Струва ми се, че тези два романа са част от една съвременна „Човешка комедия“. Може би защото и Станчо Пенчев – подобно на Балзак – е вдъхновен от същата онази Реставрация, в която светлото бъдеще неусетно се превръща в тъмно минало. Точно тогава хората, предметите и идеите губят своите реални очертания.
Истински съществуват само парите. Дори и времето го няма. Или ако го има, то ще прилича на кристална чаша, хвърлена от далечен покрив. Би трябвало да се разбие на хиляди парчета, но бурените и високата до пояс трева са сътворили чудо и чашата е останала непокътната. Държим я неумело в ръцете си и се опитваме да отгатнем колко ли сцени е преживяла. В чии ли ръце е била и от чии пиянски изповеди се е опитала да избяга.
Така се появяват героите в книгата. Много са. Както е при Балзак. Има банкери и проститутки, има генерали и министри. Тук е и председателят на Народното събрание – Устабащев, и самият министър-предстедател – Тома Труфчев. Сричаш имената и се опитваш да ги разгадаеш. Кой е водачът на опозицията Сава Сомелов? А секретарят на централния комитет Сергей Хамутов? А Войнов и Галина Богомилова? А Стамат? Или Смилов? Или Доротей Ончев?
Подобни питания са като игра на сляпа баба. Защото литературата не си поставя за цел да описва историята. Тя не е и софтуер за разпознаване на физиономии. Не е фотоапарат и не запечатва миговете. Тя е митична и библейска, в онзи смисъл, в който книгата Паралипоменон[1] (Летописи) е митична и библейска. (Споменавайки тази книга, се замислям, че не познавам човек, който да я е прочел цялата.) Може би понеже е твърде пунктуална. Или защото е официален документ на епохата. Толкова много личности, толкова много генеалогии… Привидно разказът е за събитията до завръщането от Вавилонския плен… но всичко е някак между другото. Даже заглавието го доказва. Та нали именно това означава Паралипоменон – пропуснати неща; онези истории, за които не се говори в книга Царства.
Така е при Станчо Пенчев. Той също прави история. На Прехода. На онзи почти библейски преход, който – подобно на лутането на Израилевия народ в пустинята – продължи (заедно с т.нар. перестройка) точно 40 години. С уговорката, че след като се завърши срокът им, отново ще започнем да отмерваме времето в петилетки и да пеем: „четиресет и пет години стигат!“… Вероятно защото „Животът е бавен кръг, мила“, отговаря ни Смилов във финала на първата част[2]. След което – подобно на Сизиф – ще понесе някаква греда. За да завърши краят с начало – „Лицето му кротко сияеше“[3], и за да може героят да тръгне нагоре…
Няма как това да не е митично повторение. Най-малкото защото марсовият венец е алюзия към кървавия венец на бога на войната – Марс, без който вечният град би бил немислим. Без него Lupa Romana щеше да бъде най-обикновена римска кучка и Историята не би се състояла. Същото е с децата на Уран, или с третото поколение олимпийци. Но за да ги има, ще трябва първо Кронос да изяде децата си (иначе няма как Атина Палада да се роди в пълно бойно снаряжение).
В този смисъл книгата/книгите (защото двата романа могат да се четат и като един двоен роман) на Станчо Пенчев деликатно объркват, предлагайки на читателя трудна и предизвикателна игра; играта на ремитологизация.
Четеш Паралипоменон и откриваш, че последните ѝ стихове почти буквално съвпадат с началото на Ездра (неслучайно вторият роман ще започне с цитат от нея). Откриваш още, че смяната на фокуса, преливането на имена и теми, повторното, привидно случайно улавяне на онова, което уж е изпуснато – и то отдавна, – създава една енигматична многопластовост. Уж сюжетът е за „мутренските години“, но той е и за всички възможни години. Както за онези във времето на Балзаковата Реставрация, така и за онези, от времето на вавилонския плен. Защото всички те – взети заедно – са изгубеното време. Те са онази (нито здрава, нито счупена) хвърлена от далечен покрив кристална чаша. Може би вече е негодна за употреба, може би дори и за украса не става, но важното е, че там е утаена Историята. А още по-важното е, че когато Историята стане излишна, тя се превръща в литература. И ако тази литература се чете бавно, умело и внимателно, няма как да не се превърне или в библейска, или в митична, или в класическа.
Друг е въпросът, че изкуството на бавното четене е трудно изкуство.
–––––––––––––––
[1] С това заглавие е в синодалния превод.
[2] Или на първия роман. Вж. стр. 164 от книгата.
[3] Това е последното изречение от „Марсов венец”.
