Отминалата година ни предложи няколко творби, чиито режисьори сякаш се бяха наговорили да ни завладеят със своите възгледи за киното. За мен тези филми са като любовни писма към киното.
Писма, написани с различен почерк. В „Бардо“, „Вавилон“, „Семейство Фейбълман“ живее мечтата за голямото кино. Встрани от киното като тема за същността на творческия процес стои „Империя на светлината“ на режисьора Сам Мендес, но и в този филм, в който Мендес е и сценарист, има любов към играта на светлината с тъмнината. В „Империя на светлината“ киното е междинна станция: място, метафора за живота, воайор на страсти и предателства. Киното с име Еmpire събира различни хора, които работят за чудния свят на илюзиите, те са невероятни странници в нощта. Сред тях първенството по непредсказуемост води Хилари (Оливия Колман), която се бори с бесовете си – пие успокоителни, дава редовен отчет на личния лекар за състоянието на духа си, храненето, проблемите със съня, а покрай душевните си неволи и периодичната хоспитализация Хилари е и на повикване, когато трябва да утеши мениджъра на киносалона – Доналд Елис (Колин Фърт).
Място и време на действието: Англия, началото на 80-те – социално напрежение, стачки, инфлация, бюджетни ограничения, наложени от Маргарет Тачър, пънк и ска музиката завладяват младото поколение, копнеещо за свобода… И там някъде в средата на морското синьо, в кино „Емпайър“ Хилари открива Стивън, а може и да е обратното. Стивън мечтае да следва архитектура, майка му е медицинска сестра, а той наскоро е имал любовно разочарование. Докато късат билетчета и продават пуканки, Хилари показва на Стивън забравени кътчета от голямото кино. Той я целува, а тя се чувства различна, потребна на себе си, усеща живота в малките неща. Пропуснах да отбележа, че Стивън има друг цвят на кожата. И ето ти сюжет, изграден по рецептата на наградите Оскар – в него има забранена любов, има душевни страдания, има криза в опорите на обществото. Следователно Сам Мендес е сглобил конструкцията за оценка „отличен“, но не съвсем, защото драматургичната плоскост на преминаващите страсти и отношения е леко фрагментарна и понякога неясна. В сравнение с „Американски прелести“ – феноменалния дебют на Сам Мендес от 1999 г., или пък „По пътя на промените“ от 2008 г., „Империя на светлината“ ми се струва като студентско упражнение, но пък филмът печели симпатия с прекрасната си операторска работа. Роджър Дийкинс, снимал с братята Коен, Дани Вилньов, Мартин Скорсезе, Франк Дарабонт, разказва чрез мълчаливите сцени, чрез пейзажа и мащаба на експозициите си. Другата причина да гледам „Империя на светлината“ повече от веднъж е Оливия Колман, която винаги съумява да ни покаже специфичната красота на хората, присъстващи извън обичайното, извън нормата.
Автобиографичният характер на една история създава чувство за автентичност. Струва ми се, в тази посока Сам Мендес е най-целенасочен и сценарият му е интересен, защото ролята на Хилари е обобщен образ на неговите спомени за майка му. Резките промени в характера на героинята се дължат на биполярно разстройство. Промените в заобикалящата среда, в отношението ѝ към предметите преди и след срива са отражение на това, което Сам Мендес е преживял с майка си. В този аспект е интересна работата му върху изграждането на средата около Хилари и вътрешния ѝ свят. Светлите и тъмните моменти в съзнанието ѝ и играта на нюанси са още една пътека към заглавието на филма.
Първоначално филмът е замислен да бъде заснет в черно и бяло, но след дискусия с Роджър Дийкинс се решава, че мрачната монохроматична обстановка на зимата край морето може да бъде в контраст с меките, портокалови, златни и червени цветове в интериора на киносалона. Така се стига до идеята за цветност на картината. Във филма се открояват три цветни фази: зима – със зелено, синьо и студени тонове, пролет с по-топли и светли цветове, лято в розово и оранжево.
Началото на кинематографичния разказ ни въвежда в света на предметите – машина за пуканки, каса за билети, надпис с послание „Намери светлина в тъмнината“, стая с киноленти, огледало, върху което се отразява човешка фигура, която влиза в киносалон… Фоайето на киното е празно и тъмно, след миг то се изпълва със светлина, с душа, постепенно всяко кътче придобива нови очертания. Събрани в тази композиция, кадрите са код към същността на филма – предметите около нас придобиват друг облик, когато потърсим необикновеното в тях.
„Империя на светлината“ в своята сюжетна структура съдържа подобни тематични пластове в няколко посоки: всеки от участниците в историята живее с тъмното и светлото в душата си: Хилари със своите демони; Стивън носи гняв в сърцето си заради обществените нагласи спрямо другия цвят на кожата; прожекционистът Норман (Тоби Джоунс) лекува самотата си с образите от кинолентите; амбициозният млад мениджър Нийл (Норман Брук) аранжира стремежа си към перфекционизъм с хумор; директорът на киното Доналд Елис манипулира Хилари под прикритието на грижовен шеф, осигуряващ ѝ работа. Всеки от персонажите притежава множество лица и зрителят плавно навлиза в пейзажа от емоции и ситуации, за да ги разгадае.
