно до антиупотията от началото на текста.
„Не е вярно! Грижата за природата си е антропоцентризъм. Мъчим се да съхраним планетата за поколенията. Искаме рисове, понеже с тях екосистемите ще бъдат по-добри и за нас“ – вероятно така биха звучали част от възраженията. Или: „Човекът не е толкова глупав, че да приравни правата си“. Отвръщам, че няма как да знаем бъдещето. Просто предупреждавам за една негова възможност. Отдавна има твърде много научни сценарии, които оформят светоглед, в който човекът е приравнен с реките и скалите.
Да завършим с нещо битово: на детските площадки отдавна не е ясно кучетата ли следва да се съобразяват с плашливите малчугани, или малчуганите и родителите им – с кучетата. Толкова за глупостта и това, което е „невъзможно да се случи“!
Диян Божидаров
Диян Божидаров е журналист във вестник „Сега”. Автор е на множество политически статии и социални репортажи. Носител е на четири награди за честна и обективна журналистика. Има публикации във в. „Култура“ и сп. „Тема“.
