Добре дошли във взривоопасния нов свят, в който в битката за чуждите тела хората често изгубват собствените си души!
Големият американски писател Дъглас Кенеди ни предлага поредния си вълнуващ трилър: хроника на една Америка в криза или роман за сложните социални ситуации, които влияят на най-интимните моменти в човешкия живот. Самият автор нарежда „Страх от светлината“ (превод: Надя Баева, 272 стр., 22 лв., художник: Росен Дуков) до най-добрите си произведения, определяйки го като социален трилър, колкото мрачен, толкова витален и духовит, форма на съпротива срещу гневния, самодоволен тон на нашето време.Брендън, главният герой, е таксиметров шофьор, наближаващ шейсетте, принуден да обикаля улиците на Лос Анджелис. Докато извършва курсовете си, той наблюдава клиентите си и създава някои неочаквани приятелства. Един ден качва възрастна жена, Елиз, която работи като доброволец в клиника за аборти, и е въвлечен в нейния свят. Опасен инцидент отприщва лавина от събития, заплашващи собственото му семейство.
Дъглас Кенеди е роден през 1955 г. в Ню Йорк. Следва в Дъблин, Ирландия, където след дипломирането си основава театрална трупа. По-късно е поканен за ръководител на един от най-престижните ирландски театри – „Аби“. Тогава започва да пише. През 80-те години излиза романът му „Живот назаем“, който му осигурява постоянно място сред най-продаваните автори. Книгите му са преведени на десетки езици, а през 2006 г. получава най-високото литературно отличие на Франция - Кавалер на Ордена за литература и изкуство. Кенеди разказва за необятната самота и безизходицата на съвременния човек, като използва усета си за абсурдното, обогатен от сарказъм и майсторски обрати. „Страх от светлината“ поставя актуални политически и обществени въпроси за правото на избор, за свободата на отделния индивид, за изгубването на човешките връзки под бремето на фанатизма.
Дъглас Кенеди - „Страх от светлината“ (Откъс)
„Лесно можем да простим на дете, че се бои от тъмното; истинската житейска трагедия е, когато мъже се боят от светлината.“ - Платон
– Къде отиваме?
Гласът принадлежеше на първия ми клиент за следобеда. Бях го взел пред една от онези големи и безлични офис сгради на „Уилшър“, в самия край на Уестуд. Кратък курс за три километра до друга лишена от характер офис сграда в Сенчъри Сити. Погледнах го в огледалото за обратно виждане. Беше към петдесетгодишен. С калпав светлокафяв костюм. Едър – към сто и двайсет килограма като мен, потиснат от всичките натрупани тлъстини. Потеше се и не само заради високата температура, придружена с убийствена влажност.
– Попитах къде отиваме.
Тонът му бе в ниския диапазон на агресивното. От онези с девиз „Времето е пари“, които са убедени, че печели най-високо говорещият.
– Отиваме на адреса, който ми дадохте – отвърнах и си помислих как едно от неписаните правила в тази професия е, че често возиш хора, дето си мразят живота.
– Няма начин да не знаеш, мамка му, какво е да хванеш на изток по „Уилшър“ в този час в петък...
– Според моя джипиес се предполагаше Уилшър булевард да е чист чак до Уест Пико – отвърнах и се почудих дали пред нас не е станала някоя катастрофа. – Ще проверя дали джипиесът няма да ме насочи как да се измъкна.
– Майната му на твоя джипиес. Не познаваш ли града? Никога ли не си разчитал карта? Или си новодошъл и само на тая загубена работа успя да се хванеш?
Инстинктът ми диктуваше да кажа на гадняра да иде да прави секс със себе си. Но добре знаех, че след подобно изявление като нищо ще прати имейл срещу мен и това можеше да доведе до пресъхване на единствения ми източник на доходи в момента. Преглътнах гнева си и запазих любезен и неутрален тон. Казах:
– Всъщност съм роден тук, господине. Кореняк съм от Лос Анджелис. Целия си живот прекарах в задръствания.
– Ама ни завря в тоя шибан запек...
– Причината да се образува това внезапно сгъстяване на трафика...
– ...е, че не си разбираш от работата и като всеки загубеняк зад волана се водиш само по проклетия си джипиес.
Мълчание. Сериозно се напрегнах при тази повторна квалификация, подействала ми като шамар през лицето. Надменното отношение бе неговият начин да ми каже: Аз може да съм наникъде в този свят, но поне съм три стъпала по-високо над нищото от теб.
Брой до десет.
Това е стратегия, която използвам всеки ден, за да въздържам тихата си ярост, докато върша нежелана работа. Ала тъй като възможностите ми за кариера бяха сведени до нула и единствените други достъпни служби бяха кошмар срещу минимално заплащане (като да зареждам рафтове със стоки в „Уолмарт“ или да бъда жив погребан за осемчасова смяна в склад на „Амазон“), все още намирам седенето зад волана на тази кола като по-малко побъркващ вариант. Дори когато возя на задната седалка тип като този.
– Както ще видите, като погледнете вдясно, господине, причината да попаднем в такова задръстване е, че онази моторетка „Триумф“ се е завряла под колелата на джип „Чероки“... и мотористът ми изглежда малко нещо умрял.
Дебелакът вдигна очи от телефона си и се втренчи в тялото под колелата, детройтско производство. След миг на безмълвно съзерцание най-сетне промърмори:
– Не е стигнал там, закъдето се е запътил.
– Времето никога не е на наша страна – подхвърлих.
– Виж го ти, значи не си просто жалък наемник на „Юбер“, а и философ.
– А вашият бизнес какъв е?
– На теб какво ти влиза в работата?
– Попитах просто да става разговор – отвърнах.
– Ами ако не искам разговор?
Отново мълчание. Пълзяхме покрай мястото на катастрофата. Навред имаше полицаи. Двама медици покриха мъртвия моторист с чаршаф, докато трети техен колега свали от линейката сгъваема метална носилка. Междувременно шофьорът на новия модел „Чероки“ – прецених, че е около двайсетгодишен, слаб и с тен, с татковите пари зад гърба си – тъкмо бе дал проба за алкохол и наркотици на полицайка. Хлапето имаше увереността на човек с уредено бъдеще.
– В търговския бизнес съм – обади се едрият ми клиент.
Точно както бях предположил.
– В каква точно сфера на търговията?
– Оптични кабели.
– Стига бе.
– Какво ще рече това?
– Нима сте в областта на оптичния транспорт? Предаватели с базов обхват?
– Ти пък откъде знаеш за тези неща?
– Чували ли сте за „Ауербах“?
– Бяха наши конкуренти – отвърна мъжът, а агресивността вече бе напуснала тона му. – Знаеш ли ги?
– Да, познавах ги в продължение на двайсет и седем години. Бях регионален директор на продажбите за „Соу Кол“. Нефтени дестилати и дистрибуцията им, това ми беше специалността. Пламъчни детектори. Преобразуватели и трансмитери. Датчици за температура.
– Ама че странно. Такава е приблизително и моята територия, само че аз покривам Невада, Айдахо, Уайоминг, Монтана.
– За коя компания?
– „Крандал Индъстриз“.
– Да, вие бяхте ориентирани към същата база клиенти като нас.
– И си бил там двайсет и седем години, казваш? – попита той.
– Двайсет и седем, да.
– Какво се случи?
– Серия от лош късмет. Три големи неуспеха.
– И просто така те освободиха?
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Устните му бяха кисело изкривени. Исках да го попитам: Дали причината за отвратителното ти отношение не е, че и ти като мен преди седемнайсет месеца си в губещ период? Само че аз никога не излизам от добрия тон; демонстрирам пред света кротко лице, което родители и свещеници ме бяха принудили да показвам от ранна възраст. Още си го нося при комуникация в обществото. А най-вече при контакти в седемгодишната ми кремава тойота „Приус“. В света на „Юбер“ дойде ли оплакване срещу теб, автоматично ти си виновният. А това означава, че щом изплуват черни мисли в момент като този, трябва да ги заключа и да не ги пускам до устата си.
Вместо това отговорих:
– Да, просто така ме освободиха.
– Съжалявам – каза той.
Е, биваше си го това. Миг на споделена човечност. Възникнал бе не от искрено състрадание, а от собствения му страх, че и той като мен може да свърши зад волана на такси.
Колите пред нас се раздвижиха.
– Ще ме закараш ли там навреме? – попита той.
– Според джипиеса... две минути преди срещата ви.
– Преди каза четири минути.
– Нещата се променят – вдигнах рамо.
– Аз ли не го знам.
Не проговори повече през тези последни минути на задната ми седалка. Като слезе, пак не каза нищо. Погледнах приложението си да видя дали ми беше оставил бакшиш – да бе, друг път. Налице е основно правило в моята игра:
Хора, дето си мразят живота, никога не дават бакшиш.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)