След Квадрата идва ред на Триъгълника. Кинематографичният елит с проевропейки уклон явно произведе нов флагман на очистителното сатиризиране на социалния дискомфорт.
След това на Педро Алмодовар през 2017 г., ето че и журито, предвождано от френския актьор Венсан Линдон, реши да присъди през 2022 г. канската Златна палма на Рубен Йостлунд. С два поредни филма по(д)несени върху палмови листа, саркастичният фарсов усет на шведския режисьор става все по-малко забавен и повече ангажирано тенденциозен.
Всъщност заглавието Triangle of Sadness или „Триъгълникът на тъгата“ (по непонятна причина представено на български като „Идиотският триъгълник“, поради което по-нататък ще бъде споменавано само като „Триъгълникът“) съдържа повече изобретателност и метафоричност, отколкото две трети от самия филм.
Става дума за онова място на лицето, ситуирано между двете вежди и горния край на носа, където често се появяват първите вертикални бръчки, които дори на млади години издават безпогрешно стрес, тревога и „смръщване“ на челото в пристъп на недоволство или утежняващ битието размисъл. В този ред на мисли, репликата: „Отпусни триъгълника на тъгата“, отправена към позиращ гол до кръста манекен, съдържа добър потенциал за сатира на модерните нрави, особено в ръцете на присмехулник като Йостлунд. После сюжетът напредва с незначителни диалогични зацикляния и недоволните от „Квадратът“ тъкмо си поемат облекчено дъх, че този път фабулата не е принесена в жертва на лозунг патетиката, когато… положението се „оплесква“ на борда на луксозна яхта. Тази втора част така се проточва, че зрителят може сериозно да се отегчи, докато стигне до третата, в която се появяват някои интересни народопсихологически наблюдения, макар че финалът…
Забавата и раздразнението вървят ръка за ръка (каквото без съмнение е намерението на режисьора) още от първото действие на „Триъгълникът“, когато красивите модели Карл и Яя спорят дали е по-дразнещо жената винаги да очаква мъжът да плати сметката, или да се преструва, че не го очаква… После двамата се качват на луксозна яхта, където арогантните богаташи варират от двойка английски пенсионери със семеeн оръжеен бизнес, до обичайния руски милионер капиталист, а капитанът е пияница марксист. В трето действие получаваме наръчник по оцеляване на самотен остров, където на преден план излиза работническата класа, която находчиво „продава“ практическите си умения и скрити хранителни запаси… Е, Йостлунд видимо е мизантроп и някак си успява да ни настрои срещу всичките си персонажи, което не е особено креативно за един разказвач на истории…
Усеща се далечен полъх от неподражаемия Луис Бунюел. От неприличните пари, през аморалния капитализъм, с неговото общество, жадно за ексхибиционистични зрелища, до подигравката с оцеляването – добре дошли в един могъщ, смазващ свят, чието корабокрушение е предизвестено, както това на Титаник за кинозрителите от края на ХХ век. Петдесет години след като „Голямото плюскане“ на Марко Ферери разобличи свръхконсумацията и непристойното поведение на управляващата класа, антропологът моралист Рубен Йостлунд (още) се занимава с лицемерието на манекени инфлуенсъри, раболепни кариеристи и задлъжнели милиардери, монотонно фиксиран в сатирата и самодоволната ирония, в които отвращението си съперничи с цинизма. Поредица от безсмислени размисли за състоянието на света, никога толкова провокативни като изображенията, които ги придружават.
Замислен като дръзка сатира на междукласовите „търкания“, „Триъгълникът“ предлага някои добри попадения като гегове и разменени реплики, увисващи в празното пространство. Но създаден основно с цел да шокира, този абсурден алманах от вицове многократно прекрачва границата на добрия тон и всеки зрител може сам да реши кога (и дали) това е непростимо, според собствената му търпимост по критерия самоцелна „отвратителност“. Същевременно, претендирайки че изобличава света на ултрабогатите, Йостлунд по-скоро създава негова карикатура, чиято грубост я отдалечава от действителността. И какво ни казва всъщност? Че да продаваш оръжия или тялото си за пари е грешно? Че тези, които имат всичко, експлоатират онези, които нямат нищо? Че социалните мрежи генерират доминиращата реалност?… Изглежда никой не е чакал шведският режисьор да открие и съобщи на висок глас тези очевидни факти.
В постмодерната теория има едно предложение как да избягаш от банализирането на дадена ситуация, като вместо да я възпроизвеждаш, просто цитираш (и иронизираш) първоизточника ѝ. Любопитно е колко пъти един средноинтелигентен човек може да понесе да му повтарят (било то и под различна форма) очевидни констатации и да се преструва, че намира о(б)съждането им са особено оригинално, и неподценяващо способността му за самостоятелни наблюдения и умозаключения… Ако търсите собствения си предел, трябва да пробвате с „Триъгълникът“.
