Книгата на Ивайла Александрова Оловна тишина. Историята на един разстрел. Документален роман („Жанет 45“, София 2002) ме завладя и със заглавието си. Още повече че имах честта да гледам предшестващия книгата филм по неин сценарий Пет разказа за един разстрел (2013) на университетска прожекция в Благоевград и дискусия с авторите на филма, за която става дума и в настоящата книга (с. 294).

 

 

Тогава филмът ме накара да пренаредя много от собствените си обяснения и разбирания за случилото се с Никола Вапцаров в Морското училище, като нелегален, арестант, смъртник. Никога дотогава слабостите или изкушенията, довели до предателството, последвалите загуба на доверие и на смисъл в живота, оправданията и поемането на отговорност не ми бяха действали по такъв смразяващ начин. А набелязването на жертвени козли с цел оцеляването на една политическа организация в състояние на екстремна криза потвърди убеждението ми колко лесно подобно решение се превръща в механизъм за постоянно произвеждане на вътрешни врагове, съпътствано от ретроспективно героизиране на жертвите, за утвърждаване на властта на същата тази организация.  

Тътенът на изстрелите и оловото на свистящите за миг при разстрела куршуми неусетно натежават в талазите архивна тишина, едновременно потискаща и режисираща спомените на близките и на съвременниците, студиите на изследователите и разказите в учебниците, честванията и медийните възстановки. Разстрелът идва с олово и оставя след себе си не само червей, но понякога и олово, което обаче червеят на съмнението може да захапе. Книгата Оловна тишина разкъсва наложената оловна тишина. Осем години след филма Ивайла Александрова е продължавала да пита и препрочита, да издирва и изтупва от праха всеки възможен документ, всяка възможна гледна точка, за да реконструира едно събитие преди 80 години, обрасло с последвали официални интерпретации.

Такива изследвания са нужни, защото архивите мълчаха и продължават да мълчат, защото най-често ги огласяха не хора със свободна научна и морална съвест, а или такива, пристрастени в своята идеологическа вяра, или партийно благонадеждни функционери, изпълняващи чужди и за тях поръчения. Отделен от това е проблемът дали обемът на книгата и начинът на нейното изложение не се превръщат в оловна тежест, вързана сякаш за краката на читателя, завличаща го във водовъртеж, от който трудно може да изплува. Което в моя случай наложи, след като я прочетох, да я почна наново, този път с молив в ръка, давайки си сметка, че имам работа с „документален роман“, без да е хроника. Същевременно на много места в книгата на Ивайла Александрова е дадена думата на психолози. Те трябва да обяснят мотивите на дейците или поне да огласят вътрешните им гласове. Една рискована задача, чието изпълнение в роман отдавна изглежда изоставено в литературата. Но пък широко се практикува в медиите. Затова и избягвам да гледам сутрешна телевизия, да не би да попадна на политически психолог.

Първият сериозен сблъсък на мотиви и действия ме среща в главата, в която – след нападението на Германия срещу Съветския съюз в ранните часове на 22 юни 1941 г. – Сталин нарежда на Коминтерна да се въздържа от открити действия, за да не би Хитлер да сплоти антисъветските елементи, а Георги Димитров сякаш упорства и изпраща в тила на врага 950 души на заколение. Колкото и да чета, не ме напуска усещането, че под похлупака на „интернационалната съпричастност“ се прокрадва авторова теза за продължение на войната срещу врага с партиен билет с други средства. Но как да схвана такова поведение пред лицето на врага, прекрачил портата? Как да си обясня подкрепата на Уинстън Чърчил в 21 часа на същия 22 юни 1941 г.: „Виждам тъпата, дресирана, покорна и брутална маса от хунски войници, плъзнали по руската земя като облак пълзящи скакалци… Всеки индивид или държава, които се опълчат срещу нацизма, ще получат нашето съдействие… ще окажем с каквото можем помощ на Русия и на руския народ“? Би Би Си излъчва речта неколкократно, в-к „Правда“ препечатва основни пасажи от нея. Наистина ли Георги Димитров се държи като „ни чул, ни разбрал“, или е марионетка на НКВД? Нима идеята му за „народни фронтове“ е плод на лекомислено хрумване или подъл замисъл? Чел съм съвременни изследвания за Коминтерна, занимавал съм се със съвременни форми на хуманитарна интервенция. Постоянно се натъквам на предупреждения да внимавам, защото това били идеологии, „наместнически“ проекти, зад които се криели геополитически тактики и стратегии. Аз обаче не преставам да смятам, при това с добри основания, че интернационалните действия, дори с оръжие, имат своята справедлива обосновка и са понякога морално задължителни. Агресорите заслужават да бъдат спрени. Гражданите и народите заслужават да бъдат защитени и отвън срещу собствените им тирани. Отказвам да играя в „игра на тронове“. А и Георги Димитров не е главно действащо лице – както в документалния роман, така и в историята на тайната война. Нека енигмата на поведението му остане задача за бъдещи разследвания. Надявам се добри познавачи на човешкото поведение да прояснят кога става дума за волунтаризъм или за ентусиазъм, кога за съпричастност и емоционална общност, кога за изпълнение на задачи и подпомагане на войски с „особено предназначение“ („спецназ“ или пък „dirty dozen“). Няма да се изненадам, ако Сталин е приел провала в България като тест, че не може да разчита на гореща подкрепа, но пък му е гарантирано хладно въздържане от враждебни действия.

По-важна ми изглежда по-ранната, родна ситуация на 2 март 1941г., неделя, представена на тогавашната публика през публикации във вестник „Зора“ (бр. 6514), и реконструирана отчасти в Оловна тишина – подписването на Протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт. Думата „автархия“, цитирана на стр. 64, се забива в съзнанието ми дотам, че решавам да си набавя копие от вестника. Докато го търся, си давам сметка колко пъти в мислите си съм искал да се принеса в онова време, задавайки си въпроса: как е можело да постъпя. Как е било правилно да се действа? Може би от мига, разцепващ на две 80-годишната давност от онези събития, след като гледах филма на Маргарете фон Трота Оловно време (1981). Заглавие, заимствано от незавършена елегия на Фридрих Хьолдерлин. В този филм за съдбата на две сестри едната става журналистка, другата – терористка. В моето собствено съвремие. Неусетно името на филма придаде друго значение на името на книгата и дори я измести. Оказа се, че моменти в нея, споменати мимоходом, са ми по-важни и отварящи контексти, които, без тя да ги проследява, са присъствали латентно, будили са и продължават да будят моралното ми безпокойство.

По-долу ще се опитам да изразя размишление по тази тема в четири части. Първо ще предложа своя прочит на публикациите във в-к „Зора“ от 1 март 1941 г. (I). След това ще върна лентата на историческите събития малко назад, с цел да изпъкнат ключови моменти на политически избор, предшестващ това решение (II). Следователно първите две части представят изборната ситуация обективно или по-скоро от гледната точка на властта. Тук ми изглежда важен въпросът за подмолната същност на политическия неутралитет. На този фон ще се опитам да реконструирам нишката между микрочастици, прошепващи своята значимост в документалния роман на Ивайла Александрова, но и в други накъсани разкази. На това място ще си позволя да вмъкна и личен спомен (III). Накрая ще предложа нещо като продължение, нов епизод на историята от първата част (IV). Следователно вторите две части са опит за вживяване в позиции на участници, несъгласни с държавната политика, която от своя страна все повече се разминава с официалното си оправдание и затъва в последиците от опитите за лавиране. Тук за мен е важен въпросът за противоречието между политическата лоялност към държавата и гражданската солидарност отвъд държавата.

 

I. Какво са чели българите, докато политиците им са пишели история през март 1941 г. („Какво са чели немците, докато класиците им са писали“, Валтер Бенямин, 1932 г.)

При цялата убедителност на реконструкцията на основните документални свидетелства от Ивайла Александрова и при специално отбелязаните пропуски от оригиналния текст в броя на „Зора“, още в цитата от първия абзац липсва финалното изречение, липсва и знаково многоточие в счупени скоби: „Тъй тайно Германия подготовлява своите дипломатически стъпки“ (с. 62). Затова пък за автора на фарфаронския репортаж присъства пикантна информация, която по своему го прави недотам интересен, защото явно дава израз на предубеждения. Други неща от вестника, пак на „нарочния пратеник“, грабват вниманието ми. За първото е красноречиво заглавието „И в черни години България е била вярна на Германия. Събитията във Виена – дипломатически Дюнкерк“. В двете изречения се цитират материали от немската преса, в първия случай изпъква: „Не беше лесно за ръководните мъже на България да теглят последното заключение чрез присъединението към Тристранния пакт. Правителството на Чърчил приложи всички свои прословути средства да стресне малката балканска страна”, във втория: „Никога правителството на Райха не е упражнило натиск върху българското правителство за присъединяване към пакта. Ако правителството на Райха е поискало да приложи такива методи, то България сигурно е щяла да се присъедини още през ноември м.г. България е взела своето решение напълно свободна“. Значи изборът на България е бил обмислен с месеци и напълно свободен, опити за принуда е правила единствено Великобритания. С което си е заслужила пореден Дюнкерк, този път дипломатически подхлъзната от хитроумния и смел балканец.

Но вестникарското каре, насочило вниманието ми към заветния брой на „Зора“, е изумително:

 

 

 

 

Над общо четири колони стои общото заглавие Актовете за присъединяване на България към Тристранния пакт. Две трети от първите две колони са заети от Протокола от 1 март 1941 г. и от Пакта от 27 септември 1940 г., като и в двата случая датировката е съобразена с летоброенето по „фашистката ера“ и спрямо „годината Сиова“. Следва междинното заглавие на текст от края на първите две и от началото на вторите две колони: Целите на Тристранния пакт. Как ще бъде организирана Европа след войната. Каква роля се отрежда на Съв. Русия. Мястото на по-малките държави в Европа.

Нямам обяснение защо Ивайла Александрова е публикувала само извадки, при това с пропуск и при положение че следващият абзац в книгата ѝ е цитат от по-ранен брой на в-к „Зора“. Ще призная, че това е находка. Никога до този момент не бях попадал на толкова ясно предначертаване на идното време за тръпнещите в очакване сънародници през 1941 г. Нещо повече – в пълна противоположност с героя на Чарли Чаплин, жонглиращ с цялото земно кълбо. Шокът ми бе сравним с онзи, който получих, когато прочетох визията на Фридрих Науман за края на Първата световна война, благодарение на което схванах функционалното единство на Централна Европа през Дунава и Черно море чак до Вавилон и… Кербала. Книгата му България и Средна Европа (1916) завършва с обобщение в приповдигнат дух, казващо всичко: „Сърдечен поздрав на всички братя по оръжие край Рейн, край Дунав, край Марица и край Ефрат“.

Ето какво пише в „Зора“ от 2 март 1941 г. (подчертавам наличното в Оловна тишина, чиито две части са цитирани в обратен на оригинала ред):

„Какви са целите на Тристранния пакт, към който вчера се приобщи и нашата страна? Към каква организация на света се стремят силите от пакта, специално при приключването на настоящата война?

Целите на Тристранния пакт са изнесени най-добре в членове 1 и 2 на пакта, където се предвижда, че на Германия и Италия се възлага ръководството при създаването на новия ред в Европа, а на Япония – при създаването на новия ред във великоазиатското пространство.

Съгласно доктрината на силите от Оста, както и на Тристранния пакт,

ЦЕЛИЯТ СВЯТ В БЪДЕЩЕ ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПОДЕЛЕН НА ЧЕТИРИ ГОЛЕМИ ЖИЗНЕНИ ПРОСТРАНСТВА:

първото ще бъде европо-африканското, второто – великоазиатското, третото – евро-азиатското и четвъртото – американското.

Първите две сили на Тройния пакт – Германия и Италия – си поставят за цел да организират пространството на Европа, към което, като допълнителен простор, ще бъде включена все още малко населена Африка, която открива грамадни възможности за просперитета на европейския континент чрез колонизация и чрез извличане от него на важни сурови материали.

На третата сила от Тройния пакт се възлага организирането на голямо-азиатското пространство, в което се включват, освен японските острови – Китай, Океания, Зондският архипелаг и др. земи в „южните морета“.

На Съветска Русия се предоставя „евро-азийското пространство”, т.е. цялото пространство между пространствата, ръководени на запад от Германия – Италия и на изток от Япония.

Най-после, остава американското пространство, включваща двете Америки – Северна и Южна, и предоставено, въз основа на доктрината на Монро („Америка за американците“), за организиране от самите американски народи, под евентуалното ръководство на Съединените щати.

При това положение, ясно е, че

БОРБАТА НА СИЛИТЕ НА ТРОЙНИЯ ПАКТ СЕ НАСОЧВА ГЛАВНО КЪМ АНГЛИЙСКАТА ИМПЕРИЯ,

която, чрез достигане на световно господство, е успяла да сложи фактически ръка на всички тия четири жизнени пространства. Затова, именно, борбата на Тристранния пакт, при сегашната война, не се насочва нито срещу Съв[етска] Русия, нито срещу Съед[инените] щати. Целта е – чрез отстраняване на английската намеса от отделните жизнени пространства, да се омиротворят последните, специално на базата на автархията. В тия отделни жизнени пространства, специално в европейското, както заяви вчера г. фон Рибентроп, на по-малките държави ще се предостави да устройват сами своя държавен и народностен живот.

Съв[етска] Русия знае, че Тристранният пакт ѝ отрежда съответната роля и че той не е насочен срещу нея. Това бе изяснено от г. Сталин още в неговата реч пред партийния конгрес през март 1939 година, когато той посочи, че задачата на триъгълника Берлин – Рим – Токио е фактически борбата срещу Англия и въобще срещу империалистическите сили.“

В карето е разположен още един текст, по-дълъг от цитирания току-що, под заглавие:

 

ЕДНО ОТ ОСОБЕНО ВАЖНИТЕ ПОСТАНОВЛЕНИЯ НА ТРИСТАННИЯ ПАКТ, КЪМ КОИТО СЕ ПРИСЪЕДИНИ БЪЛГАРИЯ. ОТНОШЕНИЯТА НА СИЛИТЕ ОТ ТРИСТРАННИЯ ПАКТ С РУСИЯ.

 

Не намирам за нужно да се занимавам с него, тъй като той не е бил удостоен с внимание в Оловна тишина. Затова ще предложа възможно най-бързите, биещи на очи изводи от предния текст.

1. Тристранният пакт обещава да подели света на четири региона – жизнени пространства, като само две се падат на него; другите две са предвидени съответно за СССР и за САЩ. Нямам обяснение защо в цитирания в Оловна тишина текст липсват думите „Русия“ и „САЩ“, при положение че страните зад тези думи са представени като равностойни и еднородни партньори.

2. Виновникът за целия този проект е един – Английската империя, турила ръка върху капиите на четирите жизнени пространства. В този смисъл Тристранният пакт се обявява еднозначно за антиимпериалистическа коалиция.

3. Светлото бъдеще са омиротворени жизнени пространства на базата на автархията. Заимстван от Аристотел, този термин е бил приютен от някои икономисти на XIX в. в техните теории. Впоследствие мнозина го привиждат като модел на самодостатъчност в политиката New Deal на Рузвелт, в идеята за „жизнените пространства“ на Хитлер, в обрата към „социализъм в една страна“ на Сталин. Аз обаче, щом срещна думата автархия, не мога да изгоня от съзнанието си споделеното от Примо Леви през 1940 г.: „Асистентът уточни, че съм напълно свободен да тършувам навсякъде от мазето до тавана и да вземам който си реша инструмент или химикал, но нищо не мога да купувам – и той нямаше право на това, бяхме в режим на абсолютна автархия“ (Периодичната система, с. 74). Господи, нима Аристотел е бил против търговията? Ако пък е бил, по-зле за него. Освен това автархия съвсем не значи автономия.

Но как ли сънародниците ни са чели в-к „Зора“ през онази неделя? Как ли го е чел Вапцаров, който в показанията си постоянно признава, че четенето е основното му занимание. Наясно ли са били с врага, с поделянето на света и с рахатлъка на автархията? След малко ще се опитам да потърся ориентири – образци на поведение. Но не мога да подмина, че брой 6514 предлага възможност да се пие от извора на идеологията. Ето акценти от „речта“ на Фон Рибентроп, външен министър на Райха“, произнесена след подписването на българското присъединяване към Оста, както е предадена от БТА:

[…] Когато при избухването на войната, т.е. на наложената на Германия от Франция и Англия война, обявена на 3 септември 1939 г., германското, италианското и японското правителство решиха обединението си в Тристранния пакт, импулсът за тяхната акция бе напълно ясен и разбираем. Те искаха, чрез събиране на представляваните от тези държави източници на сили, да се противопоставят на всеки опит на Англия да впрегне и други държави пред своята военна колесница и чрез съсредоточаване на всички политически, военни и стопански сили да вразумят Англия и да я принудят към мир. […] Защото целите на политиката на държавите от Тристранния пакт беше и остава една и съща: провеждане и гарантиране на жизнените права на техните народи и на спадащото естествено към тях пространство срещу силите, които сами живеят в излишък от пространство и които са безсилни и неспособни да го използват, като, обаче, не го дават за оползотворение и на младите народи. […] В Европа всички тия хора чувстват, че ще могат да живеят в бъдеще, вместо при по-раншното несигурно съществувание в един вечно разбъркан, по английско благоволение, междудържавен конгломерат – под закрилата на един независим от Англия континент, пазен от всички сили на Оста. […] На идващото неотвратимо и щастливо развитие в Европа и Азия се противопоставя днес с последно отчаяно усилие Англия, която разтвори лекомислено вратите за тази война и която вижда пред себе си своята собствена катастрофа. […] В отчаянието си Англия прибягва все към нови лъжи, за да измами света относно своето истинско положение и да прикрие безизходността на своята борба, под булото било на обещания или заплашвания, било на лъжи и извъртания. Годината 1941 ще разкъса окончателно димната завеса на тази английска пропаганда. През идващата година ще изпъкнат основно вместо английските лъжи – германските дела. Армиите на Оста маршируват и са напълно готови да обхванат и да сломят Англия навсякъде, където тя се покаже. […] Новият световен ред, който ще бъде създаден, ще бъде справедлив и траен. В борбата на младостта срещу старото, младежта ще победи и трябва да победи, както и ще извоюва своята пълна свобода. […]“

Англия е сякаш Мордор, управлявана от Саурон и живееща в незаслужен излишък. Тройният съюз се представя за Задруга на справедливостта, вещаеща разцвет на младостта, траен и справедлив ред. Самата война е датирана от 3 септември 1939 г., когато Англия се обявява в защита на Полша, а Хитлер губи възможността да действа безнаказано, докато другите просто гледат отстрани.

В добавка на речта фон Рибентроп прави и „изявление“.

Кое е по-различното?

(1) Врагът е не просто Великобритания, а: „по-малки народи [които] смятаха, че имат правото да господстват в продължение на векове над цели континенти“, „организираните от еврейско-капиталистически демокрации войнолюбци“, „международно съзаклятие, което успя вече веднъж да хвърли света в една кръвопролитна война“. Все акценти, които останалите публикации са подминали или се правят, че не ги забелязват.

(2) Борците за нов равноправен и справедлив ред не са „закъснели нации“, а млади народи, които са във възход, на които лукави дерибеи пречат да се развиват.

(3) Целите им са мирни и пактът между тях е насочен само срещу „възбудителите на войни“ и „неотговорни елементи във външния свят“.

Няма да ме изненада, ако от старата българска преса науча, че и последвалото през април 1941 г. нападение на силите на Оста срещу Югославия е продължение на борбата срещу… империализма, на който западните ни съседи така или иначе отдавна са се били продали, без значение на различията помежду им.

 

II. От рецепция на текста към модели на поведение – как се стигна дотук?

 

Два съвременни филма от 2017 г. – Най-мрачният час и Дюнкерк – реферират към тема от разгледания вестник и към реалните събития от май–юни 1940 г. През юли Великобритания остава сякаш последният остров (ако не броим Малта) на съпротивителна сила срещу Хитлер (без да забравяме Мусолини) в Европа. Както вече стана дума, през септември е подписан Тристранният пакт, а през ноември той е разширен след присъединяването на Унгария, Словакия и Румъния.

На този фон балканските държави изглеждат като моми, до които се домогват ухажори, прелъстители, похитители. На 7 септември 1940 г. България получава обратно Южна Добруджа. Не е ли естествено, че щом даровете рядко са безкористни, настойчивостта на кандидатите се засилва. Можем ли да съдим СССР, че се включва в наддаването през декември с офертата на Соболев? Който е чел предложението, знае, че то играе по тънката струна – предлага защита срещу евентуални претенции на… Турция. Можем ли да съдим комунисти, но и земеделци, или техни симпатизанти – сред тях и Вапцаров, че се вживяват в ролята на полит-годежари? И предлагат да изберем страната на невоюваща Съветска Русия вместо тази на все пак воюващия Тристранен пакт. А какво да си помислим за д-р Г. М. Димитров, водач на БЗНС „Пладне“, който контрира съветското предложение с алтернативна оферта в полза на Англия? В координатната система на жизнените пространства не е ли неговата позиция концесия в полза на стария имперски и империалистичен ред? Имаме значи три възможности, две от които водят директно към съюз с държави в състояние на война. Не са ли те по-въвличащи, отколкото третата?

Да, възможно е да се доверим на официалната българска позиция, прогласяваща принципен държавен неутралитет и позоваваща се на принципа за разглеждане на предложенията в реда на тяхното постъпване. Можем и да я оправдаем. Защото малко преди анонса към България СССР е отправил неотклонимо предложение към три балтийски страни за „взаимно подпомагане“, след което ги е анексирал. (Сталин май се ръководи от максимата: „Невеста сама мечтает, чтобы ее украли“, като във филма Кавказка пленница (1967).) Едва ли някой би повярвал, че „съюз със СССР“ би се разминал без болшевишко побратимяване. А и фолклорът ни знае юнашки песни за „крадена девокя, дваж крадена, триж препродадена“. Но има и нещо друго. Още на 7 октомври 1940 г. – месец след „данайските дарове“ по Крайовската спогодба, в Народното събрание е внесен Закон за защита на нацията (ЗНС), чието първо четене минава през ноември–декември, а второто приключва преди Нова година. На 15 януари 1941 г. е утвърден от Царя и е обнародван на 23 януари 1941 г. Между тези две дати, на 20 януари 1941 г., Министерският съвет взема съдбовно решение България да подпише Тристранния пакт и да пропусне над половинмилионна армия през своята територия. Каква политика се крие зад официалния неутралитет? Годеникът с неговата тевтонска свита май е бил избран отдавна. Защото момата е диплила чеиз от закони по негов вкус. Невестата е наясно с автархията. Готова е да пази честта си срещу опитите на всеки натрапник да я разтури, да ѝ стори дармадан, на всеки сводник да я изтъргува, възправяйки се не само с изпитания от години ЗЗД (Закон за защита на държавата), а и с пресния, внесен по второ направление ЗНС. Но сякаш без да долавя, че формулата в него има не „дъх на бадеми“ (като цианкалия), а на горчиви бадеми с марципан (като Циклон Б). Освен това в името на неутралитета под знамената са свикани и мобилизационни сериозни сили; доколкото си спомням, през март 1941 г. България разполага с армия от 300–400 000 човека. А докато пиша, чувам по някаква медия обяснение на руски, че щом нямало мобилизация, нямало и война в Украйна. Но какво следва, щом мобилизацията е налице? 

В света на приказките се сещам за трилемата в Жива вода: „Тръгнали тримата синове да търсят жива вода. Вървели, вървели – стигнали чешма на кръстопът. На чешмата било написано: „Пътниче, тръгнеш ли в левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я се върнеш, я – не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!“ Знаем как свършва това. Но през 2021 г., във връзка със 100-годишнината от текста на Валтер Бенямин „Към критика на насилието“, се занимавах с темата за целите и средствата в правото. Това изостри вниманието ми за ситуации, в които средствата на правоприлагането пораждат цели от само себе си, които не съвпадат с целите на правопораждането. Най-ярката илюстрация при Бенямин е с полицейското право. Ясно е, че и неутралитетът, освен цел, изисква и средства. И тези средства засягат охранителните функции на държавата навън и навътре – армията, съдопроизводството и полицията. Тук обърнах внимание на мобилизацията и на промените в законодателството. За полицията – след малко.

Безспорно „Соболевата акция“ заслужава професионални изследвания. Но в Оловна тишина отеква част от ехото след нейното дипломатическо приключване. Участието в нея се оказа тежка, оловна обеца на ухото за мнозина, които днес бихме причислили към гражданското общество. Но какво значи да си гражданин в оловно време?

 

III. Комунистически и некомунистически антифашизъм

 

На едно място в Оловна тишина са пресъздадени думи на Георги Господинов от негово интервю, невлязло във филма от 2013 г. (с. 238–242.) За първи път си дадох сметка, че период в живота на Вапцаров от края на 1940 г. докъм края на август 1941 г. ми е напълно неизвестен, а в него попада както присъединяването на България към Тристранния пакт, така и нападението срещу СССР. На всичко отгоре в пасажите от книгата става дума не само за полицейски действия срещу Вапцаров, но и за съд. Всеки читател може в именния показалец на Оловна тишина да потърси „Йордан Каменов“ и „Светослав Минков“ и да открие странни репери в живота на Вапцаров поета и Вапцаров агитатора (с. 307, 359, 395). Нямам спомени да съм държал в ръце книгата от 1953 г. Никола Вапцаров. Спомени, дела, документи. Но Държавна агенция „Архиви“ предлага нови възможности (вж. тук, тук и тук).

Писмо от 4 декември 1940 г., попаднало в ръцете на властта, препоръчва покрай „тънките дипломатически работи“ агитаторите да повдигат въпроси за „скъпотията, спекулата и липсата на продукти“, да пропагандират съветската държава като даваща работа на всички. И органите разполагат с данни за подписки в подкрепа на агитацията. Всеки може сам да види, че съгласно полицейски доклад от 2 януари 1941 г. Вапцаров е бил поставен овреме под наблюдение, и че – след донос – при обиск у него е открита „инструкция“ да „повдига духа“, иззети са стихотворенията в „комунистически дух“ Селска хроника (осмиващо днешния строй) и Бунтът кипи (отправящо закани), той и други лица са „станали причина да повдигнат наново духовете на масите“, „станали са опасни за реда и спокойствието“. Оттук и молбата на околийския управител смутителите да бъдат „въдворени“ по силата на чл. 124, букви „Г“ и „Д“ от Наредба-Закон за държавната полиция за „злонамерено разпространение на тревожни и неверни слухове“ и „като лица, опасни за държавната сигурност, държавния ред или народното спокойствие“. Решението за самото въдворяване, първоначално за шест, а после за три месеца в Годеч, е било взето с Предписание №92/ 11.02.1941 г. и е било осъществено между 30 май и 30 август 1941 г. През това време Вапцаров е трябвало да се разписва три пъти на ден в полицейския участък, нямал е право да ползва телефон и кореспонденцията му е била проверявана. Серия документи, вместо да проясняват, забъркват още повече кашата с протакането на това тримесечно въдворяване. В показанията на Кирил Николов, публикувани в Оловна тишина, поне на две места се споменава „процес в Разлог“, по който Вапцаров бил оправдан, а обвинението било по чл. 7 от ЗЗД  за инкриминирано стихотворение (с. 421–422). Въпросният член е предвиждал „строг тъмничен затвор от 3 до 8 години“. На друго място е посочено делото – №126/1941 (с.306). Освен изненада, това дело си остана загадка за мен. Една следа в интернет посочва съдебния състав и датата на разглеждането му – 17 октомври 1941 г. Вапцаров отрича да е автор на стихотворението „Бунтът кипи“, а фразата от собственото му стихотворение „Селска хроника“ – „Терорът долу!“, се отнасяла за… Гърция. На свой ред прокурорът намира смекчаващи обстоятелства, защото стихотворението на обвиняемия не било разпространявано, и съдията оправдава поета.

Излиза, че политически вредна, „подмолна агитация“ може да се изкупи с изселване, но за изкупването на поетичен грях трябва и съдебно производство пред наказателен съд. Колко пъти трябва човек да бъде на практика санкциониран за едно и също деяние, веднъж от полицията, втори път – от съда? И да не забравяме, че Наредбата-закон за държавната полиция е приета и е влязла в сила в довоенно време.

 

 

 

През 1940 г. Вапцаров се е заявил публично като поет, публикувайки Моторни песни, и е проявил граждански ангажимент, повдигайки духа на масите чрез агитация в полза на обществен строй, който му изглежда, че се справя с проблемите на скъпотията, спекулата и липсата на продукти. Две стихотворения буквално му „изяждат главата“ през по-голямата част от 1941 г. Свикнали сме да се разкъсваме от недоумение как така Моторни песни остават незабелязани, но не е ли време да поставим по-остро въпроса: защо две други стихотворения са така опасни за реда и спокойствието? Вапцаров се оказва неразбран от своите, но затова пък разбран от чуждите. Георги Господинов е прав за самотата на Вапцаров. Но дали е въпрос единствено на самота? Отчайващо е да си поет между индиферентността на публиката, за която бленуваш, и цензурата, която е твоят единствен и усърден читател. Да научиш от разложката полиция, че думите ти имат ефект на „слухове“, че ти си значим като смутител на „реда“, „сигурността“, „спокойствието“, a поведението ти заслужава санкция като това на „сводници, проститутки, педерасти и сутеньори“ или на „постоянни скандалджии“. Не по-малко ужасяващо е обезпокоителното скърцане на държавната машина, която извън всяка разумна мяра те размотава с едно сравнително поносимо ограбване на серия от граждански свободи, но безспорно притежава онзи инерционен момент, който ще я ускори така, че само за няколко часа да ти отнеме легално живота. Оловна тишина ме кара да усетя, че по-голямата част от 1941 г. е минала за Никола Вапцаров като изтърпяване на кафкианска присъда, която всеки миг може да бъде повторена. Не е ли това усещането за онзи ужас без край, чийто изход е ужасен край? А и в България е сякаш традиция поети да превърнат оръжието на словото в слово на оръжието. 

Не само словото на поета, петициите на народа, но и политически прошения са лакмус за една власт. На 21 февруари 1941 г. в дома на Никола Мушанов дванайсет представители на легалната опозиция изготвят молба до Царя, за да изложат опасенията си от въвличането на страната във война, от превръщането ѝ в „бойно поле на воюващи държави“. Царят отказа аудиенция, а на другия ден е направен неуспешен опит д-р Г. М. Димитров да бъде арестуван, но пък ръководството на БЗНС „Пладне“ успешно е задържано. Десет дни по-късно, след присъединяването към Тристранния пакт, на легалната опозиция не е позволено да прочете в Народното събрание декларация за своето несъгласие. Не знам дали подобен политически режим е предшественик на автархията, но със сигурност няма нищо общо с автономията.

Отново ще разчитам на Държавна агенция „Архиви“. След бягството си от страната д-р Г. М. Димитров съставя Манифест, който дейците на БЗНС „Пладне“ започват да разпространяват. А в него се казва: „Протестирам с всичките си сили срещу нахлуването на германските войски в България и посегателството върху независимостта, правата и свободите на българския народ… Призовавам всички българи, където и да се намират те, да се сплотят като един около измъчения образ на родината… за да я спасим с цената на всички жертви и рискове!… Борба на живот и смърт срещу робството и насилието!… Свобода или смърт!“ Нужно ли е да сравняваме това с бележките, намерени у Вапцаров на границата на годините? До края на април 1941 г. разпространителите на Манифеста не само са разкрити, но и са заловени с радиостанция и с взривни материали, доставени им от английски агенти. Делото срещу 35 обвиняеми предстои да се гледа през есента. Но паралелно с това се случва и нещо друго; за съжаление, информацията по него не е достъпна в електронен формат. Което не значи, че засяга исторически маловажни лица. Инж. Георги Вълков, движещата сила на в-к „Пладне“, е въдворен в края на февруари в лагера „Гонда вода“, откъдето е освободен на 25 юни 1941 г. и върнат под стража обратно в София. Когато от три дни войната не е същата. Вълков не е поет, но е брат по перо. Защо обаче поети трябва да бъдат интернирани с месеци далеч от дома и от семейството си? Нали държавата им се радва на автархията си и се кипри с неутралитета си. (Явно в тази посока на 29 юли 1941 г. е приет „Закон за принудително отчуждаване на разни предприятия от обществена полза в новоосвободените[!!!] земи“, ДВ 164/29.07.1941 г.) Както маш. тех. Вапцаров, така и инж. Вълков започва нелегална дейност в средата на септември (след като подводничарите са акостирали, а парашутистите са почнали да пристигат). Подривната му дейност приключва на 22 октомври 1941 г., когато е заловен с помощта на внедрени агенти. Делото срещу Георги Вълков, брат му Васил и Емил Стратиев е гледано през февруари 1942 г., смъртната присъда е произнесена на 10 февруари и е потвърдена на 24-ти същия месец. Съдията е същият както по делото срещу ЦК на БКП. Въпреки молбите до Царя на жена му и на децата му Виктор и Ивайла, осъдените Вълков и Стратиев са обесени на 9 април 1942 г.

Откакто се помня, все съм се питал как са се държали антифашистите в България след присъединяването на България към Тристранния пакт и при все още действащ договор между Германия и СССР, т.е. във времето между 1 март и 22 юни 1941 г. В Оловна тишина е отразено как самата полиция е засвидетелствала недоумението на комунисти, изпаднали в такава раздвоена ситуация (с. 65). А преживяното от Вапцаров и Вълков би трябвало да илюстрира, че публично изразеното несъгласие с официалната политика на държавата много лесно е превръщало свободомислещите в обекти на полицейско наблюдение, на изолация, на провокация. Няколко месеца въдворяване са били достатъчни, за да заживеят с усещането, че постоянно ги дебнат, че така или иначе ще стъпят на криво. Извратените рестрикции срещу свободата на словото, на събиранията и на обръщенията с петиции към властта могат лесно да превърнат протеста в съпротива. „Протест е, когато казвам, че това и това не ми пасва. Съпротива – че се грижа това, което не ми пасва, да не продължава повече“ (Улрике Майнхоф). От своя страна, архивите разкриват колко голяма е разликата между спонтанна, романтична и професионална съпротива, особено с използването на нелегални средства и за организирането на бунт. 

На това място искам да споделя и нещо лично. През март 1941 г. баща ми, ученик в Ловеч, ненавършил 14 години, отказва да участва в посрещането на германските войски, за което е бил санкциониран, а наказанието – вписано в ученическата му книжка. Казвал ми е, че това настроило и ремсистите срещу него. Но пък завещал пример със своя младежки протест. През есента на 1943 г. той постъпва в Морското училище, когато споменатият в Оловна тишина (с. 267) Стефан Цанев е вече началник на училището. От него и от Тремол Иванов баща ми попил разочарованието, че Вапцаров се е разделил с флота, въпреки надеждите, които са му били възлагани.

 

 

IV. Автархия и трансгресия

 

Четири непълни месеца след присъединяването на България към Тристранния пакт Германия напада СССР. Убедителни свидетелства показват, че агресията е трябвало да се случи по-рано, но Югославия и Гърция объркват този план. Как трябва да гледаме и да се отнасяме към публикациите от в-к „Зора“ от 2 март? Какво се случва с уверенията, че планираните жизнени пространства ще са четири? Оказва се, че на автархията хич не ѝ е чужда трансгресията. Не само Германия посяга върху Съветска Русия на 22 юни, но и Япония прави това по отношение на САЩ на 7 декември 1941 г. Опасенията и предупрежденията на опозицията – лява и дясна – се оказват пророчески. Само че общественото мнение, общественото съзнание остава глухо. Нещо повече, мнозинството се радва, предчувствайки, че този път може би ще сме на страната на победителите. Тогава няма да е от значение, дали тази страна е… правилната. Затова няма особено силно желание за съпротива, липсва съчувствие към участта на съседните балкански народи, но пък има съучастие в разправата на властта с продажниците на националните идеали. Навсякъде ли е така? Когато в средата на септември Вапцаров, по собствените му признания – участник в „комитета, който ръководеше така наречената специална работа“, напразно дири подводничари край Камчия, пеейки „Елено моме“, английска подводница е посрещната в Черна гора от партизани и отделът за специални операции (Special Operations Executive) на Великобритания се включва в координацията на действията срещу общия враг.

През 2008 г. баща ми ме насочи към една книга, в която могат да се открият изказвания от 1959 г.: „Нерегулярните войски се делят на два вида: партизански отряди и диверсионно-терористични групи… поляците, конспиратори по природа, показаха себе си като отлични диверсанти, сърбите – наследствени от древни векове партизани, арабите – терористи иззад ъгъла“; и от 1960 г.: „полякът ще въстане при всяка обстановка, сърбинът – при благоприятна, чехът – никога, но той е упорит в по-малко рисковите видове борба“. Авторът е Евгени Меснер (1891–1974), руски офицер, белогвардеец, преподавател по военно дело в Белград, емигрант в Аржентина, военен теоретик, антикомунист. Разбира се, че това са предразсъдъци, проявени относно събития с двайсетгодишна давност. Но какво може да ги разсее шейсет години по-късно? А косвено, относно прехвърлените в България през 1941 г. нелегални групи, типологията най-малкото подсказва колко разнородни и трудни за съчетаване действия са им били възложени. 

Документите по наказателно дело №634/1941 г. срещу д-р Г. М. Димитров и още 34 обвиняеми са съхранили информация за полицейски и следствени действия от март–април, разпитите са били проведени през май, а обвинителният акт е бил изготвен в края на юли, съдебните заседания започват на 20 октомври, а присъдата е произнесена на 25 декември 1941 г. На смърт са осъдени 11 човека, 6 от които задочно. След обжалване смъртните присъди се увеличават с още една. По времето на защитните пледоарии в основното дело Япония напада Пърл Харбър, а два дни след като те приключват, на 14 декември 1941 г., България обявява война на САЩ и на Обединеното кралство.

Не смятам да сравнявам делата срещу БЗНС „Пладне“ и ЦК на БКП по същество. Но обвиняемите по първото дело са с мярка за неотклонение (т.е. извадени от строя) от 23 май 1941 г., а донесенията за Георги Минчев са от октомври 1941 г. (когато тръгва процесът срещу Г. М. Димитров и другите, а на пл. „Възраждане“ е устроена трофейна изложба за акциите по обезвреждане на подводничарите и парашутистите. Вследствие на това Минчев е арестуван на 2 февруари 1942 г.

Ако оставим настрани доказателствата, деянията на „земеделците“ са реализирани преди агресията на Германия срещу Съветския съюз, тези на Вълков и Стратиев – след това, но преди включването на САЩ във войната. От своя страна деянията на „комунистите“, за които са съдени през 1942 г., попадат във времето на постъпателно геополитическо пренареждане, на ревизия на броя на жизнените пространства, в хода на която настъпва и отказ от самия неутралитет, а България се озовава във „формална война“ (както тя е наречена в документите по делото). Това би могло да обясни защо на подсъдимите по дело №585/1942 г. не е бил даден шанс да обжалват присъдите. Самата невъзможност за обжалване е отделен и сложен въпрос, тъй като е била приведена в действие от Министерския съвет като временна мярка – предвидена по законов текст от 1941 г. (ДВ 166/ 31.07.1941), но след арестуването на Минчев. Отделно от това за нея липсват всякакви следи в Държавен вестник. 

Отново Държавна агенция „Архиви“ дава шанс да се стигне до търсена и надеждна информация. От заседанието на Министерския съвет от 11 февруари 1942 г. са останали два протокола, по втория – №18, „поверителен“, са взети 13 решения, след всяко от които – без последното, но по-скоро като технически пропуск – е записано „няма да се публикува“. 

 

 

 

 

 

Ето какво е приело от своя страна Народното събрание по темата „бързата процедура“ на 24 март 1942 г. (ДВ 72/02.04.1942):

 

 

А благодарение на италианската преса и на Ню Йорк Таймс светът знае, че измененията в наказателния закон се прилагат още от ноември 1941 г.

 

 

 

 

 

Винаги съм подозирал, че „мултипликационният подход“ има свой далечен първообраз.

Но нима обвиняемите е трябвало да се откажат от съпротива, от позиция срещу агресията и срещу въвличането във война? Или колаборационизмът е за предпочитане? Опортюнизмът е принадена стойност на репутацията? Конформизмът e най-малкото зло? Това ми изглежда далеч по-важно, отколкото как са се държали по време на разпитите.

 

 

* * *

 

Ела! в откритото, приятелю! макар днес слабо
блясък да се спуска и небесата да се стягат върху нас.
Не се въздигат нито планините, ни горски върхове,
което тъй желаем, и въздухът е пуст от всяка песен.
Облачността се стеле днес над улици и над пасажи и кара ме
почти, или пък сякаш ми се иска, да сме извън това оловно време.
Желанието все пак ще се случи, и правоверните не се съмняват,
ако единствен е часът, денят ще си остане все тъй на удоволствието посветен.
Защото няма радост малка, щом нещо ни дари Небето,
дори когато го откаже, а после на децата позволи…

Фридрих Хьолдерлин

 

Проф. дфн Стилиян Йотов е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в катедра История на философията. Автор на книгите: Въведение във философия на правото (1994), Справедливост и респект (2001), Етика и мултикултурализъм. Градивни елементи и скици (2003), Равенство и егалитаризъм, Опит за осмисляне на социалната държава (2004), Хабермас и претенциите на автономията (2006). Превежда от немски Хабермас, Адорно, Хоркхаймер.