Старозагорският театър гостува през миналата година в София с най-новата си постановка „Сън в лятна нощ“, сценичен вариант и режисура на Елена Панайотова.

В представлението участваха повече от 30 души – актьори от старозагорската трупа, балетисти от Държавната опера в Стара Загора, както и деца от театрални школи в града. Сценографията и костюмите са дело на Николина Костова-Богданова, музиката – на Христо Намлиев, хореографията – на Ромина Славова. Малкият дух, пакостникът Пък се изпълнява от младата актриса Илина Илиева. Тя е родена през 1993 г. в Бургас. Завършва през 2017 г. в класа на проф. Боньо Лунгов в НАТФИЗ с диплома за куклена актриса, но още от същата година е щатна артистка в Драматичния театър в Стара Загора и е отговорна за главни роли в почти 17 представления, между които са: „Чичовци”, Иван Вазов, реж. Бина Харалампиева; „Пижама за шестима“, реж. Атанас Атанасов; „Вишнева градина“, Чехов, реж. Бина Харалампиева; „Криворазбраната цивилизация“, Добри Войников, реж. Йосиф Сърчаджиев; „Суматоха“, Йордан Радичков, реж. Дамян Тенев.

Илина, вие сте учили в актьорски клас в бургаското Музикално училище в Бургас. Кои бяха там преподавателите ви?

Първият ми учител е режисьорът Симеон Димитров. Много светъл и духовен човек, който по изключително фин начин ни въведе в света на театъра. Искам да спомена и режисьора Христо Симеонов, който ме подготви за НАТФИЗ и до ден днешен ми е голяма опора. Благодарна съм и на двамата.

Някой от вашите родители ли ви насочи към актьорската професия?

Не съм потомствена актриса. Майка ми е логопед, баща ми е адвокат. Винаги са ме насърчавали. Те са от типа родители, които наблюдават детето си от малко. Аз нямам спомен, но те помнят, че когато са ме питали на шест годинки: „Каква искаш да станеш, като пораснеш?“, аз съм отговаряла: „Като Стоянка Мутафова“.

Комедийна актриса?

Като нея. Гледам палитрата да е по-голяма. Да не се ограничавам. Според мен актьорът трябва да може всичко. Комедията ми е по-лесна, някак е в моя натюрел, но бих искала да изградя и по-дълбоки психологически роли.

Завършили сте куклено майсторство при Боньо Лунгов. Как се насочихте към драматичния театър?  

Следвах своята интуиция. Независимо че учeх куклен театър, в четвърти курс съобщих на професора, че искам да се развивам в драматичния театър. Дипломата ми е на куклена актриса, но подадох документи в драматични театри. И от Стара Загора в един щастлив следобед през лятото на 2017 г. ми се обадиха и така започнах.

Имате ли идея да участвате и в куклен театър?

Разбира се. Не ми се е случвало, откакто работя като драматична актриса, но с удоволствие бих се включила, ако някой ме покани. Обичам кукления театър. Старозагорският куклен театър е много добър и редовно ходя на негови представления.

Как ви избраха за ролята на пакостливия дух Пък в „Сън в лятна нощ“ на Шекспир?

Пък беше много голяма изненада за мен. В театъра излезе съобщение, че започват репетиции на „Сън в лятна нощ“. Това е доста известна пиеса на Шекспир. Повечето хора са я чели. Аз също съм я чела и я бях гледала. Изобщо не предполагах, че ще ми дадат тази роля. Когато съм гледала пиесата в други театри, тази роля се изпълняваше от мъж. Затова беше голямо предизвикателство за мен. Ако бях една от любимите – Елена или Хермия, това също щеше да ми е интересно. Бих вложила цялата си любов и душа, но нямаше да бъде такова предизвикателство за мен. На първия кастинг аз четох Хермия. Не съм чела Пък. И на следващата репетиция излезе разпределение кой какво ще играе и аз, като чух, че съм разпределена за  Пък, буквално извиках и скочих.

Не се разочаровахте, че не сте Хермия?

Не, по никакъв начин не се разочаровах. Хермия не съм я играла, но подобни роли на влюбена, на младо момиче, съм играла в театъра.

Пък е и ключова роля, много витална.

Тази роля е много благодатна за мен, защото дава възможност да освободиш всякаква щуротия. Всичко е с много бързи смени на настроенията. Опитах се да направя всичко по силите си и да вложа колкото е възможно повече труд и в съвместната работа с колегите. Всички от екипа сме важни и трябва да създадем тази симбиоза помежду си.

Тази причудлива концепция на Елена Панайотова и сценографията с възглавниците събуждат наистина асоциации със сън, с приказно пространство между двата свята на божествата и на хората. Как се възприема от актьорите, от публиката?

На мен ми беше интересно, защото гората не е представена буквално. В самата пиеса почти цялото действие се случва нощем в гората. Хареса ми, че е нещо по-различно. Не ми беше трудно да разбера концепцията, че всичко се случва в една спалня и е условно. То е един приказен сън, където възглавниците се превръщат в мъх или в камък. Това дава въображение и свобода на актьорите. Мисля, че и публиката я възприема добре.

Лесно ли работихте с Елена? Тя има пиетет към словото. Не обича да редактира драматурзите.

Да, тя държеше на Шекспир. Аз за първи път работя с нея и като цяло по-сериозно и по-задълбочено върху Шекспир. С всеки нов режисьор, който идва в театъра, ние, артистите, гледаме да създадем добро партньорство, за да се получи сполучлив спектакъл.

Днес Шекспир може ли все още да бъде модерен?

За Шекспир винаги ще има място на сцената. Няма време, в което Шекспир да не е актуален. Поне това е моето мнение. Казва истини, които според мен не се променят във времето.

А възможно ли е да се учим от театъра и за живота?

Абсолютно е възможно. Това е и основната идея. Театърът е някакъв вид огледало на живота.

Има ли посещаемост на вашите спектакли?

Стара Загора е доста театрален град. Публиката тук обича да ходи на театър. Моите наблюдения върху Шекспировите представления са, че те се възприемат много добре. На два пъти играхме на открито. Античният форум беше пълен. Кукленият театър има и постановки за възрастни. Тук операта също е много силна като солисти, като представления. Гостуват големи оперни певци.

Чешкият писател Милан Кундера казва в една своя книга, че „човек и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата“. Доколко е вярна тази негова мисъл за вас?

Със сигурност това е стремежът ми, каквото и да ми се случва по пътя, защото не всичко е „розово“, разбира се. Труден е като цяло животът в XXI век с всичко, което се случва в света. Това се отразява на психиката ни като цяло и индивидуално в живота на всеки. Всекиму се случва да са отчае малко. Но гледам да не изпадам в крайни състояния на депресия. Анализирам всичко случващо се, независимо какво е. Мога да прекарам доста време да дълбая: „защо“, „как“, „какво“. Може би е свързано с актьорската ми професия. Дали е хубаво, дали е лошо, в трудните моменти намирам причината и какво аз мога да направя, за да го променя, какво мога да науча, какъв е урокът.

Мария Митева