Яркочервеният цвят на заглавието е като кървяща рана върху черно-белия космически пейзаж на книжното тяло, която ни насочва към човешкия свят и към Нечие друго тяло – Божие, но и човешко; трансцендентно, но и страдащо.

Предупреждение

Въпреки всичко, което ще бъде казано по-нататък, като всяка книга, и тази съдържа в един стаен, идеален вид различни интерпретации, които биха ни срещнали с различни нейни образи, с различни книги. Но всеки опит за критическо влизане е принуден да избере само една врата, един ключ.

 

 

За мен тази книга на Владимир Левчев се оказа провокация в един точно определен аспект, който ще се опитам да разгърна в цялостен сюжет с ясното съзнание, че той представя само част от книгата, само едно от лицата ѝ.

… Та затова, за да не изгубим от поглед най-простото и най-видимото в търсене на сложното, още тук бързам да предупредя: въпреки опита за концептуалност, въпреки всичко, което ще бъде намирано в книгата (или вменявано ѝ), това си остава преди всичко книга с поезия в най-чистия смисъл на думата.

 

Религиозният фокус

Ако започнем от корицата (откъдето обикновено се започва), веднага ще си помислим, че става дума за религиозна поезия, и по-точно за християнска. (По-нататък, в процеса на четене, вторият код – християнският – постепенно ще се разсее, ще дифузира в първия, по-общия…)

Владимир Левчев, подобно на много съвременни поети, обича да прави тематично фокусирани книги – не просто стихосбирки. В този случай е избран именно религиозният фокус. Което означава, че освен нови, са включени и няколко по-стари стихотворения с подобна насоченост (макар и в леко преработен вид).

 

Фрагментарно

 

 

Но тази книга има и друга – формална – особеност: тя съчетава поезия и есеистични фрагменти, смислово свързани в общия дух на книгата.

Така тя е съставена от два паралелни, фрагментарно накъсани разказа – поетически и прозаичен, които се сплитат, интерферират помежду си. И при това го правят по един непрост, контрапунктен начин, въвеждат ни по различен начин в религиозния интериор на книгата. (По-късно ще кажа как.)

В композиционен аспект те са дадени размесено, като трябва да се отбележи интересното полиграфско решение: докато поетическият разказ тече върху черни страници, есеистичният е огледално разположен върху бели. Решението, предполага се, е на художника на книгата – пловдивският творец Жорж Трак.

 

Полиграфия, корица

Изобщо първото, което прави впечатление, е изящната полиграфия на книгата. Която при това не е самоцел, а успешен опит за допълване, продължение на духа на поезията с езика на визуалните внушения: издължения формат, избора на хартията (изящен гланц), цветовите решения (доминацията на черното и бялото, плюс острия яркочервен акцент на корицата; самата илюстрация…) – т. е. всичко онова, което естетическата теория разпознава с немското понятие Gesamtkunstwerk.

Още на това външно, визуално равнище се задейства идеята за дуализъм на света и битието: бялото, което е денят, светлината, животът, отсамният свят, доброто, и черното, което е знакът на смъртта и мрака, злото, отвъдния свят. (Можем да наречем модела и манихейски, без да влагаме в това непременно прякото, историко-богословското значение.)

Този биполярен космос-свят в някакъв смисъл е номинално означен в заглавието: „Смъртта и Бог”: Бог като чистото битие/съществуващо ens, противостоящо на чистото нищо – смъртта.

Яркочервеният цвят на заглавието е като кървяща рана върху черно-белия космически пейзаж на книжното тяло, която ни насочва към човешкия свят и към Нечие друго тяло – Божие, но и човешко; трансцендентно, но и страдащо.

 

Заглавието

 

 

Но да обърнем внимание на конюнкцията в заглавието – „и”: тя има двойна смислова функция. – Събира, но и разделя.

Може да противопоставя Бог на смъртта – като нещо, което я надмогва и отрича: Бог е чистият живот, чистата светлина, чистото добро, чистата истина. („Аз съм пътят, и истината, и животът” – Йоан 14:6.)

Но може – ако слезем по-надълбоко в архетипа – и да ги равнополага, като двете взаимно уравновесяващи се сили, които са първооснова на света: светлината и мракът, доброто и злото (или Ин и Ян в една друга религия/култура).

Едната обаче – смъртта – външна, природна сила, обективно предпоставена и неизбежна. Другата – „вътрешна”: божественото като модус на собствен битиен избор.

 

Gesamtkunstwerk

В целия си обем този космос, в който книгата ни въвежда още преди да сме влезли в нея, е вертикално структуриран. Точно към това дискретно ни насочва издълженият формат. Внушението е усилено от илюстрацията, в която възхождащото движение е ясно изтъкнато (включително и цветово: възхождането като постепенна концентрация на светлината, като изтръгването ѝ от мрака).

Изтъквам всичко това, защото то е важно за духа на една книга (дори да работи на подсъзнателно равнище, както е обикновено). – Но още по-важно е такова единение на текст/слово и образ за една книга с подобна – религиозна – насоченост.

Подобно на готическа катедрала, точно в такава книга всичко има значение: словото, светлината и тъмнината на цветовете, дори празните страници между отделните текстове (които сякаш подканят читателя да поспре, за да надзърне в себе си, да „допише” онова, към което словото го е насочило).

Но тази книга, разбира се, не е катедрала – никак не подхожда такова сравнение на подобна книжица от 60-ина странички. Тя определено насочва към по-камерни, по-интимни – некатедрални – религиозни формати.

И тук стигаме до същността. – До същността на религиозното.

 

Религиозното

На пръв поглед с тази книга Владимир Левчев се включва в една традиция, която, макар да не е така ясно очертана, както в нечии други национални поезии (например френската или полската), има своето място и в българската: от Ст. Михайловски и Ив. Грозев поне до Ив. Симеонов (а и някои по-млади поети от последните десетилетия: Маргарит Жеков, Цветанка Еленкова). Едвин Сугарев, друг важен поет от поколението на Владимир Левчев, също направи преди време подобна книга („Житие на съня”, 1999).

Религиозната/християнска поезия е специален „жанр” в западната традиция. Обикновено – както е в английската напр. (с която Вл. Левчев е най-свързан), или в немската – тя се слива с метафизичната поезия.

Неслучайно предпочитам да използвам тук израза „религиозна поезия”, вместо „християнска” – религиозното е по-широко всеобхватно от християнското, вкл. и в рамките на самата християнска култура. Но освен отношението общо–частно (във „външен” аспект), религиозното – точно обратното – е и вътрешният опит на човека, и то на отделния човек, застанал сам със себе си, в себе си, където е Бог.

В сферите на този вътрешен опит – поне след епохата на Просвещението, след Кант – религиозно-християнското се свежда преди всичко до моралното, до нравствения императив.[1] – Именно в този план работи религиозното и в тази книга на Владимир Левчев: религиозното като интимен вътрешен опит, който може да бъде обозначен по различен начин, да му бъдат прикачени различни етикети и „християнското” е само един от тях.

 

Запад – Изток

Християнското тук е толкова интимно, първично, елементарно (в първичния, натурфилософски смисъл на понятието), слиза до най-дълбоки пластове, че се универсализира. И по-точно – универсализира се в една източна посока.

Но има и още нещо – едно предварително, външно знание, което в някаква степен предопределя – или доопределя – прочита ни (и аз, познавайки цялата поезия на Владимир Левчев, още от силния, осевия ѝ период на 80-те до днес, а и поезията на цялото му поколение от 80-те, няма как да не бъда повлиян).

А именно дълбокото познаване на източната религия – колкото религия, толкова философия и мистика, в пълна неотделимост помежду им. И то не просто познаване – в ерудитския, дистанциран смисъл, – а във вид на дълбоко, съкровено битие.

Още „класическите” стихосбирки на Владимир Левчев от 80-те са дълбоко белязани от духа на будизма, включително и външно: именно във вид на ерудитско знание, на културни реалии, придружени с обяснителни бележки под линия, което по принцип не подхожда на една книга с поезия, поне не в нашата лирическа традиция.

Тогава, през 80-те, това беше акт на радикално превключване на традицията от славянския/руски тип лирически изказ в посока към англосаксонския – философски, метафизичен – рационализъм в поезията, например по линията Хьолдерлин–Елиът; особено Елиът, чийто преводач и вещ познавач е Владимир Левчев.

Освен това да припомня, че е преводач и на класическата книга на хиндуизма „Бхагаватгита” (1989).

 

Слизане към корените

 

 

Така че, що се отнася до религиозното в книгата „Смъртта и Бог”, то е по-близко до източния религиозно-мистично-етичен опит, отколкото до християнската традиция в нейния познат от канона вид. Или ако изпаднем в догматическа скрупульозност – в един пред-, квази-каноничен вид, където витае дъхът на манихейството и гностицизма.

Тук християнското е в своя най-първичен и най-чист вид, където се слива със собствените си източни корени.

Казвайки това обаче, съвсем нямам предвид строго историческите аспекти на въпроса, т.е. източните (египетски, малоазийски, средноазиатски) корени на християнството (все още в необистрено, предканонично състояние, размито в бъдещите си ереси), където става преливането с будизма (и той в разнообразните си разклонения). – Имам предвид синхронното, светоопределящо отместване на Изток в книгата.

Именно тук – и на най-дълбоко равнище – в книгата се появява една основна фигура – на детето, на детското в нас.

 

Детето и детското в нас

 

 

Всички, които познават поезията на цялото поетическо поколение на 80-те – но особено у Владимир Левчев! – знаят колко важна, стожерна фигура в нея е тази на детето: детският – прост и чист – поглед към света.

Като наивният носител на висшето познание, детето присъства, както знаем, и в християнския архетип. (Най-малко известните думи на Христос от Матей, 19:14: „Оставете дечицата, и не ги възпирайте да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство”.)

В цялата поезия на Владимир Левчев това е силна, ясно очертана линия. При което фигурата на детето се слива с други подобни „отрицателни” фигури, носители на една обратна аксиология, силни по един обратен начин – чрез силата на слабостта: юродивите, сакатите, изобщо всички „последни”, които в определен смисъл са първи (пак по Мат. 19:30).

Именно това е една от същностите на „религиозното” в тази книга на Владимир Левчев. – Така тя се явява естествено продължение на една централна, осева линия в цялата му поезия досега.

Именно това „отрицателно” осмисляне на фигурата на детето принадлежи към най-дълбоките, есенциални пластове на християнството. Включително и доколкото е източният (будистки) субстрат в неговата същност.

Детето и детинското като обратната страна на света, която е по-истинската, по-силната. Силата на слабото. – Наивното интуитивно знание като по-истинно и по-дълбоко от рационалното знание на възрастния човек. – Единственото, стигащо до същността (която е Бог).

 

Сънят, сънуването

 

 

Още по-източни (будистки) са корените на друг централен мотив, който не просто присъства в книгата, но я пронизва по цялото ѝ протежение и в най-дълбоката ѝ същност. – А именно мотивът за съня и сънуването.

… Отново няма да правя екскурси към предишната поезия на Владимир Левчев. Ще си позволя само елиптично да заявя, че доколкото тази книга – „Смъртта и Бог” – е религиозна, то тук ни се представя една специфична, етична религия, която не може лесно, еднозначно да бъде определена с който и да е етикет.

Тя е по-скоро апел за едно наивно – чисто, незамърсено – вглеждане в живота и света, в собствената ни всекидневна реалност. Вглеждане, което да разкрие една скрита, обратна, обърната наопаки проекция. Също както сънят – друг много силен образ-концепт в поезията на 80-те, и особено у Владимир Левчев – е по-истинската, по-дълбоката реалност.

Както сънят, сънуването е чистата, незамърсена реалност на видимото, така само детето може да види „нашия” свят – светът на възрастните.

Наивността – във всичките си аспекти – е базова необходимост за всяка религия: интуитивното, подрационално познание, на което само детето, простият или юродивият са способни. Логосът може да достигне до него само по сложен, диалектически начин, като се самопревъзмогне, самоотрече.

 

За „ученото незнание“

Но също така, когато говорим за религиозния, и още повече за християнския характер на тази книга, непременно трябва да имаме предвид и едно друго обстоятелство: това преди всичко е ерудитска поезия (каквато изобщо е модерната поезия). Владимир Левчев (както и цялото поколение на 80-те) е ерудиран, философски подготвен автор. Неговата поезия е ненаивна, макар че често обича да оперира с умело симулиран наивитет: наивитетът във вид на ерудитска уловка.

Религиозният елемент тук – във вид на просто, наивно отношение към света и битието – най-малко е наивен сам по себе си. Това е мета-интелектуален акт на самонадмогване.

Модерната християнска поезия не е религиозна в наивния, конфесионален смисъл на понятието. Тя осцилира на самия ръб на метафизичното разбиране на битието, където наивната вяра „прещраква” в рационална саморефлексия. (Или ако използваме една класическа формула на Николай Кузански – в сферата на „ученото незнание”.) – Вяра в един трансцендентен Логос, комуто човеците са дали различни имена.

 

Ansatzpunkt

Но – първият от поредица реверси в тезата ни – не можем да отминем и друго обстоятелство: поезията на Владимир Левчев – изобщо и тук, в тази книга – обладава качеството да е прозрачно ясна, конкретна дори когато ни казва метафизични неща.

Обикновено стихотворението тръгва от конкретна случка (Ansatzpunkt) и от нея се изтегля метафизичната (или нравствена) „поука”. – По това тази поезия е близка до „простата” притчовост на евангелския разказ. (Но не по-малко до будистките коани и будисткия маниер на философстване, който никога не се отдалечава много от конкретното, всекидневно-простото, баналното: всичко останало стои върху него.)

… Християнството възниква като проста религия, за прости хора (по това време Юдея е най-изостаналата провинция в Римската империя). То става сложно след това, през Средновековието, когато усвоява наследството на античния (нео)платонизъм.

Въпреки виртуозната казуистика, която ще постигне в богословската си надстройка през вековете, простотата е негова същност и тъкмо в тази същност то е изначално и неразлъчно свързано с реалността.

Така ако вземем за пример още първото (уводно) стихотворение в книгата „Смърт и Бог”, то започва в духа на евангелския разказ с пределно прости и конкретни реалии: хляб, маслина, олио, вино. Това, както знаем, са първичните, свещените, ритуални храни в християнския култ, които са и силно семантизирани, символно натоварени. Но тръгвайки от тях, стихотворението изтегля в „обратна” посока метафизичната поука – за светостта на самия свят, невидим тъкмо заради пределната си откритост (както се казва в гностичното Евангелие на Тома, гл. 113, в един от епиграфите към книгата).

Но още по-пряко формулата „Светът е свят” (която обрамчва стихотворението) отпраща към източния пантеизъм: обожествяването на простото и всекидневното. – Свят е не защото е Божие дело, а сам по себе си.

 

„Светът е свят“ и други светове

 

 

Формулата за светостта на света не само обрамчва флагманското стихотворение, но задава основна тема, която ще трепти в протежение на цялата книга като лайтмотив, вариран в различни контексти.

Музикалният ключ е важен за книгата. Пряко, сюжетно експлициран в няколко от смислово носещите стихотворения в нея, той е ефективен композиционен принцип. Цялата книга е контрапунктно построена във вид на една или няколко сплитащи се основни теми, пронизващи я от край до край, около които витаят различни вариации.

Друга такава смислова доминанта, наред със светостта на света, е търсенето на онези точки, в които се разкрива или скрива дуалната същност на света-битие. Където всичко води към собственото си преодоляване. Където вселенският логос и спонтанната интуиция се оглеждат едно в друго, видимото и привидното, науката и вярата, краят и началото, времето и пространството, мракът и светлината, смъртта и не-смъртта (каквото и да е името ѝ). – Осцилиране в целия хоризонтално-вертикален, гео-културен обем между „Смертю смерт поправ” и Ин–Ян.

Но и това: „Краят, който днес ме ужасява, слънчев роден край ще е тогава”.

 

Лирическо и литургическо

 

 

Тази искряща, подвижно-неподвижна като капките на водопад, превъртаща се структура на света обаче има смисъла си само доколкото е сведена до интимното човешко преживяване на света. Когато водопадът е отразен в капката си. Или иначе казано – когато детето, това е детето от собственото детство на поета: архетипът се разкрива обратно в уникалното.

Намираме тази проекция в заключителното стихотворение/цикъл/поема „Сезони и елементи”, в което лесно разпознаваме фрагменти от собственото детство на поета, цветно като всяко детство и черно-бяло като стария черно-бял телевизор, гдето „идва Сънчо, аз съм Сънчо, пада нощ”. – А отвън:

Под уличните лампи падат
тихи бели пеперуди
върху черния асфалт…

Многоточието е „по автор” и то преди всичко сигнализира едно превключване от друг ред – мета-превключване в езика:

 

Пеперуди, пеперуди,                                       Себе си дали ще помни?
утре кой ще ни събуди?                                  Вият кучета тревожни,
Утре кой ще ни запомни                                 скитат спомени бездомни
в ноемврийската мъгла?                                в ноемврийската мъгла.

 

Под несигурната нишка на битийната памет ясно се разпознава една друга, лирическа памет – на модерната безприютност в града и в езика (между Дебелянов и Лилиев). И с това книгата изпада в сложно отношение със самата себе си – едновременно на разрив и съгласие с една позиция, експлицитно заявена във версия на един по-отдавнашен антипостмодерен манифест, пригоден за нуждите на тази книга, гдето сме известени, че постмодерното вече е старомодно и скучно (с. 25).[2]

Хлъзвайки се във виртуозен пирует по видимата повърхност на постмодерните похвати в маниера на 90-те, стихотворението постига в дълбочина противоположното: вътре в рамките на поетическия език е извикано за живот съкровеното, интимното като собствен лирически опит. – Това също е форма на литургическото (не непременно в християнския смисъл).

 

Двудискурсивност

Стана дума, че в музикалната (двужанровата, двудискурсивна) структура на книгата двата дяла функционират по различен начин, въпреки сплитанията. Прозаично-есеистичният дял е центростремителният, стабилизиращ компонент; поезията – по-скоро центробежният.

Прозаично-есеистичният формира основния смислов тон в книгата – една по-цялостна, свързана нишка, на която са нанизани отделните стихотворения, относително самостойни, макар в отделни случаи да варират във вид на метафорични параболи мотиви от първия, където посланията са ясно изведени.

Ако стихотворният дял е по-близък до „жанра” на евангелската притча (или будисткия коан), то есеистичният отвежда към проповедта. Тук преобладава прост и наивен изказ, стигащ до пряко назидание. Посланията често са редуцирани до елементарни, интимни императиви. Ето как:

Намери сили за светли мисли, дори и пред лицето на смъртта. И се радвай на Светлината в теб. Светлината е вечна. (с. 8)

Всеки има своя лична мисия. Тя може да е просто да се радваш на живота си. Или пък да изпиташ най-страшното смъртно страдание. Ужаса на сетивата… Но помни – и когато се радваш, и когато страдаш, че това е твоята свещена мисия! (с. 17)

„Светът е това, което мислиш. С нашите мисли ние правим света” [е казал още Буда, Будният]. За каквото си мислиш – там ще отидеш в съдния час. Мисли за Светлината! Съдният час е винаги сега. (с. 63 [8])

 

Ех cathedra (от амвона)

Така есеистичните откъси, по силата на една общосподелима жанрова презумпция, са „учената” част в книгата, интелектуалният „дискурс”. От друга страна, те, следвайки „жанра” на проповедта, най-често свеждат „ученото” знание на едно пределно наивно равнище, излъчват тривиални назидания.

Макар че подобна дидактика не липсва и в някои стихотворения (напр. „Червеи в раната на дете”), от двата успоредно течащи разказа, съ-съставляващи книгата, определено тя – поезията – е по-сложният, по-интересният. Прозаичният го опростява и банализира.

А ще си позволя да кажа, че понякога и подценява читателя с директното си морализаторстване – съвременния, собствения си читател, който отдавна не е наивният слушател на амвонни проповеди.

 

Възможният decorum

 

 

Така не пада ли книгата в собствената си клопка в опита си за интелектуално самопреодоляване (с оглед на казаното по-горе)?

Не изчезва ли някак разликата между наивно-простото като собствено философски концепт, поместен вътре в интелектуалния обем на книгата, и собствената ѝ простота? – Наивността на собствения ѝ език/дискурс.

Да допуснем, че мен лично, в ролята ми на реален читател, тази редукция ме обижда. – Но дали тъкмо тя не адресира книгата към един идеален читател-дете, включително и детето в мен? Дали тъкмо това не я прави религиозна в чистия, собствения смисъл на понятието?

 

Частен случай

Наближавайки края, ще завърша в по-близък план, за да покажа как поетически работят посланията на Владимир Левчев.

Вече приведох финалното двустишие на един сонет (с. 39):

„Краят, който днес ме ужасява – / слънчев роден край ще е тогава.”

Под формата на николайкънчевска игра с двузначността на думата „край” се събират двете начала – абстрактно-метафизичното (смъртта в екзистенциалното време) и конкретно-сетивното (пространството, природата във вид на родния край, т.е. в лирично-носталгичния разказ на личното битие).

Първото е във второто, сложното е в простото, мрачното е в светлото, краят (ще) е в началото, или обратното. Смъртта е в „живия живот” (отместен в сянката на личния опит, на лично-съкровеното) и тъкмо това е, което я надмогва, анулира.

 

Друг частен случай

Или ето как един базисен пункт в християнската догматика – превръщането на кръста от оръдие на изтезание и смърт в свещен символ – се трансформира в собствено поетически образ (с. 42):

Заглавието представлява кръст – не дума, а графично изобразен чрез знак ‘плюс’ (+), което поражда основна двузначност.

 

Смъртен знак ли е това?
Или едно дете
си играе с молив:

То зачертава смъртта
и се усмихва.

 

Детската фигура (а доколкото тя държи в ръката си писалка, можем да я прочетем и като алегория на поета, на твореца изобщо) е медиаторът в един първичен, архетипов сюжет, в който смъртта е раждаща. – Не просто животът е надмогване на смъртта (светлината – на мрака) като полюсни, взаимно уравновесяващи се анти-сили, а произтича от нея: самата смърт се превръща в живот, мракът – в светлина.

Да приемем това като възможен, достатъчно убедителен отговор на скритата дилема в заглавието на книгата.

Съкратен вариант на този текст беше прочетен на представянето на книгата в НБКМ, 10 октомври 2022 г.

 

 

Пламен Антов е литературен теоретик и историк, доц. д-р в Института за литература – БАН. Един от изтъкнатите познавачи на процесите в съвременната българска литература. Автор на множество научни публикации, както и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009), „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010), „Българският постмодернизъм XXI–XIX в. Към философията на българската литература“ (2016), „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми. Станев и Хайдегер“ (2019). Сам активен писател, работещ в различни жанрове и причисляван към направлението на българския постмодернизъм, Антов е автор също на книгите „Граници на забавяне“ (2013, белетристика) и „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии).