Все още не мога да забравя думите на една приятелка на майка ми, произнесени преди повече от петдесет години.
Беше късна есен, или ранна зима, във времето, когато мракът завзема света, прониква чак до пет следобед, когато хората едва си поемат дъх след училище, или след работа. Този мрак е особен, защото расте до Коледа и притиска гърдите и очите на всеки, вдигнал поглед към небето, принуждава го да гледа къде стъпват краката му, подвежда го да стъпи накриво и да се подхлъзне точно когато и където това е опасно за него.
Тези думи са се запечатали в паметта ми и се връщат всяка есен, когато денят започва безнадеждно да намалява и да отчайва с металния си оттенък, в който няма какво да се отрази. А напоследък започват да се връщат по всяко време и затова е време да разкажа за тях.
Срещнахме се на улица Алабин, вероятно е било пет часа. Или петият час след пладне. Не помня дали в превала на деня е имало малко повече светлина, помня само, че улицата ми се виждаше тясна, тъмна и влажна, студът пронизваше и ние вървяхме приведени ръка в ръка. Мисля, че се връщахме от Алианса. Трябва да съм била 7–8 годишна, а майка ми млада и хубава, зъзнеща в лекото си манто. Когато я питаха защо не се облича с вълнени дрехи и дебело палто, отговаряше, че обича да ѝ е студено. Никога не носеше шал и шапка, мислех, че е защото косата ѝ беше толкова хубава, че не биваше да се крие. Много по-късно съм размишлявала защо майка ми обичаше да ѝ е студено или защо казваше така. Измисляла съм си различни обяснения и което от тях да спомена тук, няма да е единственото. А щом не е единствено, струва ли си да го казвам?
Така че вървяхме в дрезгавото осветление на уличните лампи и тъмното не отстъпваше нито на крачка. Искристата Коледа беше далече, толкова далече, че се чудех колко пъти трябва да се вдиша и издиша, докато дойде белият сняг, който прави своя светлина.
Знаех, че всеки момент ще стигнем някъде, но не стигахме. Вместо това майка ми рязко спря и усетих опъване на ръката, която ме задържа и ми попречи да направя следваща крачка. Вдигнах поглед и преди да видя, вече чувах гласа на жената, с която майка ми си разменяше поздрави. Не помня името ѝ, но гласът ѝ не спираше да говори, радостен и после тъжен. Нямаше нужда да слушам, защото не говореха нито на мен, нито с мен. Бях невзрачно слабо дете, в този момент напълно изчезнало межди две улични лампи. И между две приятелки, които усетих като много близки. Не бях виждала майка си така открита и обърната изцяло към някого. Помислих си, че се обичат и се познават отдавна. По-късно разбрах, че наистина е така, били са съученички в гимназията и бяха спрели да се виждат, когато животът ги е разпределил в различни университети или институти, или служби, не зная. Но тази радост от срещата, която първа дойде, помня я, защото направи майка ми различна и непозната. Не беше нито дъщеря, като вкъщи, нито омъжена за баща ми, нито дори моята майка. Нито дори сестрата на вуйчо ми. Нито приятелката на приятелките, които познавах. Беше друга, изпълнена с непознато време и с някаква любов в същия този есенен мрак, в който допреди момент бяхме бродили сами и същите като всеки ден. Гласът ѝ, отдадеността на срещнатата жена направиха така, че аз съвсем изчезнах, стопих се до отпреди да съм била, когато те двете са били момичета и са били обърнати една към друга както сега. Нещо избухна там на улицата от тази среща, нещо, което не познавах и което нямаше нищо общо с очакваното и срещаното досега. Като че ли срещата беше не само внезапна, но и непозволена и щеше да остане в тайна. Затова стоях замръзнала като в игра на стой-млък и ги гледах, гледах ги как пият една от друга и отварят някаква нова страна на живота, който можеше и такъв да бъде.
Майка ми вече не трепереше в тъмносиньото си манто, но другата жена, хубава почти колкото нея, носеше тежко светлокафяво палто от рипсен плат, пристегнато в кръста с колан. За първи път виждах такова. Яката му беше вдигната, а от двете страни на лицето в очертанията ѝ се спускаха равно подрязани гъсти коси. По челото над очите имаше бретон и цялата тази коса танцуваше с полюшване, докато говореше. Забелязах, че майка ми слуша, а жената разказва нещо и точно тогава се заслушах и аз, чух онези думи. Може би те не са били най-важните или най-паметните от всичко, което си бяха казали до онзи миг, когато започнах да слушам, но знам, че от този момент майка ми не промълви почти нищо или само някакво сбогуване. Сега си мисля, че онова, което жената каза, е откраднало думите на майка ми от устата ѝ и ги е скрило някъде, където никой не трябва да ги чуе. Мисля си още, днес, когато знам всичко, което майка ми преживя по-късно, че онези думи са докоснали една истина в нея, истината за нейната тъга, която я разболя.
Това бяха обикновени думи, потънали тогава в непонятните лабиринти на паметта. И които са се възкресили по-късно, в мрачния дом, в какъвто се превръщаше моят дом за дълги периоди от време. Време на тъга и безсилие, на лутане и отчуждение. Време на срещи с онова, пред което майка ми замълча в онзи ден на улицата при срещата с приятелката си от училище. Знам, че тогава го погълна като зараза, която долавях по-късно в неприкосновеното ѝ мълчание.
Тръгнахме си и майка ми мълчеше, както мълчах и аз. Продължихме по дългата и дълбока улица към къщи, където майка ми не смееше да изрече онова, което приятелката ѝ посмя да каже за себе си.
До този момент не бях чувала някой открито да признае, че не се чувства добре, че има нещо не наред с него. Всички възрастни около мен никога не говореха така. Сигурно, когато се е появявало тяхното не-наред, са започвали да се карат помежду си или на мен и братовчед ми. Или са се оплаквали от съседите, от времето, от нещо очевидно и безобидно за всички като ишиас или температура. По-късно сама откривах премълчаните неща, без които животът рухва като движеща се дюна, на която ѝ е омръзнало да стои на едно и също място и се превръща в частици, за да се премести другаде. Онези неща, които понякога унищожават готовите отговори, но друг път отстъпват пред тях в очакване на подходящ момент.
Онези неща, като онази жена с палтото и косата в декемврийския мрак. Тя изрече за себе си едни думи, а аз и майка ми ги погълнахме и те не можаха да си отидат или да се разтворят в мрака на улица Алабин.
Всичко беше започнало и свършило като под изкусна диригентска палка със собствена хармония. Зимна вечерна улица, два гласа, танцуващи коси, думите, тишина.
Трудно устоявам на изкушението да дам име на тази жена в здрачната светлина, но знам, че ако го направя, ще напусна мястото си на тротоара и ще остана само в разказа за нея. В разказа за думите ѝ, че дойде ли зима, тя едва живее в мрака и боледува от депресия. Не познавах тази дума, но я разбрах и поради това тя остана в мен до депресията на майка ми, когато ни пресрещна откъм миналото.
