Макар че дебатите около литературния канон в българското социокултурно пространство започват още през 20-те години на 20-тото столетие със сериозните статии на Мих. Арнаудов и В. Пундев, век по-късно проблематизирането на канона и неговите ценности, но и усърдията около преутвърждаването на класиката са повече от задължителни.[1] Защото: „Голяма част от литературоведите осъзнаха, че отслабената позиция на литературата е сериозен проблем. Преди десет години Хоун Соси заяви: „През последните няколко десетилетия е възможно да направиш кариера в сферата на литературознанието, без постоянно да се позоваваш на литературни произведения“ (Saussy 2006: 12).

 

 

Соси вижда разрешаването на този проблем в завръщането към изследване на литературността (Saussy 2006: 17)“.[2] Неотдавна Антоанета Алипиева находчиво формулира в разговор този наболял проблем и в българска среда, а именно, че редица високообразовани представители на академичната общност у нас обичат литературознанието, но не и самата литература, че нямат сетива, нямат очи за реалните естетико-художествени стойности на своята съвременност; че са подвластни на какви ли не литературоведски моди, идващи отвън и много умело жонглират с тях, инженерстват, „проект“-ират литературното и културното поле, без да ги занимава живият живот на литуратурното слово.[3] И в тази връзка – Димитър Михайлов – категорично бих могла да заявя – с всеки импулс на критическата си мисъл, с всеки порив на литературноисторическата си вдаденост се бунтува срещу подобни тенденции от 90-те години на миналия век до днес. Доказателство за това е тъкмо настоящата му книга, събрала текстове, писани през последните три десетилетия. Защото вярва в каноничните ценности, в класическото надвремие. Защото оценъчно-интерпретаторската му призма е отвъд каквито и да са актуални интереси и конюнктурни повеи – неотменно „винаги извън текущата интелектуална мода“.[4] Някакси тази негова житейска и литературоведска позиция е априорна, безусловна. Позиция, която е невъзможна без вярата във фундаментите.

На пръв поглед текстовете, събрани в книгата, са разнородни, писани в различно време и по различен повод. Те са трудно сводими поради различния си патос, стил, жанрови характеристики и пр. Но от друга страна, ги обединява Д.-Михайловата идея за националната класика, за българската художествено-критическа вечна съвременност. Идея, която го вълнува от началото на професионалния му път. „Зъзнещи самотни“ в неговия личен научно-творчески архив, сега текстовете са приютени под привидно непретенциозното, но всъщност изключително отговорно и така необходимо за днешните вавилонски в ценностен смисъл времена заглавие „В класиката“. Това е книга, която литературноисторически, аналитично-интерпретаторски, философско-естетически очертава „параметрите“ на вечната българска библиотека, на един свят, в който, каквото и да се случва в реалността, детерминирана от пазара и политиката, духът се чувства „на сигурно“, при-ютен, защитен. „В класиката“ се занимава с онези творчески персони и книги, които формират центъра, ядрото на българската естетико-художествена и критикооценъчна мисъл и именно поради това светът, който изгражда книгата, е вътрешно хармоничен, исторически успокоен, но и много висок, метафизически рефлексивен, над-временен. Той действително приютява големите български писатели и техните творби, интерпретаторски ги събира, приканва ги към интригуващи диалози, към взаимни реплики, сюжетира междуличностни отношения и творчески биографии, провокира интертекстуални връзки и тълкувателски инвенции, конструира междутекстови мълчания, въпреки подмолните напрежения, въпреки ветровете и бурите в литературното поле. А, както пише К. Янакиев: „У-ютът „прибира“, „при-ютява“ (у-ютява) историите на дома и го препълва с тях. Той е прибраност, съхраненост на времето, недаващ на новото настояще да пристъпи в този дом, на идващото, без да пита, да дойде в него“[5]. Именно, в този окръглен, относително завършен свят „новото“ може да влезе, ако традицията, изпиталата „бега на времето“, му позволи; ако го приеме.

Откакто го познавам, Д. Михайлов и професионално-биографически, и естетико-оценъчно живее „в класиката“ и с класиката. Самите заглавия на отделните статии, студии, есета, мемоарни фрагменти отвеждат към очевидния извод, че авторът през годините не посяга към творци от „втория и третия“ ред. Занимават го произведенията на вече узаконените от българската критика и литературната история имена и заглавия. Но текстовете му винаги провокират с различните, неординерни гледни точки, които предлага спрямо класическите творби на националната литература, но и спрямо непоклатимите персонални литературни митове – онези, които поставят фундаментите, които изграждат „гръбнака“ на българския литературен канон – от Ботев, Вазов и Михайловски, д-р К. Кръстев и Елин Пелин, през Дебелянов, Ем. Попдимитров и Ас. Разцветников до Ив. Мешеков. Но и още по-нататък, до нашите съвременници – Иван Динков, Анчо Калоянов, Борис Христов… В края на 20-те години на ХХ в. големият български литературен критик В. Пундев във великолепната си книга „Днешната българска лирика“, очертавайки съвременните тенденции в националната поезия, прислонява в уводната глава най-важните ѝ имена – от Д. Бояджиев, Т. Траянов и Л. Стоянов до Д. Дебелянов, Ем. Попдимитров и Н. Лилиев – „При Яворов“. Век по-късно Д. Михайлов събира своите „герои“ – писатели и критици, обект на изследователските и интерпретаторските му наблюдения, в общия им, в идеалния им дом, който има и своето име – „В класиката“. И в него, заедно с тях, е самият той. За да ни ги представи не просто като застинала галерия от профили и анфаси, а като сложно изплетена мрежа от биографии на личности и биографии на лирически почерци, от персоналистични жестове и текстуални знаци, от критически присъди и поетически пароли, от идейно-естетически тенденции и бурни литературни дискусии, от психографски щрихи и обществено-политически контексти, от морални дилеми и житейски избори, за да изкристализират пак те, вечните ценности на българското художествено и оценъчно слово, онези, които „ръжда не ги хваща и червей не ги яде“.

В годините, непосредствено след демократичните промени, често пъти основателно, но нерядко и доста съмнително, българският литературен канон, изобщо българската класика се поставяше под въпрос с уговорките, че е „маломерна“, „регионална“, „локална“ и пр. През годините Д. Михайлов дълготърпеливо и настоятелно доказва, и то по „аксиоматически“ начин, тъкмо обратното. Нещо, което са правили безспорните авторитети на литературнокритическата ни мисъл – от д-р К. Кръстев до Св. Игов, от Вл. Василев до М. Неделчев например.

Д. Михайлов е сред малцината български литературоведи, които остават неподвластни на всякакви, идващи на приливи и отливи, теоретико-методологически и художествено-интерпретативни моди. Неговите тълкувателски ракурси и литературноисторически сечива са „здраво заземени“ в онова, което предлагат архивите, писмата, дневниците, ръкописите на българските писатели, но и което по автентичен начин ни казват и без каквито и да е партийно-идеологически и обществено-конюнктурни насилия ни внушават, между редовете, страниците на така обичаните от изследователя национални творци. Разбира се, и за други професионални литератори може да се каже, че не робуват на предварително следвани абстрактни принципи, че не са фанатично верни на литературоведски школи или философски течения. Но като че ли за последните три и повече десетилетия това в пълна степен се отнася за Д. Михайлов, който остава непоклатим в убедеността си в съществуването на българската класика като неизменна част от „световната библиотека“. Националната класика, сътворила уникалните светове, смисъл и ценности, които освен български – са универсални.

Така че заглавието „В класиката“, колкото и да звучи тривиално, както се изразява авторът, е всъщност изключително концептуално. И литературноисторически законодателно, и естетико-аналитично, и тълкувателски-асоциативно е изпълнена, уплътнена идеята за това – що е то българската класика, кои са нейните стожери и настолни книги. Отново ще кажа – особено във времена, когато толкова хаотично се употребяват понятия като бестселър, класика, шедьовър, когато в бестселъри се превръщат произведения със съмнителна художествено-естетическа стойност, като на тях им се приписва класически статут, когато ценностното объркване се превръща в една от най-страшните драми на литературата, книга като „В класиката“ идва да ни завърне към Христо Ботйов, завещал ни „словото и живота си“, но и към неговите братовчеди Христо и Евлоги Георгиеви, завещали ни „парите си“. Защото: „Двете завещания са много различни, антагонистични са в своята природа и в историческата си същност, но са все в полза на България“ (с. 11). Или към „първите“, най-важните, истини на българския свят, увековечени завинаги в словото на Патриарха. Или към „праведния и мъченически свят на Поета“ в творчеството на Б. Христов. Или към Ив.-Динковата Вечност, отредена за чистото слово…

С всички текстове, които до един представляват различни тълкувателски ракурси и литературноисторически реконструкции, но и новоконструирани сюжети спрямо световете на българските класици, авторът всъщност запълва една празнота, възникнала през тези последни десетилетия, вследствие на упадъка на авторитетите. Всъщност Д. Михайлов преутвърждава българската класика, като предлага „нови прочити“ на вече канонизирани авторски персони и заглавия. Така да се каже, той отваря хоризонти към неоткритите все още, към недоразчетените смисли на вечните български творби. Но и съживява за нов живот „временно угаснали образи, впечатления, мисли, които продължават да влияят върху нашето съзнателно мислене, макар да изглеждат изгубени“.[6] И макар че мисли творбите на българския литературен канон като завършени цялости, интерпретаторът ги възприема като неизменно отворени произведения, като operaaperta с техните потайни кътчета и неопределени места, които, благодарение на новооткрити архивни материали, литературният историк и анализатор вещо разгадава.

***
Оригинално и провокативно озаглавеният етюд „Ботйов и Ботев“ проблематизира институционалната подмяна на името Ботйов и на рождената дата на поета – 25. XII. 1847 г., разчитайки фигурата на гения като неудобна – и с живота, и с творчеството, и със смъртта си. В есеистично-артистично, но едновременно с това изключително сериозно и укорително поднесените „три фрагмента“ на текста си Д. Михайлов спори с вековното конюнктурно представяне на Ботевата биографична и литературна личност, с тенденциозното преиначаване на живота и творчеството му с оглед на тясно партийни и политико-идеологически интереси. И най-важният проблем, който поставя авторът пред българската култура и национална памет – по какви механизми вътрешно противоречивата, напрегнато интензивната, изпепеляваща мисъл на гения е превърната в „праволинейност“, а огнено екзалтираният бунтовник творец – в почти безплътен, идеално безвреден национален герой.
Ботйов – българският Поет, родил в словото националната свобода, превърнал живота си – огнено дихание в поезия, а поезията – в заклинание на свободата.
Д. Михайлов е доказан майстор в композирането и разказването на литературни истории, на смислопораждащи сюжети. Сред тях е етюдът „Бягствата на Иван Вазов и голямото завръщане, или как „Манчовият поет“ става народен поет“, който представлява интригуващ разказ за негероичното бягство на Вазов от Родината (от смъртта) и за оставането му във Вечността като художник и идеолог на новата българска държава. С вещина авторът проследява дискретните словесни „мимикрии“ на писателя в годините след Освобождението. Оглеждайки „под микроскоп“ всеки словесен жест на Патриарха, изследвачът изяснява неговия поведенчески модел на самомитологизация – стъпка по стъпка, година след година. За първи път Д. Михайлов коментира един недовидян момент в мемоарния Вазов разказ, а именно, че тръгвайки от Сопот, обсебен от неистов страх за живота си, той заравя един ден по-рано всичките си съчинения, „съставящи няколко обемисти тетрадки“. Ето го и коментара: „Вазов скрива ръкописите си, както други биха скрили имането си, парите си. Те са цялото богатство, което има и на което държи!“ (с. 17). Текстът предлага новаторски прочит, свързан с модела на първото модерно творческо поведение у нас. Модел, заявяващ все по-самочувствено, че служенето на Словото е не по-малко ценно от себеотдаването на Делото. В тази посока провокативна е идеята „Неотдавна“ да бъде четена не само като мемоарна, но и като манифестна творба, заявяваща нови ценности в новото държавностроително време. Мисля, че с този прочит Д. Михайлов е намерил скрития шифър на малко коментирания Вазов текст, който българското литературознание не чете като ключов, като „конспект на по-голяма част“ от творчеството на Патриарха за повече от десетилетие напред. Така чрез фактологичната реконструкция, но и чрез проницателната интерпретация тази ранна следосвобожденска книга на писателя добива друг потенциал. Защото изследователят умее да разпознава различни от установените йерархични нива на текста. И уж привидно възстановява факти, а всъщност „разиграва“ другите гледни точки на художника, прецедентите в поведението му на творец, изкристализиращи като модели. За да се превърне биографията на Патриарха в един от най-значимите текстове на българската култура.

***
Смятам, че студиите „Краевековните тления и надежди на българската литература“ и „Междутекстови мълчания“ са теоретико-методологическата и литературноисторическата концептуална обосновка за събирането на текстовете в настоящата книга. Първата е писана през – 2000 г., а втората – през 1993 г. Факт, който подсказва за десетилетно отстоявана визия за битието на българската литература, за нейните видими или невидими сцепления, континуални връзки или катастрофически зевове, оглушителни или скрити вопли, чути или недочути разговори между творби и творци през времената.

Краевековното (findusiecle) четене на литературноисторическите процеси е концептуална оптика, през която не толкова художествената словесност се осмисля различно, колкото времето, в което тя се осъществява. Една фатална стратегия на времето, би казал Михаил Неделчев, която „желае да унищожи етапите и да премине отвъд края“[7]. Някои от авторите разчитат края като „забавяне“, като ретардация, други – като „месианска конвулсия“[8]. Д. Михайлов, най-задълбоченият съвременен изследовател на творчеството на Ст. Михайловски, е настоятелен, че: „За първи път българската литература изразява категорично усещането си за времева праговост през последното десетилетие на XIX в. Нормално е, но и някак неочаквано за почти възрожденското ѝ състояние, тази тревожност да се появи в творчеството на писател, който идва „отвън“. И той е българският писател Стоян Михайловски, който през 1883 г. окончателно се завръща от Франция, а през 1889– 1890 г. в стихотворната трилогия Novissimaverba вече дава име на тази проблематика – краевековност“ (с. 103).

Десетилетия наред в националната културна памет Ст. Михайловски се свързваше преди всичко с образа на поета гръмовержец, на сатирика баснописец, на автора на химна на светите братя Кирил и Методий. След двете литературноисторически концептуални, контекстуално плътни и интерпретаторски инвентивни монографии на Д. Михайлов за френския възпитаник от Елена обаче, профилът на твореца изглежда по напълно друг начин, а именно – той вече възвисява ръст като модерен поет философ, поставил екзистенциалните неразрешими въпроси на човешкото битие, като предтеча на явлението „Мисъл“, като краевековен поет. Точно по времето, когато се появява романът „Под игото“, се заявява и лирическият човек на Михайловски, който на типологическо равнище е същностно различен – „уморен от познание, преситен от живот“, мрачен, скептичен, рефлектиращ върху живота и смъртта. Десетилетие преди настъпването на новия век Михайловски започва да говори на друг език, различен от Вазовия националноидеологически език, и поставя други, общочовешки въпроси пред българина. Именно философската поезия на Михайловски е едно от генеалогичните ядра на модерната ни поетическа мисъл – още преди литературата ни да е подготвена за това.

Краевековието за героя на Михайловски е особен вид хиатус, в който човекът се намира в безизходно състояние на безутешност, на всемирна тъга: „В книгата си „Философически и сатирически сонети“ (1885) Михайловски достига предела на краевековността и там тя е назована „тление“. Именно сонетът „Краевековно тление“ е текстът, в който той е на прага на своя песимизъм“ (с. 104). Неслучайно цитирам съжденията на Михайлов, тъй като тъкмо неговите изследвания са трамплинът, благодарение на който сатирикът и баснописецът може да бъде мислен като модерен поет, осезаващ времето като тление, като предел, като свършек.

Разбира се, Вазов ще зададе друга краевековна тоналност на следосвобожденската ни литература. С изострен усет за всичко ново, което се задава в българския живот, националният идеолог, митотворецът на родната история, ще приветства предстоящата поява на български самолет в „Първият български въздухолет“, но и ретроутопично ще очертае границите на Велика България, стъпила върху своето етническо землище в „Последният ден на XX век“. Съвсем очаквано, писателят, изградил оптимистичната художествена философия за българската съдба, ще интонира краевековната чувствителност в еуфорично-позитивен дух, защото „неговият персонаж е монолитно целеположен в българските си характеристики, в националните си идеали“ (с. 107). За разлика от този на Михайловски, Вазовият „праг“ е пропит не от тъга и униние, а от жажда за ново начало, от държавностроителен патос, от непобедима надежда, че българското ще пребъде „от урва на урва и от век на век“.

И третият „краевековен“ стълб на българската поезия според литературноисторическата матрица на Д. Михайлов е, разбира се, Яворов, чиито стихове с всяка фибра на съзнанието, с всеки протуберанс на мисълта, с всяка конвулсия на сетивата изричат праговостта, въздишат границата, живеят пропастта. Защото „Яворовият лирически герой е роден изначално съсечен на две, прагът го е разделил окончателно“ (с. 108–109). Защото преградата, границата, ледената стена е вътре в лирическия субект, той иска да я прекрачи, но знае, че това е невъзможно.

Така или иначе – дали ще са озвучени от краевековни тления, или обагрени от нововековни надежди, литературните хоризонти на българското културно време продължават да задават болезнени въпроси, да предлагат мъчителни отговори, но и да заразяват с вълнуващи духовни приключения.

„Междутекстови мълчания“ е един от основополагащите текстове на модерното българско литературознание. Не е случайно мотото на студията, а именно – веруюто на Никола Георгиев, че „Една национална литература се състои не само от своите творби, но и от мълчаливите пространства между тях“. Обичайно мислим за Д. Михайлов като за скрупульозен литературен историк, но в настоящия опус той е концептуален литературен теоретик, поставил си задачата да конструира мълчаливите диалози, породени от неочаквани срещи и раздели между класически творби на българската литература и така да запълни свободните пространства от години, школи, поетики.

Първият фрагмент от студията е симптоматично озаглавена „Мъртвите пред живите, или апология на д-р Кръстев“. Първият модерен концептуален критик у нас е видян като „строител на българската литература, с представата за цялостния процес – от миналото към идното“ (с. 116). Докторът по философия действително е човекът, който въздига след Освобождението сградата на новата българска литература с „относително здрави и точно очертани параметри“ (с. 116) – отвъд страстите на злободневното. Защото е живеел със съзнанието, че критиката е върховната литературна институция, която с оценъчно-пресяващите си функции въдворява ред в хаоса, превръщайки книжното тържище в национална литература.

Писана в началото на 90-те години на миналия век, когато хаосът от литературоведски моди, школи, поетики господстваше в културното пространство, студията на Д. Михайлов настоява, че и литературната критика, и литературната история са длъжни да държат сметка за процесуалността, „за простия факт, че това, което е било, в голяма степен ще обуславя онова, което идва – и хубавото, и лошото“ (с. 116). В тази връзка се сещам за много важното цитиране на Томас Елиът от страна на Св. Игов, според когото вероятността да дадеш нов смислов образ на една отдавна преминала в традицията творба е по-голяма именно когато знаеш какво вече е казано за нея: „Но всъщност не става дума за вероятност, а за интерпретаторска дарба. Елиът в едно от есетата си за критиката казва, че всяка нова творба размества целия съществуващ дотогава ред от книги, при това го променя двупосочно – всяка нова творба променя смисловия образ на съществуващата традиция, но и новата творба се обогатява смислово от влизането в традицията. Някои с лека ръка обявиха края на литературната история, но проблемът с нея е друг – в старите литературни истории повече се акцентираше на това доколко новото е детерминирано от старото, новата литературна история акцентира върху това как новото ретроспективно обогатява погледа към традицията. След Радичков по нов начин прочетохме „Чичовци“.[9]

Именно за тази вътрешно закономерна континуалност, за този междутекстов метадиалог през времената настоява авторът на „В класиката“. Защото, за да се тръгне към екзалтирани преценки и радикални преоценки на съществуващото художествено наследство, е нужно да имаме реална представа за миналото на българската литература, за нейните високи образци и естетически многоезични контексти. В противен случай, предупреждава литературоведът, „пак ще се провъзгласяват за класици хора, които не могат да бъдат наречени дори чираци“ (116).

Смятам, че теоретико-методологическата основа на „В класиката“ е тъкмо тази студия, която пряко назовава позицията на автора в метафорично-хуманитарен дух: „Ето затова се опирам на мъртвите. В техния свят има спокойствие, въпреки страстите, има цел и посока, а при най-добрите – и храм“ (с. 117).

Така още в началото на 90-те, преди да се извърши следдемократичната реабилитация на идеологически загърбвани фигури от националния литературен процес, преди да се направят вещи литературноисторически реконструкции на делото на именити писатели, критици и учени – работата на Д. Михайлов отстоява тъкмо идеята за целостта и континуалната пълнота на националната литература. Стереотипно в общокултурните ни представи д-р Кръстев е маститият критик, законодателят на естетико-художествените норми. Забравяме обаче, че титулованият доктор по философия е и най-визионерски задълбоченият историк на българската литература; онзи, който иска да види всеки един писател „като брънка от голямата верига, която ще очертае ставането на българската литература“ (с. 117). Тъкмо в тази посока са профилиращите щрихи за модерния немски възпитаник: „Всеки български писател за него трябва да изгради своя облик така, че да се впише в логиката на един общостроящ се процес“ (с. 117). Именно, д-р Кръстев е процесуално мислещ критик, с литературноисторическа нагласа и подготвеност. Но Д. Михайлов прави и още един акцент, който няма как да бъде подминат. Д-р Кръстев се явява предвестник и пророк за онова, което ще се случи в националната литература. Заразителен е реторично-възхищаващият се патос на изследвача: „Не е ли изумително, че в „Млади и стари“ той изразява предусещането си за раждане на писател като Йордан Йовков? А това е през 1906 г. Тогава, когато още няма такъв белетрист“ (с. 117). Цитираното е в посока на проницателната формулировка на Св. Игов, който в съпоставителен план завинаги определя „натюрела“ на модерния ценител като критик идеолог, пророчески чертаещ нови пътища за развитието на българската литература; критик, който върви пред литературата.[10]

И тук отново ми се ще да отбележа изключителната литературноисторическа прецизност и изследователска прозорливост на Д. Михайлов, който умее да чете между редовете, да дотворява „казаните неща“, да декодира, но и смислотворчески да дописва думите на българските писатели и учени, благодарение тъкмо на цялостната си визия за националната литература. Така например в д-р-Кръстевите оценки за Ел.-Пелиновия герой от разказа „Гост“ изследвачът ще разпознае нетърпението, но и предусета на критика за предстоящото раждане на Йовков: „Вместо да направи център неговата душа – чувството за разкаяние и възмогването на една сломена от злото натура – авторът го кара да приказва фрази за честен труд (фрази, защото не знаем какво става в душата му)…“ Сякаш в Елин Пелин – догажда се литературоведът – Кръстев търси още неродения Йовков. И то точно такъв, какъвто той после ще се роди, какъвто ще бъде неговият творчески натюрел, неговият възглед за човека“ (с. 117). Да, наистина, както се е доказвал неведнъж, най-вече с рецензията си за „невенчания крал на младите“ Пенчо Славейков, д-р Кръстев води диалог с идното, с онова, което ще се превърне в безспорно достояние на българската литература след десетилетия.
Доктор К. Кръстев – дръзналият да разговаря не само с настоящето и с миналото, но и с бъдещето на националната духовност!
Един от идейно-генеративните диалози, конструирани в студията, е между Ботйов и Ст. Михайловски. Показателно е заглавието на „фрагмента“ – „Млад съм аз“, но „сто века съм живял“. Някакси трудно е да си представим на пръв план двата творчески свята в сродни отношения помежду си. Но изследователят е открил смислопораждащия мост между тях: „Диалогът между Ботйовия лирически свят и поетическия свят на Михайловски е диалог между конкретното и абстрактното, между единичното и общото, между личното и универсалното, а оттук – и диалог между телесното и духовното, между сетивния конкретен опит и надличния опит на поколенията, между действието и идеята, между динамиката на самоосъществяването и статиката на самопознанието: най-накрая – диалог между мига и вечността… “ (с. 119).

Но тук не става дума само за нарочен диалог между двама големи поети, а за разрез на цялата българска литература, на нейното наситено откъм фигури и явления съзнателно приближаване до Ботевия свят, за да се дистанцира веднага след това от него, е повече от резонна. Но още по-показателен е изследователски сюжетираният „разговор“ между Euthanasia и „До моето първо либе“, отвеждащ към типологизиращото обобщение, че: „… у нас не само всичко се ражда едновременно, но и че тази едновременност на различното е белег за изключителна интензивност на общия духовен живот“ (с. 120).

За отношенията между Ботев и Вазов са писали редица автори – и литературоведи, и историци. Но „фрагментът“ в настоящата книга „Ботйов у Вазов“ проследява стъпка по стъпка как „сянката на Ботев преследва Вазов по магнетичен начин, измъчва го, не напуска съзнанието му“ (с. 121). Тръгвайки от десетилетно задавания въпрос защо Патриархът не включва в „Епопея на забравените“ творба, посветена на Ботев, след като в цикъла са сакрализирани почти всички значителни имена от новата българска история, минавайки през инвентивното в тълкувателски план предложение, че стихотворението „Караджата“ освен всичко друго е и пряка реплика към Ботевата балада „Хаджи Димитър“, и стигайки до критическата студия на Вазов за поета, но също и до „Радецки“, „Бунтът“, „Подъл ли е българският народ?“, в които е откровено героизиран образът на войводата творец, концептуалният литературен историк- реконструктивист ще направи следния извод: „През 70-те години на XIX век Вазов се отнася към Ботйов поета свободно и неангажирано, после (през 80-те години) – иронично-критически, за да се стигне до пълното критическо усвояване и преодоляване на Ботйов в студията „Христо Ботйов“ и после – вече в новия XX век – като всички от по-късните поколения проявява към Ботйовата личност и поезия отношение като към сакрална величина, в която са напълно слети личност и поет“ (с. 124–125).

Но Вазов не е кой да е, а Патриархът на българската литература и в неговия вътрешно противоречив път на усвояване на Ботйов се оглежда сложната „история“ на рецепцията на Ботев от българската интелигенция въобще. Така че в този литературноисторически щрих се вижда „на живо“ „как живата личност се превръща в история, а историята – в мит и легенда“ (с. 125).

Познаващ в детайли българската литература, но и текстологично прецизен като никой друг, Д. Михайлов предлага редица идеи за бъдещи литературоведски разработки. Един от поставените проблеми със силен изследователски заряд е „кога и как българската лирика включва пълноценно морето като част от „сюжетите“ на българското лирическо съзнание“ (с. 130). Анализирайки в съпоставителен план „Ненадейно сред морето…“ и „Ема“ и „Вечност“ на Ем. Попдимитров, литературният коментатор ще формулира на типологично равнище различните модели и тенденции в българската лирика: „На Вазов се пада жребият да дава имена на нещата в току-що раждащия се от хаоса свят (както Господ дава имена на животните), а Ем. Попдимитров заличава имената, за да се слее с Бога. В противоположната си дейност двамата поети вършат всъщност едно и също – с една малка разлика. У Вазов отделното, макар и да не се е самоидентифицирало докрай, се стреми да се откъсне от общото, за да се познае, а у Ем. Попдимитров самопозналото се отделно се постига чрез общото“ (с. 131).

Вече отбелязах, че макар и да не е теоретик на литературата в традиционния смисъл, в редица от студиите и статиите на Д. Михайлов се наблюдават теоретизиращи наблюдения, които са плод на литературноисторическите му натрупвания и интерпретаторски находки. Във време, когато след 1989 г. българското литературознание се отвори към редица теоретични моди, идващи „отвън“, сред които и иманентизмът, разбиращ творбата/текста като единствено вместилище на смисъла, Д. Михайлов – трезво, спокойно, последователно, антиеуфористки настоява: „… иманентният анализ най-често стига до вътрешното затваряне на творбата, до заключването ѝ, до абсолютизиране на нейните смислови послания. Вместо функционално да разгради творбата, за да я отвори към множество различни прочити, този тип анализ може (и най-често го прави) така да я изолира, че тя да изглежда самотна, но и единствена. Търсейки структуроизграждащите и смисловораждащите механизми и връзки вътре в текста, иманентният анализ често забравя (защото иска да забрави), че почти всеки пълноценен от художествена гледна точка текст влиза в пряк или косвен диалог с други текстове на разглеждания автор или на други автори. Най-често голямата творба има памет за своето минало, а това означава, че тя разговаря – открито или прикрито – с други текстове, с други автори, с други социални и литературни времена“ (с. 132).

Пак ще повторя – в социокултурния контекст, когато иманентизмът се превърна едва ли не в законодателна литературвоедска норма, в единствения престижен литературоведски подход, позицията на Д. Михайлов изглежда почти старомодна, консервативно-традиционалистка. Но от друга страна, модерна, отворена към така наречените от Св. Игов след-текстови рецептивистки и херменевтични подходи.[11] И като всеки свободен професионален литератор, отказващ да се подчинява на културнополитически или обществено-идеологически конюнктури, Д. Михайлов ратува за литературознание, в което всички подходи да са равнопоставени, еднакво приложими, стига да се прецени функционалността им спрямо обекта на тълкуване. Ето защо, „аплодирайки“ „междутекстовия диалог“ като „престижно литературоведско занимание“, Михайлов предупреждава, че става дума за твърде рискована работа, тъй като „може и да отведе в посока, към която не водят изследваните текстове“ (с. 132). С други думи, изпадналите в крайности теоретико-методологически уклони крият опасности, предполагат никому ненужни свръхинтерпретации.

И още нещо – във времена, когато „деканонизацията“ е повсеместна ентусиастка практика, Д. Михайлов „тихо“, без апломби и манифести, аналитично и концептуално удържа българския литературен канон. Защото знае, че: „Когато димът на крайните искания и полемичната реторика се разсее, въпросите, които се открояват ясно в повечето дебати за традиционния канон, са свързани с неговото укрепване, а не с опитите за заличаването му“.[12] Именно, писана в началото на 90-те, студията „Междутекстови мълчания“ апелира, че: „…диалогът, съпоставката откриват родителските и синовните връзки между автори и техните творби, в тях и чрез тях понякога смятаният син може да се окаже баща. Защото за разлика от живота времето в литературата не тече само линейно, то не е само причинно-следствено, хронологизиращо смяната на едно писателско поколение с друго, на един стил с друг“ (с. 133). И тъкмо така литературата живее своя надвременен живот. Нещо, в което Д. Михайлов безусловно вярва. Диалогът е „другото аз на анализа“, твърди литературоведът, „венецът на литературната история“ (с. 133), убеден е общуващият със световете и слушащият гласовете на целокупната българска литература изследовател. Всъщност това разбиране за същността на литературния анализ произтича „от желанието за създаване на общност и следването на етическа цел“.[13]

***
Един от силните в аналитично-концептуално отношение текстове в настоящата книга е „Вписването на Димчо Дебелянов в българската класика. Анализ на мълчанието и рецепция на признанието“. От заниманията си с история на литературната критика добре зная, че в една култура срещите между високите естетико-художествени достойнства и навременната им проникновена критическа рецепция са редки. Не е необходимо да се припомнят примерите в световен мащаб на закъснели със столетия признания на гениални творчески персони и техните шедьоври. Може да се каже, че в контекста на българската култура следосвобожденските десетилетия са времето на щастливата среща между големите имена в литературата и призваните имена в критиката. Оттук и изградените приживе литературни митове на Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов… Що се отнася до Д. Дебелянов, тази среща се случва, за съжаление, postmortem. Една от причините Д. Михайлов вижда в липсата на издадена приживе авторска стихосбирка: „До смъртта му, а и няколко години след това, неговите стихотворения остават разпръснати в периодиката или са в ръкопис, името му уж се знае, но то не се свързва с относително завършен текстови корпус“ (с. 136).

Тук ми се ще да подчертая следното. Това, което изследователят формулира по повод рецепцията на Д. Дебелянов и вписването му в българската класика, в пълна степен важи и за тук коментираната книга: „Личният прочит в авторска книга е систематизиране, ревизиране, събиране и доказване пред публиката. Приживе създадените и издадени книги концепират техния създател, полагат в конкретното време, събират и предлагат най-доброто от писателя така, както той мисли себе си и своите текстове… Книгата е заявената приживе биография на автора. От Времето зависи дали ще я потвърди“ (с. 136).

Тъкмо през тази концептуална призма е нужно да осмисляме и „В класиката“ на Д. Михайлов. Книгата е неговото alterego. Публикуваните от началото на 90-те години на миналия век до днес и събрани заедно статии, студии, есета са стъпките и следите на собственото му професионално израстване и сдобиване с безспорен авторитет в литературната общност. Нещо повече, те показват дълбоката промисленост на един изследователски път и неотклоняването в резултат на различни изкушения или на диктата на многобройните социокултурни конюнктури.

Но да се върнем към вписването на Д. Дебелянов в българската класика. Това става благодарение на жеста на неговите приятели, които издават четири години след смъртта на поета сбирката „Стихотворения“. Всъщност жестът на Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързачов не е само посмъртно приятелско признание, а е израз на национална отговорност спрямо българската литература. Съратниците не събират всичко, написано от поета, а „най-доброто, създадено от него“ (с. 139). Едни от строителите на новата българска култура, те са наясно, че на техните „плещи“ стои дългът да се изгради образът на Димчо Дебелянов за поколенията. Ето защо, подбирайки и избирайки стихотворенията му за книгата, те оформят ядрото от представителни текстове, задават високата мяра, „фокусират и улесняват читателите в различимостта на големия поет“ (с. 139). Неслучайно Д. Михайлов пунктуално анализира предговора на К. Константинов, тъй като текстът на приятеля и писателя буквално институционализира непоклатимото място на Дебелянов в националната класика, произнасяйки „законотворчески разпоредби за поезията и личността“ му. Пръв Д. Михайлов забелязва, че това не е един спонтанно-емоционален, приятелски ангажиран предговор, а стратегически узаконяващ текст, поставил си задачата, макар и със закъснение, Д. Дебелянов да бъде мислен като национален класик. И най-вече – биографията на поета да се реконструира чрез неговите стихове. Става дума за модерна рецептивна оптика, осмисляща биографията на писателя чрез неговото творчество. Защото те, творбите на Дебелянов – „Пловдив“, „Грижа“, „Легенда за разблудната царкиня“, „Черна песен“, „Спи градът“ – са най-значещите събития в поетовата житиеписна траектория: „Константин Константинов чете през тези текстове душата на поета, за да се върне отново към психографирането на личността“ (с. 141).

Цитатите, на които акцентира Д. Михайлов, са обмислено подбрани. Всъщност те като че ли казват всичко за психологически дълбочинния, болезнено раним, съкровено интимен свят на поета, белязан от „опит за трансценденцията“.[14]

Действително К. Константинов центрира съжденията си около тази отличителна за Дебеляновите стихове дълбока интимност (intimomeo) – „последна интимност“, в която „моето“ откънтява с всичко „свое“ като нещо така значимо, както не е за нищо и никой в света навън“.[15] Затова и приятелят ще сравни отекващите удари в сърцето на Дебеляновия лирически герой с резониращи струни на плачеща цигулка. Прав е съвременният коментатор, като отбелязва, че изречените думи от К. Константинов са по същество първите категорични квалификации и характеристики за Дебелянов: „… предговорът задава „началата“ за възприемане и тълкуване на Дебелянов. Той е воюване за Дебелянов и отвоюване на неговото място в литературата ни“ (с. 143). При това ценителят го поставя по категоричен начин в контекста на високата световна модерна художественост. Познаващ в детайли рецептивната история на Дебеляновото творчество и в синхронен, и в диахронен план, Михайлов напълно резонно ще отсъди, че предговорът на К. Константинов е първият литературнокритически портрет на Дебелянов, „основаващ се както на личността и биографията му, така и на анализ на относително цялостен свод от негови поетически текстове, представени за първи път в книга“ (с. 143). Наистина става дума за блестящ синхронно-типологически, едновременно психографски сюжетиран и интерпретаторски концептуален естетико-ценителски профил на един голям – най-големия български poetaminore. А съвременният изследовател прозорливо е разчел ролите, с които се е нагърбил и които безупречно е изпълнил авторът на предговора – на съставител и приятел, на свидетел, биограф и психограф, на литературен критик и историк, който чертае за десетилетия напред възприемането и осмислянето на Дебеляновия свят.

Д. Михайлов не само задава, но и отговаря на важния литературноисторически въпрос – защо на К. Константинов е „възложена“ задачата да напише предговора, при положение че другите двама съставители – Лилиев и Подвързачов – са също толкова близки ценители на покойния. Отговорът е, че те са поети, а е нужен човек, „… който може не само да се вживее в човешката участ и в поезията на Дебелянов, но и да може да анализира, а и да разкаже, да състави сюжет. По-точен човек от Константин Константинов в случая няма“ (144).

Смятам, че този текст е матричен по отношение на неговата работа. Изследователят притежава впечатляващия усет да „селектира“ измежду многото емпирични данни онези, които казват нещо ново и важно за литературноисторическите процеси. Нещо повече, той вади на светло, смислово акцентира на пръв поглед познати факти и аналитично аргументира тяхната незаменима стойност. Всички днес някак априорно приемаме Дебелянов за национален класик. Д. Михайлов е изследователят, който ще завърне паметта за онези, които „съзнателно и без страх“ са го узаконили като такъв, задавайки хоризонтите за бъдещото усвояване на поета на скритите вопли от поколенията.

Цялата книга, както и всички трудове на Д. Михайлов демонстрират неговата способност (след като е изучил щателно всички детайли, свързани с личността и творчеството на даден автор и разбира се, с контекстите, в които той се осъществява) да профилира незаменимата творческа индивидуалност, да очертае характерологичната поетика на авторовия свят, неговия цялостен почерк. Но и да го положи на съответстващото му място в литературноисторическата процесуалност и в естетико-ценностната скала на националната класика. Именно това е постигнал литературоведът в „простичко озаглавената“ статия „Лириката на Емануил Попдимитров“. Тръгвайки от трудно оспоримата „периферност“ на името на Ем. Попдимитров спрямо съзвездието от български символисти като Траянов, Лилиев, Дебелянов – литературният историк ще открои по категоричен начин физиономичното му място в националната лирика. И то – забележете – само с едно портретиращо синтетично, ценностно категоризиращо изречение: „На фона на тези културностроителни и просветителско-популяризаторски прояви лириката на Ем. Попдимитров има открояващо се място и тя трябва да бъде разглеждана като връх на една пирамида от огромно културно натрупване (и българско, и чуждо) у поета, като постоянно носена памет за това, което е било в българската и световната литература, като романтичен спомен-мечта, проявен в настоящето на своя автор“ (с. 149).

В синкретичен, но заедно с това в задълбочено-аналитичен вид литературоведът ще представи най-есенциалното за поетиката на Ем.-Попдимитровия свят: „Ем. Попдимитров е може би най-декоративният като изказ сред поетите символисти. Но той е и най-предметният поет сред тях. Колкото и взаимоизключващи да са тези две съставки от характеристиката на поезията му, именно тяхната противоположност определя спецификата на авторовата поетика. Особената разнородност между инкрустиращия поетически рисунък и неговата приземена реалност и конкретност обособяват и смесения произход на поетическите мотиви, на езика и структурата на стиховете му“ (с. 149–150).

Но и още нещо важно – ще формулира „патоса“, емоционалната будност на този свят, белязан от любовното опиянение като перманентно екстатично състояние на лирическия аз: „Любовното чувство при Ем. Попдимитров се изживява винаги в миналото („Ефросина“, „Кристен“), в спомена („Клара“), в размисли по предишни дни („Ирен“). А когато далечната перспектива не е изрично указана, както е в „Лаура“ и „Лисхен“, цялостният смисъл на текста внушава също особена дистанцираност от времето на реално изживяно любовно чувство. Затова тези стихотворения излъчват меланхолична съзерцателност, примиреност пред безвъзвратно изтеклото време. Сякаш лирическият герой е вечно вгледан назад в своето минало и именно то е истинското му битие, в него духът живее възвисен и творящ. Миналото е светът на хармонията, настоящето – свят на самота и плач“ (с. 151). Неслучайно цитирам този пространен фрагмент. Днес написаното от Д. Михайлов може да изглежда някак познато и почти безвъпросно. Но в началото на 90-те години, когато българското литературознание тепърва се разкрепостяваше и се подготвяше за пълноценно усвояване на тенденциозно загърбвани постижения на символистичното изкуство у нас, Д.-Михайловите литературноисторически „номинации“ и ценителски формули звучат новаторски, аргументирано, трудно оборимо.

Да, наистина, поезията на Ем. Попдимитров е пълна с памет – памет за миналото на българската и световната литература, но и памет за един наситен, интензивен, вихрен любовно-емоционален живот, споменът за който предопределя тихата, контемплативна нагласа на лирическия герой в настоящето. Така да се каже, стиховете на поета са напоени с някаква ретроутопична тъга по невъзвратимата хармония на отминалите дни, по уюта на една блажено-идилична, благодарствено-молитвена съновидяна картина на единението между човека и космоса. Поезията на Ем. Попдимитров действително „гради контурите на един идеален свят от спомени и представи“ (с. 152), свят на лирическите светлописи.

***
Текстовете в тази книга не само представят автора като изключително почтен спрямо фактите и документите литературен историк, текстолог, археолог, като майстор в сюжетирането на художествените явления, като оригинален тълкувател на незабелязвани до момента детайли от националните литературни шедьоври, но и от литературните личности на техните създатели. „В класиката“ съдържа и текстове, от които струи една успокоена, надмогнала превратностите на времето мъдрост. Мъдрост, родена не единствено от натрупания литературноисторически и естетико-култивиран опит, но и от десетилетно отстоявания честен и морален диалог с вечните книги на българското художествено наследство.

Много повече от половин столетие след разразилия се „конфликт“ между Атанас Далчев и символистите Д. Михайлов ще успокои излязлата тогава на повърхността непоносимост, ще обясни с една типична за него благоразумност взаимното недоволство, ще предложи и своите, наситени с житейска опитност литературноисторически, екзистенциално-биографически, духовно-типологически формулировки: „Над бездната няма мост: безглаголието на Лилиев е безженство, бездетност; немелодиката на Далчев е съпружество, многодетност… Вглъбени в себе си, и двамата потъват в мълчание. Девството и Бащинството постигат своето идеално състояние, раждат Края и Началото“ (с. 154).

Девствеността и Бащинството са видени не само като своеобразни светове, всеки със своя специфичен емоционално-психологически, ментално-поведенчески, светогледно-философски капитал, но и като художествени вселени, като поетически строй: „Девствеността е незнание, но и очакване. Бащинството е познание, след което нищо не очакваш. Бащинството мечтае да се върне в своята девственост, Девствеността бленува за бащинство. Два толкова едностранчиви в идеалното си състояние свята, които се стремят един към друг. И затова толкова лесно се отричат“ (с. 154). Не знам как по-ясно, непретенциозно, но и дълбоко, проницателно би могло да се изведе разликата между поетическите светове на Лилиев и Далчев: „В българската поезия между Далчев и Лилиев зейва бездна. У Лилиев има звук, мелодия и песен – липсват думите на песента. У Далчев има думи, сюжети и „повести“ – няма го плача на песента“ (с. 154).

Наистина е необходимо да познаваш двата свята едновременно в дълбочина, но и в най-малките им, почти незабележими подробности, за да ги категоризираш в тяхната привидна неприязън и скрита диалогичност: „Ако у символистите думите не значат себе си или разширяват неимоверно конкретните си значения, у Далчев думите се отказват от собственост върху значенията. Защото у него думата премълчава предишното натрупано значение, пре-хвърля се в друго смислово поле, което вече няма ясен битово-всекидневен корен и опора“ (с. 158).

Във фрагментите, посветени на Далчев, виждаме, че Д. Михайлов е не само текстологично „правоверен“, аналитично скупульозен, но и образно-фигуративно, афористично мислещ литератор: „Мълчанието помни старото значение, но не иска да го изкаже. Мълчанието не знае новото значение и няма как да го спомни. Така – в тази междинност – се ражда Далчевото мълчание на думите“ (с. 158). Няма спор, че Далчевата поезия е сред най-сложните, най-трудно тълкувателски изречимите в българската литература, изковала онова видимо-невидимо пространство, което е помежду двата свята – този на предметно-земното и на неговия метафизически смисъл. Именно затова Далчевите думи: „…са само паузи: прекъсване, отдих анжамбман. Те са невидимост между означаваното и значението, между смисъла и музиката, между външния свят и Аза. Но това е пренасяне, чийто смисъл е про-междутъкът, границата“ (с. 158–159).

И като споменах за типологизиращо литературно визионерство, не е ли големият смисъл на всеки анализ – да стигне до синтетична категоризация, до есенциалистка формулировка, до сърцевината на един художествен свят? Тъкмо към различността, към самотността като субстанциална същност ни отвежда текстът, посветен на Разцветниковия герой, отличаващ се от всички други в българската поезия; герой, за когото смъртта „никъде не е умиране“ (с. 165).

Проблематизирайки „Планински вечери“ на Ас. Разцветников като „книгата на живота му“ (с. 160), Д. Михайлов очертава наистина отличителното, физиономичното за поетовия лирически аз, който е „винаги ничий“: „Той е конкретно някъде, тук, в степта или в планината, но всъщност е вътре в себе си – без излаз навън, без отзив. И най-странното – не търси съчувствие, не вика съмишленик. Той е сам, затънал в своята пряспа, в себе си – на прага на своята себеосъществимост. Светът на Разцветниковия герой е потъване, стремеж към сливане с вечността, търсене на разбирателство с незнайното и неизпитаното“ (с. 160). Именно тази фундаментална самотност, която не само изповядва, но и непрестанно пожелава за своя спътница, за единствен пристан и утеха Разцветниковият герой, е проникновено разчетена от Д. Михайлов за десетилетия напред. Целият изследователски текст внушава, че тази „последна интимност“ (intimomeo), различна от всички други в българската поезия, „не е вече споделима, не е проницаема, не е чуваема, в нея няма вход и от нея няма изход“[16], би казал К. Янакиев. Разцветниковият герой се стреми към пълно сливане на човешкото Аз с извечната Божествена хармония, „но без да знаем дали са отворени вратите, без да е споделена Висшата истина“ (с. 163), постулира тълкувателят. Така или иначе Висшата истина, Божествената хармония, потъването в Другия, Чудния свят, където Аз-ът ще „найде отмора и последна родина“, е Разцветниковият „опит за трансценденцията“[17], онова „по-дълбоко в мен от мен самия“[18], постижимо единствено в абсолютната самота, в „предверието на смъртта, преди крачката към нея“ (с. 165).
Наистина един съвсем различен самотническо-трансцендентиращ свят, очертаващ „собствена линия на психологическото“ (с. 166) в българската лирика.

***
И тъй като, когато се говори за канон и класика, няма как да не стане дума за тези, които ги узаконяват, Д. Михайлов посвещава изключително инвентивни, оборващи десетилетни клишета, текстове на двама от най-пророчески мислещите български критици – д-р К. Кръстев и Иван Мешеков. Малко пресилено, но можем да твърдим, че дори и ако само тези двама арбитри на естетическия вкус да бяха законодателствали в литературното поле от началото до 50-те години на миналия век, българската култура щеше да разполага със своя безспорен „списък“ от вечни автори и творби; с ценностното обособяване на художествено най-значимото в традицията – елитния клуб на една национална литература, според блестящото определение на Св. Игов[19]. Неведнъж съм изтъквала, че катедра „Българска литература“ при Великотърновския университет има историческата заслуга името и делото на Иван Мешеков да се завърне в актива на новата българска литература. През десетилетията, непосредствено след демократичните промени до днес, литературоведите от Великотърновския университет, но и управата на възрожденска Златарица изпълняват с достойнство мисията да възкресяват и охраняват паметта за Ив. Радославов и Ив. Мешеков, чиито родови корени са свързани с малкото градче край старата столица. Един от задълбочените съставители на новите издания на книгите на знаковите ни критици е тъкмо Д. Михайлов, като той е автор и на много от послесловите, приложенията, текстологичните бележки.

Както може да се забележи, характерно за цялостната работа на Д. Михайлов е, че когато аналитико-интерпретаторски се съсредоточи върху творчеството на даден автор, изходната му позиция е да реконструира рецептивната история на това творчество във времето; да открои типологичните модели на естетическото му усвояване. И едва тогава идват собствените открития и разночетения. Защото за Д. Михайлов критическото слово е в основата на градежа на националната културна памет. Не само литературноисторическите и критическите му портрети в книгите, посветени на Ст. Михайловски, Ив. Вазов, П. К. Яворов, но и отделните статии за редица други представители на българската класика, както се уверихме, са показателни, че Михайлов е литератор, за когото е най-важна неповторимата авторска индивидуалност, така както ни учи целокупното наследство на майстора интерпретатор Ив. Мешеков.

Самото заглавие, отнесено към Ив.-Мешековата „Към реалстична критика“ – „Различната книга на Мешеков“ – е находка. Тъй като действително в тази книга критикът влага своето дълбоко, съкровено убеждение за природата, задачите и патоса на критическия труд. Тъкмо в тази книга е поместено средищното есе на художествения интерпретатор „Критикът като артист“ – текст, който четем като програмен в контекста на неговите принципи и професионален опит. Напълно резонно Д. Михайлов ще определи „Към реалистична критика“ като манифест – „категоричен, нетърпящ възражения, защото е филтриралият личен опит на критика“ (с. 180). Задължително трябва да се отбележи, че в тази своя книга с критически есета авторът не тръгва от абстрактни конструкции и умозрителни естетски построения, а от личния опит, свързан с вече съ-творените до момента монографични студии, посветени на Ботев и Яворов, на Лилиев и Стаматов.

Смятам, че сред най-важните неща, казани за Иван Мешеков до момента, е догадката на Д. Михайлов по повод финалния текст на „Към реалистична критика“ – „Хамлетизмът като философия на бореца“. Изследователят го чете като литературен анализ на образа на Шекспировия Хамлет. Но „…това е особен анализ. Макар и скрупульозно верен на обекта и на жанра си, той излъчва и втори, алегоричен план, от който трябва да се досетим, че това е и алюзивен автопортрет на Иван Мешеков като борец от Хамлетов тип“ (с. 182).

Трябва да подчертая, че не само отделните есета в „Към реалистична критика“, но почти всички книги на забележителния наш критик съдържат подобни фрагменти, в които авторът е разпънат на кръста на своите вътрешни противоречия; фрагменти, в които личи напрежението на лична борба, която обаче не води до творческа драма. Защото, каквато и марксическа идейност да приложи Мешеков в интерпретациите на родните класици, тя стои някак привнесено, изкуствено, не-органически. Не тя пише текстовете на критика. Еволюционно-прогресистките извивки в трудовете му са спорадични, те засвидетелстват верността към идеите на „лявото поколение“, но не утаяват в себе си художествено-естетическите му убеждения. Тъкмо затова напълно валидна за цялостното наследство на критика е „поантата“ на Д. Михайлов: „Като се бори със себе си (подобно на обрисувания от него Хамлет), в „Към реалистична критика“ Мешеков воюва с тесногръдието и въздава възмездие в името на правдата“ (с. 182).

Яворознанието, по-скоро Яворо-познанието е марка за присъствието на Д. Михайлов в съвременното българско литературознание. Той е от малцината изследователи, чийто жизнетворчески път от раждането в Чирпан до днес е белязан от безграничния Яворов дух, от трагическата осанка на поета на нощта, дарила ни с прозрения от метафизичен характер. Ето защо признанието, което Д. Михайлов прави относно Ив.-Мешековата „П. К. Яворов. Поет богоборец“, че е „първата концептуална книга за поета Яворов“ (с. 172) – е нещо повече от литературноисторическа равносметка, от метакритически прочит. То е поклон пред един незаменим интерпретатор, влязъл в най-потайните кътчета, в най-разтърсващите лабиринти, в най-неизречимите дълбини на поетовото страдание – на поета на смъртта. „П. К. Яворов. Поет богоборец“ е първата книга за Яворов – пише Д. Михайлов, – която предлага концепция за неговата лирика. Мешеков чете и интерпретира стихотворенията от „Подир сенките на облаците“ като взаимно свързани елементи, образуващи единен мегатекст. Именно целостта на „текста Яворов“ е важен за критика, за да извлече, формулира и докаже своята теза. А тя е: Яворов е поет на смъртта“ (с. 172).

И други историци на българската литературна критика, включително и пишещата тези редове, са се съсредоточавали върху Мешековата монографична студия, посветена на П. К. Яворов – пророка на смъртта. И много по-рано съм отбелязвала, че именно Ив. Мешеков е критикът, който „диалектически усложнено“ ни превежда през яворовските мрачно-сладострастни и отвъдно-приласкаващи полета на смъртта. Но Мешеков е и критикът, който ни показва как смъртта не само тематично се артикулира, а буквално диша и живее в построенията на езика. Д. Михайлов обаче е изследователят, който нееднозначно заковава: „С „П. К. Яворов. Поет богоборец“ Мешеков насочва яворознанието към аналитично и концептуално четене на Яворовия текст, разкрива за първи път задълбочено и систематизирано модерния екзистенциален и метафизичен характер на цялата Яворова лирика“ (с. 173).

И третата Ив.-Мешекова книга, на която Д. Михайлов посвещава изследователското си внимание, е „Г. П. Стаматов. Изобличител реалист“. Всички, занимаващи се с историята на българската литература, добре знаят, че от началото на писателския му път до сега мястото на Г. П. Стаматов в националния литературен канон е противоречиво, некатегорично. Името му стои на прага, на ръба на канона. Както някъде беше споменал М. Неделчев, Г. Стаматов е сред мрачните, „тъмните“ ни класици. Отново, както в случая с П. К. Яворов, се оказва, че монографичната студия на Ив. Мешеков „е първото цялостно изследване за прозата на писателя“; „Мешеков е първият, който прави задълбочено и аналитично вглеждане в неговото целокупно творчество“ (с. 179). Бележките на Д. Михайлов към Мешековата книга са поредното доказателство, че критическата проза на „олевелия“ интелектуалец се откроява с невероятната интуиция за етапните, върховите естетически явления, с умението да йерархизира художествените стойности в актуалното културно пространство. И най-вече – с изключителните интерпретаторски находки, с проницателните аналитични метафори и поетологични наблюдения. Безспорно конструираният от критика интерпретаторски профил на Г. П. Стаматов е сред базовите текстове, посветени на един модерен, неконвенционален, психологически проницателен и моралистично осъждащ разказвач на потайните „кътчета на душата“. И до днес критико-интерпретаторската студия на Мешеков е ненадмината със своите синхронно-типологически разрези и тълкувателски открития за „един класик на българската литература, за който и впоследствие ще се сещаме спорадично“ (с. 179).

***
Сред различните, артистично-есеистични, но и метафорично концептуални текстове в книгата е „Писателят като обществен кон. Името му може да бъде, например, Людмил Стоянов“. Това е текст не толкова за Л. Стоянов сам по себе си, но за дузина културтрегери, съществуващи само и единствено като част от „групата“, „общината“. Но този текст е написан преди всичко заради Боян Пенев, блюстителя на високия естетически вкус, бичуващ литературните грехове, един от класиците на българската литературна критика.

Тръгвайки от превърналата се в христоматийна полемична статия на професора, дискредитираща Л. Стоянов в литературна плутовщина, Д. Михайлов всъщност отново стига до дълбокото си убеждение, че в голямото изкуство нравствената и естетическата нагласа, гражданските и интелектуалните активности не могат и не бива да бъдат разлъчени светове. Нужно е, наистина е нужно да обвързваме етическото и естетическото, литературния текст и социалния жест. Защото освен всичко друго заниманието с литература е и морален избор: „Ако надмогнем емпирията и прекаленото затрупване с конкретни позовавания на Людмил-Стояновите литературни кражби, ще видим, че целта на Боян Пенев е да очертае образа на един особен тип в нашата литература. Той го нарича плут, сиреч измамник и хитрец, „възможен само в една среда с притъпено морално съзнание, създадени изключително при нашите обществени условия и литературни нрави“ (с. 206).

Проникновено Д. Михайлов психографира типа Людмил Стоянов с неговия „силен нагон за приобщаване“ (с. 208), базирайки се на романа „Слънцето угаснало“ и на спомените на Владимир Полянов. Дали ще бъде апологет на символизма, а след това на пролетарско-революционната поезия, за него не е от същностно значение: „Някаква недостатъчност постоянно размива Людмил Стоянов и тази недостатъчност се проявява ту като конюнктурност, ту като прекалена войнственост, но никога като негова вътрешна драма“ (с. 209). И още: „За него групата на символистите е една община, после пролетарско-реалистичната групировка е друга община. Този тип писател съществува само в и чрез общото, чрез групата – той е един от нея и само в нея може да изпъкне и да се наложи“ (с. 210). Така авторът ще издигне още по-високо, по обратен път, чрез вътрешното противопоставяне между два коренно различни интелигентски модела, поведенчески стила, творчески почерка – професора, превърнал се в един от стражите на българската класика: „И дори самият Б. Пенев да докаже по академично-перфектен начин бездарността му и вторичността му, това за него не е удар, защото той знае, че в неособено развитите общества няма чак толкова много хора, които ще разберат перфекционалиста. Той знае, че него много по-лесно го разбират, защото той е пре-водач, т.е заместител на водача, обяснител на оня смисъл, който се съдържа в оригинала“ (с. 211).

Тук ми се ще да вметна нещо, което ми направи силно впечатление в разговорите, които водихме с проф. Светлозар Игов преди няколко години. Залагащ на личната свобода като върховна ценност, на индивидуалната свободна воля (liberumarbitrium), въпреки че съзнава историческата сила на общностите, Св. Игов проявява дълбока подозрителност към всякакви колективистични философии и масови психози. Защото, като д-р К. Кръстев и Б. Пенев, като Вл. Василев и Ив. Мешеков той брани съкровените пространства на Духа от набезите на колективните формирования. Но тук става дума за мисленето и поведението на белязания талант, на размишляващия върху проклетите въпроси интелектуалец от висша проба. Оня, който по думите на Калин Янакиев, се задълбочава в блажено вглеждане в нещата, в търсене на смисъла им“[20].

И обратно: „Писателят, съществуващ като общински кон, вероятно е явление, присъщо на литературите без традиции. Той е пегас, но без крила, той е поет, но без поезия. Той съзнателно или не – постоянно гравитира от художественото към обществено-публичното пространство, постоянно ги смесва и тогава, когато е нужно, спокойно напуска територията на художествено-естетическото, за да се разположи в социума и да представи себе си като воин за обществена (разбирай: общинска) правда“ (с. 210).

Д. Михайлов винаги е бил бдителен по отношение на езиковото и моралното поведение на писателите, които изследва. И ето че с коментираната статия, със сюжетите, които изгражда, с потулените от забравата факти, които осветлява, с психографските профили и литературните типологии, той не само отново ще формулира моралните принципи, които трябва да ръководят художника, но и ще преактуализира в съвременни условия дебата за артиста и неговия нравствен ръст, за творчеството и политическата конюнктура, за писателя и властта, за персоналистичното и колективистичното като обществена и личностна нагласа, за таланта и плута: „В едно централистично устроено общество, а българското е такова не от последните 50 години или поне носи симптомите за това далече преди 1944 г., идеята за общината, за групата, която побира всички в едно, е много агресивна. Тя работи въпреки оригиналните и силни творчески воли, обезсилва истинското, разнебитва ценностното“ (с. 211).

И тъй като съжденията натежаха в посока на моралното, няма как да не се съсредоточим върху трудовете на Д. Михайлов, посветени на съвременния класик и негов дългогодишен приятел Иван Динков. Показателно е заглавието на една от статиите – „Биография на поезията“, която изследователски пунктуално и тълкувателски развълнувано проследява съдбата на поетовите книги, но и съдбовността в осъществяванията на един голям талант, чиито думи откънтяват в българското духовно пространство със силата на върховен морален завет. Още началните редове заковават запомнящи се профилиращи щрихи и интерпретаторски формули: „…в поезията на Иван Динков изисканият жест на традицията и предизвикателното жестикулиране на провокацията взаимно се оплождат и раждат ново поетическо наречие“; „Не познавам друг български поет от втората половина на XX век, който да е написал всяко от стихотворенията си като предсмъртно завещание. И в същото време всяко стихотворение да е написано като първо“ (с. 225).

Тук не става дума за експромтна констатация, а за наблюдения, родени от цялостното познаване на Ив.-Динковото творчество. Съвсем неслучайно биографическият разказ за поезията на Ив. Динков започва с осъдената на претопяване от тогавашната културнополитическа върхушка книга „На юг от живота“ от 1967 г., появила се десетилетие след това под горчиво ироничното заглавие „Антикварни стихотворения“. Интересът на изследвача е към критическите реакции спрямо повторно издадената книга като своеобразна проверка на усета за поезия и на гражданския морал на естетическите съдници. За съжаление, зад общите похвални фрази те „размиват истината – да не би публично да се разбере, че най-после е излязла една от най-значимите поетически книги в съвременна България“ (с. 226). Естествено соцреалистическата културна власт владее необходимите механизми отново да маргинализира творбата, да притъпи възхищението от нея, да ѝ отнеме правото да заеме полагаемия пиедестал.

Така или иначе малцината критици, а те наистина се броят на пръсти, нехаещи за директивите на политическото статукво, знаят къде да положат книгата на Поета. Св. Игов, например, подчертава литературният историк, още тогава търси мястото на Ив. Динков „сред гениалните мъртъвци – от Ботев, през Д. Бояджиев и Яворов до Дебелянов“. Защото лириката на Ив. Динков в различни варианти поставя най-същностните въпроси за българина и за „человека во човека“: „И дава безутешни отговори – разпятия, които прескачат оградата на личното саморазпитване, за да застинат в неочаквани, но категорични формули-метафори“ (с. 228).

Но най-същественото от литературноисторическа и интерпретаторска гледна точка, към което ни води статията на Д. Михайлов е, че след „Антикварни стихотворения“ Иван Динков не може да бъде сгрешен с друг поет, тъй като в книгата окончателно е конституирал своя език като начин на мислене, но и на дишане, като болезнена конвулсия, като трагическо въздихание, като катастрофически предусет за света, самоосвободил се от паметта, загърбил въпросите за вината и отговорността, изгубил абсолютните ценности. Но ивандинковското на този език, казва Д. Михайлов, е „непредсказуемата психологическа асоциация“: „Думите, толкова стари, влизат в толкова неочаквани отношения помежду си, че изглеждат (и са!) нови и неопетнени от употреба, разбрали, че имат и друг смисъл. Не в думите е новото, а в отношенията между тях, в невероятната любовна омраза, в която се намират“ (с. 229).

Знаем, че няма как да се „разказва“ биографията на Ив.-Динковата поезия, без да се спомене т. нар. априлско поколение, поради което авторът, без да навлиза в подробности, ще назове най-същественото: „Мнозина от т. нар. априлско поколение вече са само априлски, но не и поети. И това отново показва, че в езика на което и да е поколение няма единствено число. То е привилегия само на личностите“ (с. 230–231). С цялата си духовна осанка Ив. Динков стърчи над останалите. Защото си е извоювал правото да бъде съдник, учител и пророк: „Левчев е обществен, К. Павлов – отшелник (не по своя воля). Иван Динков е самотен. Неговата самота е горда, несподелена; самотата на знаещия, на постигналия себе си, на свободния“ (с. 232). Защото е побрал „всички мъки в българския свят“ (с. 233).
И – колкото и самотен и неразбран да е, няма как гласът му да не пронизва, да не остава ума и съвестта без покой…
Не бих могла да не обърна внимание и на интерпретацията на книгата „Признания пред Белла Цонева“ от 1988 г. Интерпретация, която няма как да се роди без детайлното познаване на цялото творчество на поета, но и на целокупната българска литература: „Не познавам лирическа книга в българската литература, която да говори за съпружеската любов като спасение – без сладникав сантимент и фалшиви клетви“; „Признания пред Белла Цонева“ е книга за морала в любовта – без да е морализаторско и назидателно нейното слово. Тъкмо обратното – това е словото на мъжа, който отново е „из ада и из рая“, но който знае, че любовта е изстрадана мъдрост; това е словото на трагическия поет, отправено към всеразбиращата жена“ (с. 236). В есенциалистки дух Д. Михайлов чете творбата като книга за битието на трагически отвоюваната и интимно осъществена чистота на любовта. Книга на съкровено споделените думи, на скритите вопли, които се завръщат любовно оплодени…

Ще ми се да отдам нужното внимание и на друг важен текст, посветен на „Табакера“ – последната книга на поета Иван Динков“. Още първите изречения представляват не просто артистично поднесени психографски щрихи, те буквално назовават писането и пушенето като своеобразни екзистенциалистки и естетически „концентрати“, изпълващи творчеството на поета. Писането и пушенето като дълбока авторефлексия, като философско-съзерцателна творческа нагласа: „Известно е, че освен класик на българската литература, Иван Динков бе класик и в тютюнопушенето. Мисля, че нито един от текстовете си не е създал без запалена цигара. А той пушеше изискано и страстно – както пишеше. Вдъхне от цигарата, след това ще издиша дима като въздишка и ще постави обратната страна на палеца върху устните си – замислен, взрян дълбоко в себе си“ (с. 286).

Като че ли има нещо салияшаровско в наблюденията на интерпретатора. Но по-важното е, че в българското литературознание, струва ми се, не е проблематизирана така проникновено връзката между писането и пушенето като екзистенциални „модуси“, като дълбинни потребности на съзерцателната творческа натура, като метафизиращи съществуването хоризонти, и то в тяхното двуединство. Писането и пушенето като живеене помежду тукашно-крайното и оттатъшно-неизбродното: „Така както са подредени, стихотворенията в „Табакера“ са брънки от единен сюжет – двайсет равни къса, внимателно положени един до друг в посребрена табакера“ (с. 288).

Само на пръв поглед текстът на Д. Михайлов представлява поредица от аналитични наблюдения върху отделни стихове, строфи, композиционни цикли, но по-скоро тези задълбочени разрези отвеждат към единна интерпретаторска концепция, свързана с цялостното присъствие на Поета в аналите на националната лирика, със завършения му профил в галерията на българските класици: „Табакера“ е прощалната книга на Иван Динков. Замислена е като последна – за сбогуване. И е изпълнена така – като завършек. Възложено ѝ е да бъде финал – обединител и заключителен акорд, категорично поставящ точката на неговото творчество“ (с. 294).

С есенциално, но и сентенционалистко изразяване са проникнати и първите редове от статията за друг наш съвременен класик – „Като откъсната ръка“. Мотивът за Поета в лириката на Борис Христов“. Ето и някои от тезисно формулираните инвенции на тълкувателя: „Поезията на Борис Христов е метафорична и … реторична. Първото … дава висините на неговото слово, второто дава дълбините на същото това слово. Едното без другото биха обеднили многозначността на внушенията. Както ако разделим предметно-всекидневните му думи от небесната му аура, която те излъчват“ (с. 309). Тук отново се съприкосновяваме с блестящи аналитично-интерпретаторски находки, отвеждащи обаче не към отделни страни от поезията на Б. Христов, а към типологията на поетовия лирически герой, към сърцевинността на поетическия му космос въобще.

В този текст Д. Михайлов настоятелно поставя проблема за големия, избрания поет, който помни словото на своите предходници; за историята на думите като вътрешна необходимост; за длъжността да се завръщаш към духовните корени на високото национално слово, за да го напълниш с нови смисли. Изобщо – да имаш „тънко вземане-даване с литературата“ (с. 314).

Историята на българската литература познава немалко писмено засвидетелствани жестове на отказ от Поезията, на съкровени клетви за замлъкване – от Михайловски и Яворов през Лилиев и Разцветников до Ив. Динков. В тази висока редица е и „Честен кръст“: „Това са текстове-решения в особено драматичен момент, разнищващи своите автори и прехвърлящи ги в други води, в друго говорене или мълчание. Текстове, които изговарят акт на собствено избрана инициация“ (с. 318).

Защото там, в онова „последно трептене на живота“, помежду „легена син на океана“ и „небесната камбана“, поетът живее своя праведен и мъченически свят: „Той е истински – написан и потвърден и от … ненаписаното. Това се случва само при големите поети“ (с. 322).

И накрая ще се спра на още един текст, посветен на съвременника ни класик – „Смъртни петна“ – средищната книга на Борис Христов“. Разглобявайки, както само той може, с оглед обаче на цялото, Д. Михайлов ударно ще формулира, че „Смъртни петна“ би било добре да бъде четена „едновременно като „конспект“ на творчеството на Борис Христов, издадено преди нея, и като „програма“ за творчеството му след това“ (с. 329). Защото от една страна, е отказът от поетическата сцена, но от друга – надеждата за друго писане, за друг път, за друг живот на думите. Думите, родени от срещата със Смъртта. Думите, пребивавали в подземното царство, отвъд битието, и отново завърнали се в отсамното. Думите, свидетелстващи за другото измерение, различно от траенето на земята. Думите, в които битието е задминато. Ето защо: „Пътят на Поета в „Честен кръст“ е по хоризонтала, докато той се изчерпи и стигне до своя морален избор – спирането, замлъкването, отказът от публично говорене. Пътят на Поета в „Смъртни петна“ е по вертикала – изкачването на Върха и стремглавото слизане от него, задъханото преследване на Смъртта“ (с. 333). Изкачването заради надвесването над бездната и заради слизането е шансът да се докоснем до творческите проницания, до истинските, родени „високо при извора“[21], до изречимите единствено от Поета, тук на земята, битийни тайни.

И в тази връзка, съвсем не учудва, че „поантиращият“ текст в книгата е „Фрагменти за Борис Христов“. Всъщност той е концептуалният завършек, който я окръгля, оцелостява, единява. С тази книга Д. Михайлов не само ни завръща към един траен и ненакърним комплекс от художествено-естетически ценности, от духовните блага, превърнали се в достояние на българската култура за вече почти две столетия, но и очертава контурите на собственото си присъствие в българското литературознание и духовен живот. Защото авторът и неговата книга знаят, помнят, вярват в без-ценносттта на националната класика, в нейната висока, несъществуваща никъде другаде в човешкия свят – автономия. Ученият е сред малцината български литературоведи, притежаващи заложбата да превръщат „хаоса“ в „космос“, да подреждат, разказват и композират класическите достояния на българската литература по един напълно ясен, категориално прозрачен начин, който носи усещането за простота, омиротвореност и пълнота.

***
„В класиката“ не само ни съприкосновява, тя ни при-частява към високата българска литература, кани ни отново и отново на трапезата на националните словесни богатства. Или, казано по друг повод от К. Янакиев: „Вкусвайки от тази трапеза, ние следователно вкусваме спасението, вкусваме победата над смъртта…“[22]

И в тази своя книга Д. Михайлов ни среща с безупречните си критически формули, с проникновено изградените литературноисторически типологии, с фино изработените тълкувателски „ключове“. Знаем, че напоследък, в края на първото и през второто десетилетие на XXI в. се появиха настоятелни опити и предложения за алтернативно пренаписване на литературната история, която да се осмисли през оптики, различни от големия исторически разказ; за ревизиране на литературноисторическата методология, „произвела“ „овехтели“ и „скучни“ наративи, свързани с процесуалния развой на българската литература. Всички те се основават на необходимостта изследователски аргументирано да се провокира литературноисторическата традиция, да се пренареди канонът, да се проблематизират узаконените през десетилетията „списъци“ с имена и заглавия, да се възкресят от забравата или принудителното мълчание десетки авторски персоналии и художествени визии. Няма спор, че обогатяването на литературната история с нови методологически срезове и концептуално-изследователски инструментариум би довело до пробуждащи любопитствата по-малки, „частни“ истории. Но от друга страна, прав е Св. Игов, който, осмисляйки свършеното от идеологически разкрепостената българска критика след промените, не само ще обобщи, но и лаконично ще очертае най-важните отговорности на литературноисторическото и канонформиращото строителство: „…новата българска критика след 1989 г., при всичките си постижения в откриването на нови и забравени/забранени имена, не постигна много в създаването на канон с нови имена. Не мисля, че ще открием нови големи класици от ранга на Ботев, Вазов, Алеко, Пенчо, Яворов, Елин Пелин, Йовков и пр… Но съм убеден, че не толкова като заменим едни имена с други, ще обогатим българската литература, а като създадем нов смислов образ на творците от досегашния канон. Което не значи, че канонът е „затворен” и „вечен”[23].

Тъкмо това постига „В класиката“ на Д. Михайлов. Книгата отваря нови тълкувателски хоризонти пред канонизираните през десетилетията творби на българската литература, „завърта“ възприемателските перспективи, обръща „обектива“; разказва на пръв поглед странични, периферни истории, благодарение на които обаче зад единичния случай изкристализира типологичният пример. Така книгата на Д. Михайлов за сетен път ще преутвърди имената и творбите на българската класика, но всеки текст в нея е нов, непознат ъгъл, през който интерпретаторски е пречупено наследството на безспорните майстори на националната художественост, за да засветят още по-ярко шедьоврите на вечната българска библиотека. И не на последно място книгата на Д. Михайлов е своеобразен „наръчник от образцови уроци“ за това как да се преподава и разказва родната класика – проникновено, вълнуващо, самочувствено и любовно. Защото българската класика я има и във всеки един момент е готова за поредното другочетене.

„В класиката“ е своеобразният професионален автопортрет на Д. Михайлов, чиито десетилетни занимания с националните литературни шедьоври са сложили отпечатък и върху собствения му профил на български литературовед, открояващ се със завидно постоянство, концептуално единство и нравствена висота спрямо най-важните книги и персони на националното художествено и интелектуално богатство. Тъкмо заради фигури като Димитър Михайлов съществува латинската максима: Abeuntstudiainmores (Заниманията ни слагат отпечатък върху характера ни).

Антония Велкова-Гайдаржиева

 

[1]Subspecieaeternitatis – прев. от лат. – „от гледна точка на Вечността“. В: – Латински сентенции, ИК „Сребърен лъв“, с. 207. Текстът е посветен на книгата на Димитър Михайлов „В класиката. От Христо Ботйов до Борис Христов“. В. Търново, Дар-РХ, 2022.
[2] Лонгси Занг. Канон и световна литература. – Литературата, УИ „Св. Кл. Охридски“. Год. XIII (2019), кн. 22, с. 16.
[3] Вж.: Гласовете им чуваме. Разговор с Антония Велкова-Гайдаржиева. Истинската критика отстоява автономията на литературата. // Литературен вестник, 4-10. 03. 2020 г., с. 8.
[4] Краснодембски, Зджислав. Постмодерните дилеми на културата. С., Стигмати, 2004, с. 87.
[5] Янакиев, К. Битие и уют. // Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки. С., 2015, с. 203.
[6] Краснодембски, Зджислав. Постмодерните дилеми на културата. С., 2004, с. 82.
[7] Неделчев, М. Размишления по българските работи. С., 2002, с. 10.
[8] Неделчев, М. Размишления по българските работи. С., 2002, с. 10.
[9] Вж.: За големите български романисти, за „търпението“ на шедьоврите и за южнославянския „Нобел“. Със Светлозар Игов разговаря Людмила Миндова. // Литературен вестник, 22-28. 04. 2015, с. 6.
[10] Вж.: Игов, Св. История на българската литература. С., 2001, с. 492.
[11] Вж.: Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 254.
[12] Лангси, Занк. Канон и световна литература. // Литературата, 2019, № 22, с. 17.
[13] Дилън, Сухер. „… моето разбиране за същността на литературния анализ произтича от… желанието за създаването на общност и следването на етическа цел“ (Интервю с Дейвид Домраш). // Литературата, 2019, № 22, с. 84.
[14] Янакиев, К. Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки. С., 2015, с. 194.
[15] Янакиев, К. Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки. С., 2015, с. 195.
[16] Янакиев, К. Европа. Паметта. Църквата. С., 2015, с. 195.
[17] Янакиев, К. Европа. Паметта. Църквата. С., 2015, с. 194.
[18] Янакиев, К. Европа. Паметта. Църквата. С., 2015, с. 195.
[19] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 201.
[20] Янакиев, К. Гласът на интелектуалеца? Дискусия. – В: Литературен вестник, бр. 10, 18-24. 7. 2012.
[21] Заглавие на една от книгите на Светлозар Игов.
[22] Янакиев, К. Европа. Паметта. Църквата. С., 2015, с. 265.
[23] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. УИ „Св. Св. Кирил и Методий“, 2017, с. 62.