Днешната война е идентичностна, тя има за цел да обслужва един автократ, който трябва да се задържи на власт. Това, което най-много ме притеснява, е човешкото измерение – страданието, изселването, военните престъпления. Какво ще правим с толкова много смърт?
„Хоро” на Антон Страшимиров, „Портокалова кожа” на Мая Пелевич, „Паническа опера” на Алехандро Ходоровски, „Дездемона” на Пола Вогъл, това са спектаклите, по които през последните години работи театралният режисьор Петър Денчев. Наред с вече разпознаваемия му почерк в българското театрално пространство, Петър заема своето достойно място и в литературата. Романът му „Превъртане” (ИК „Жанет 45”) бе една от номинациите за наградите Хеликон през 2021 г. Книга, отваряща много рани от миналото ни, опитваща да ги обговори и осмисли. Срещам се с Петър, за да поговорим за тази негова последна творба.
Как романът ти „Малкият бог на земетръса” се превърна в „Превъртане”? Разкажи ми за времето между тези две творби. Какво от заобикалящата те реалност се промени, какво изкристализира в книгите ти?
Като цяло тя не се е променила много, защото дистанцията между двата романа е само три години, но някои движения в реалността се очертаха много ясно през този период. Времето, в което живеем, ни позволява да пребиваваме в парадокса да сме дистанцирани наблюдатели на процесите, но и да бъдем в истинско отчуждение от собственото ни чувство за реалност. Това се случва благодарение на средствата за електронна комуникация и степента на откачване, разкачване от действителността, които дигиталната среда ни предоставя чрез формата на социалните мрежи.
Досега ясно можехме само да регистрираме своите движения в пространството благодарение на киното и видеото, но никога не сме могли еднолично да описваме с такава точност и субективна натовареност социалните и психологическите процеси, както социалните платформи ни позволяват. Тези условия на съществуване са уникални в човешката история, защото ние сме във възможността да действаме и да регистрираме непосредствените ефекти от нашите действия, те се документират пред очите ни, придобиват информационен и структуриран вид спрямо социалните балони, в които живеем. Един вид – имаме алгоритъм, който не знаем обаче дали изкривява действителността, или е самата действителност.
Това не е било толкова лесно само сто години назад, затова и утопичните хоризонти на хората отпреди сто години и днешните са променени. Процесите на информираност и обществен отговор са били много по-усложнени като достъпност. Да, съществували са пресата и радиото, но информационният отзвук е бил много по-различен. Макар и днес информацията да достига при нас без изявена йерархия, тя се интерпретира на индивидуално ниво спрямо нашите лични, вече „предзададени” йерархии, които са ни формирали, т.е. от нашата социална биография, но и от това, което психологически сме „намислили” за себе си. Не е за пренебрегване и това, че дори някой да седи извън рамката на „бързата” реакция на дигиталното, на общата свързаност чисто технологично, той се задължава да бъде бърз в своите рефлекси, да бъде „за” или „против”, да има мнение (а забравяме, че мненията обикновено не струват, защото са мимолетни).
Последните две години ясно показаха колко важни са тези процеси за нашите животи, но и за политиката, за решенията, които се вземат (вземете например дебатите по време на Ковид-19 – pro-life срещу pro-choice). Днес ние сме заложници на масовото мнение, на масовизирания вкус, оформен от войнстващия антиинтелектуализъм, а заедно с това имаме безкрайни възможности за комуникация. Не само това, но и онова, което на пръв поглед не изглежда поразено от масовото, което се представя за алтернатива (идеологическа, философска, икономическа), често пъти се оказва проядено от евтини масовизирани догадки, които имат претенцията за експертно и елитарно. Парадоксално, нали? Затова и двата романа са тематично свързани – концентрирани са върху човешката глупост, маскирана зад претенциите за познание, интуиция, родова история, научно познание и още много други проявления. Съвсем ясно мога да кажа, че любопитството как протичат тези процеси на индивидуално психологическо ниво и как се свързват с големите наративи – политически и социални, ме занимаваше най-силно. Разбира се, аз гледам на всичко това в по-голяма степен през една гротескова перспектива, въпреки че стъпвам на собствените си наблюдения върху тези процеси.
„Превъртане” е твоята най-обемиста книга, как протече процесът на нейното написване? Мислеше ли, докато я пишеше, за реакциите на читателите, имаше ли страхове?
Всъщност това е и първата ми художествена книга, която е писана изцяло върху прототипи и ескизни наблюдения. Много дълго събирах различни психологически типажи, записвах си дори жестове, погледи, ситуации, за да се опитам да възстановя и действието, но и процесите, за които говорим. Процесите, които „Превъртане” изследва и се опитва да извади на преден план, наблюдавам вече почти петнадесет години, така че не ми беше трудно в един момент да потъна именно в тези стереотипни реакции и ситуации, които изглеждат повърхностни, но зад тях стои много сериозна логическа верига защо животът се е структурирал така. Мисля, че изкуството има необходимостта и правото да деконструира и ре-актуализира клишетата и стереотипите именно по този начин. Това е много по-възможно да се прави в литературата, специално в романа, за разлика от театъра, защото романът не предполага ограничен обем. В театъра, дори да направим спектакъл в два дена, с дължина над осем часа, отново няма да сме способни да обхванем такъв обем от информация и процеси.
Като театрален режисьор пътувах много през последните десетина години из България и това ми даде шанс да наблюдавам различни типажи в различни градове, да наблюдавам социалния живот и личните му проявления, да анализирам психологическите процеси, които преливат в социалния и политическия живот, както и да направя по-широката рамка, да видя процесите отвъд „обичайните” обяснения за тоталитарното наследство (което безспорно има своето отражение, но далеч не е обяснение за всичко). Ето тези процеси много ме вълнуваха – как личното и социалното се преплетат в една амалгама, от която няма измъкване; една амалгама, която се втвърдява и подобно на емоционална клетка предопределя живота на персонажите (а тъй като това са и прототипи – и на живите хора). Няма персонаж в книгата, който да не е основан на прототип. Иначе не, не съм мислел за читателите. Знаех обаче, че на мнозина няма да им се хареса този начин на писане, който не структурира персонажите като художествена фигура, а разчита на тяхното действително проявление. Затова и мнозина казват, че всъщност това били невъзможни хора, невъзможни персонажи. Като изключим фантастично-гротесковия момент – те са напълно възможни, аз съм ги срещал.
Работите отново заедно с редактора Борис Минков. Как избираш редакторите си? Разчиташ ли на дълготрайното творческо познанство?
Борис Минков е един от най-задълбочените ми читатели. На първо време той познава моето писане и неговото развитие през годините. Вярно напипва това, което искам да постигна; често пъти някои негови наблюдение ме изненадват. Така че това е един взаимен процес на изграждане на доверие и няма как той да не бъде предпочитаният от мен редактор. Освен това разчитам на неговите задълбочени познания в литературната и културната история. Тези неща въобще не са за пренебрегване. Така че да, наистина разчитам на дълготрайното творческо познанство.
В „Превъртане” има фантастичен елемент, а това винаги крие жанрови рискове. Като какъв би определил романа си? Вярваш ли изобщо на жанровите разделения в съвременната литература?
Всъщност съществуването на жанровите разделения е нещо много благодатно за съвременните писатели, а и не само, изобщо за съвременното изкуство – театъра, киното, живописта и другите визуални изкуства. Ние имаме възможността да стъпваме върху основите на цялата световна култура, изградена до този момент, и да употребяваме жанрови похвати, да разрушаваме граници, да влизаме в множество полета, за създаваме нови гледни точки, да експериментираме. В този смисъл вярвам, че има автори, които се стараят да пишат жанрово – това е техният избор, те имат своето място, дори имат много ясно изградени аудитории. Аз харесвам обратното – смесването, газенето в различни територии, пресичането на личното и общото, правилото и нарушаването му. В действителност въобще не ме интересуват жанровете нито като читател, нито като автор. За мен е интересно, когато едно произведение успява да улови някаква екзистенция. Така че не съм мислил наистина как бих могъл да определя романа. Борис Минков го нарича съвременно моралите, вероятно заради някои негови театрални качества, но и защото се занимава с въпроса какви са моралните основания на днешното ни битие.
Мала и Мария са действащите лица, които малко по малко изграждаш като характери. Нужни ли са ти прототипи, за да разгърнеш детайлно спецификата на един герой?
В този случай персонажите наистина имат прототипи, дори във фантазията и фантастичните моменти, когато в рамките на сюжета настояват, че имат своята съдбовна предопределеност. Но сам по себе си един персонаж не е по-достоверен, когато има своя прототип. В действителност не смятам, че съществува пълна фикция – няма нещо, което да се е появило в полето на изкуството и да не е съществувало в действителността. Аз вярвам в този трансфер на образи, вярвам, че изкуството е процес, че то засмуква определени знаци, символи, жестове, сюжети, за да ги трансформира и да ги излъчи като свои. Иначе какъв би бил смисълът?
Една от главните героини – Мария, се опитва да пребори травмите от миналото си. Доколко ние, българите, успяваме да сторим това като народ? Коя е травмата, за която си песимист, че ще преодолеем?
В действителност излиза, че тя им се отдава с пълна сила, преборването май не е възможно. Не знам, трудно ми е да говоря извън рамките на романа. Процесите са ускорени, виждаме как всеки ден избухват скандали на различни нива заради непреработеното минало, заради натрупаното мълчание не само през годините на тоталитаризма, а и през последните 34 години. Промените са неизбежни, но са за тези, които ги желаят. Въпросът е, че на Балканите не се живее с идеята, че трябва да се променяш; малцина живеят с мисълта за флуидността на житейските процеси и фрустрациите (колективни и лични) тогава са неизбежни. От друга страна, не вярвам и в прогресивистката мантра, че всеки проблем е решим и че винаги трябва да се действа. Засега се опитвам да се справя само с личните си травми, казано хумористично. Мисля, че ако всеки поеме отговорност и контрол над собствените си действия, нещата биха били много по-добри. Тогава ще са възможни и по-сложни разговори. Засега имаме само личности и групи от населението, които използват претекста, че можем да преодолеем травмите.
Живеем във време, в което много хора предпочитат да избягат в миналото, заживявайки в своеобразен „pastime paradise”. На какво отдаваш този социален феномен?
По отношение на това явление също не смятам, че то е произведение на днешните реалности. Мисля, че трябва да се гледа много по-трезво на процесите. Сходни събития и процеси се наблюдават и в следосвобожденска България например. Селските бунтове от 1900 г. срещу връщането на натуралния десятък (Дуранкулашкото въстание), наложен от правителството на Тодор Иванчов – мнозина, които познават събитията, казват, че са били придружени от възгласи, че по османско време е било по-добре, по-поносимо. В българската култура, струва ми се, доминира обърнатата перспектива на ретроутопията. Виждаме, че това го има навсякъде по света – от MAGA (Make America great again), през югоносталгията, съществува дори феномена да си носталгичен по време, в което не си живял – анемоя, и т.н. На психологическо ниво ретроутопията, каквото всъщност е желанието за живот в миналото, е тенденциозно анулиране на травмата (случила се някога) и запазване на положителното (понеже то вече се е случило, значи го е имало, било е), това е селективна памет, която идва като личен, а и колективен отговор на болезненото настояще, на неспособността да се изправиш пред личните и социалните проблеми и да признаеш тяхното съществуване. За съжаление, цялата наша културна парадигма е изградена върху ретроутопията, при това обгърната с романтичен патос, защото генезисът на националното ни изграждане е през XIX век. Така първо от българите по време на Възраждането се иска да се асоциират със средновековни царства и подвизи, с които нямат социална връзка; след Освобождението проваленият национален проект на (закъснелия) български национализъм води до т.нар. от историците „национални катастрофи”, днес битуват две ретроутопии – тази на Царска България, и тази на социалистическа България, и т.н. Никой не е доказал, че историческият процес е детерминистичен, но когато се мисли за историята в колективно-опростенчески смисъл, тогава понятието минало губи своя образователен смисъл. Затова и трябва историята да се познава, но трябва да го има и трезвият поглед, че както личната, така и чуждата и колективната история са наратив. Мнозина не го признават, но пък го употребяват за лични користни цели – нека погледнем политическия живот, а и постоянните призиви историята да се ревизира.
Печелят ли политиците от разиграването на тази карта?
Очевидно е, че печелят тези, които искат да разиграват картата на жертвата. Тези, които искат да ни внушат, че не ние държим и управляваме своя живот и политическия живот, а някой друг. Иронично, често пъти такива политици защитават каузи, които не ни принадлежат.
„Коя е играта? Политиката, разбира се. Какво правим? Правим живота по-добър. Защо го правим? Защото сме по-добри. Те трябва да залагат на нас, както залагат на футболни мачове.” „Превъртане” е и опит да обговориш някои политически процеси у нас. Ако приемем политиката за игра, възможно ли е обществото да не е винаги изиграно? Има ли изход от този порочен кръг?
Трябва да се мисли за политиката като процес, който е надличностен, надродов, надсемеен. Виждам, че това в съвременна еснафска България е много трудно. Всичко се чете през призмата на еснафския успех и материалното благополучие. Някак трудно ще се намери тук разговор за това какво прави живота на едно място по-качествен. От другата страна на дебелашкото еснафство седят политическите демагози на уж новия консерватизъм, които искат от нас да бъдем първо свръхангажирани с колективната идентичност (най-често национална или религиозна), която ще ни върне в топлото лоно на естествените човешки взаимоотношения (кои са те, най-често – родово-патриархалното насилие и желанието да се подчиняваме на някой бащица), а после да мислим за своите индивидуални качества и потребности. Такива са и разговорите в българската култура напоследък – внушаващи ни да преглъщаме кариеризма, ретроградното, посредствеността, упадъка на нравите, липсата на компетентност, приятелско-политическите намеси в културния живот, маскирани зад някакво общо добруване, и липсващото лустро на културата ни, отразена в провинциалните ни комплекси (вижте процесите в Народния театър, а и изобщо какво се случва в театъра на административно ниво и като политики).
Политиката е процес, в който така или иначе се решават най-сложните въпроси в едно общество, и разбира се, често пъти е грозно да се наблюдава как едни интереси започват да доминират над други; грозно е, когато ставаме свидетели на това колко разнородна е социалната тъкан, колко проядена е от проблеми и как няма такава идеалистична проекция като народ. Ние лесно се поддаваме на колективните страхове за унищожението, за обезличаването, за желанието на някого да ни обезличи, защото имаме собствена държава едва от 145 години. Вероятно изходът е да бъдем ангажирани, а не апатични. Да не имитираме, че сме доволни, за да си осигурим временно спокойствие.
Новата 2023 г. започна, а ние отново сме във война, и отново има опити тя да бъде легитимирана чрез миналото ни, да проявим разбиране към агресора, защото сме отрасли в „братство” с него. Докъде очакваш да стигне това заиграване? Може ли да има реална съпротива срещу него?
Не виждам шанс агресорът да бъде оправдан. Не знам и каква може да бъде ефективната съпротива срещу симпатиите към един агресор. Подобни настроения показват само доколко объркан на локално ниво е моралният компас спрямо процесите в света. Особено опасно е припознаването на агресора като алтернатива и спасителен остров от вредите, които неолибералният капитализъм нанесе върху идеята ни за личността, опитвайки се да я лиши от колективни права, от принадлежността към социално-справедлив порядък, оставяйки множество травми след себе си и усещане за обективна несправедливост. Този идеологически момент беше много сериозно застъпен като опорка далеч преди войната, въпреки че българската критика към неолиберализма според мен е доста наивна; въпреки всичко в днешния свят наследството на социалната държава е все още силно.
Имаше доста опити това да бъде водещ аргумент, да се създаде противопоставяне на различни семантични нива, да се употребяват различни културни кодове: Изток-Запад, глобално срещу локално (провинциално), обезличаване срещу съхраняване на (някаква) имагинерна идентичност, консервативно (равно на добро) срещу либерално (равно на зло), прогресивно (технократско, антихуманно) срещу консервативно (човешко, топло, истинско). Всички акции, на които се нагледахме покрай Истанбулската конвенция, ваксините и т.н., попаднаха под този идеологически спектър. Мнозина търсят обяснение в идеята, че този конфликт се корени в историята на Съветския съюз и неговото наследство. Това, по мое мнение, съвсем не е така. Страната агресор в този конфликт не само не е алтернатива на този обществен и социален ред, тя няма нищо общо с каквато и да е социална справедливост, нещо повече, по всичко изглежда, че тя е инкубатор на феодални взаимоотношения в съзвучие с примитивния национализъм.
Днешният агресор, който нападна друга страна, няма нищо общо със социалните облаги, които ние толкова харесваме в страните, които са постигнали висока степен на пазарно развитие и преразпределение на богатствата, социален баланс и сигурност – Швеция, Норвегия, Канада, Дания, Финландия и т.н. (и които посочваме като желан социален модел). Не трябва да се забравя, че моделите на социално развитие не са универсално приложими навсякъде (всички държави, които изредих, са северни). Тази война е идентичностна, тя има за цел да обслужва един автократ, който трябва да се задържи на власт в една страна, която има огромни идентичностни травми. Подобни процеси се наблюдаваха и при разпадането на Югославия. Тук мащабът е много по-голям, опасността е огромна. Това, което най-много ме притеснява, е човешкото измерение – страданието, изселването, военните престъпления. Какво ще правим с толкова много смърт?
След „Превъртане” би ли написал роман, ситуиран изцяло в бъдещето? С хепиенд ли би завършвала една такава творба, или с апокалипсис?
В действителност имам нахвърлян подобен ръкопис и засега клоня към апокалиптичното. В някаква част от себе си съм голям оптимист, но на територията на изкуството си позволявам да упражнявам своя песимизъм. Така ми се струва, че злото може да остане в по-голяма степен в областта на фикцията, отколкото в действителността.
Владислав Христов
