„Антигона“ – игра, провокация, протест

„Антигона“ – игра, провокация, протест
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    03.01.2023
  • Сподели:

Театрална импровизация по идеи и фрагменти от текстове на Жан Ануи, Софокъл, Рой Хен и Александър Морфов, режисьор Ал. Морфов, сценография Семьон Пастух и Тита Димова-Вантек, костюми Тита Димова-Вантек, пластика Андреа Гаврилиу, звук и асистент-режисьор Душанка Белада, музиканти Борислав Ковачев и Александър Колев, представление 22.12.2022 г., гостуване на плевенския театър „Ив. Радоев“ в НТ „Ив. Вазов“

Рок музика, изпълнявана наживо от Б. Ковачев и Ал. Колев, посреща публиката, докато заема местата си преди представлението. Дуото китаристи участват и по-нататък в действието с музиката си.

Това е първата провокация към очакванията на публиката и установените клишета за древногръцката трагедия, а нататък провокациите продължават. Името на главната героиня се произнася с ударение на „и“ – Антѝгона, различно от това, с което са свикнали всички. Сюжетът се развива в Тива, но едновременно с това и днес. Рок музиката се редува с темпераментно сиртаки (пластика А. Гаврилиу) и класика (звук Д. Белада). Традиционните старогръцки бели пеплоси и хитони съседстват със съвременна визия – Антѝгона носи панталони и е с прическа от боядисани в синьо расти, нейният любим Хемон, Корифеят на Хора и секретарят на Креон са в съвременни дрехи. Това отмества визуално действието от древността и го пренася в наши дни – дори в една от сцените двамата влюбени си пишат съобщения през мобилни телефони. Тези анахронизми и премествания във времето внушават възприемане на действието като нещо историческо и в същото време актуално днес – хилядолетия след създаването на пиесата от Софокъл през 442 г. пр. Хр.

Александър Морфов използва методи и изразни средства, познати от други негови представления – заигравания с думите, каламбури, смесване на пародия и сериозни теми, триумф на играта без ограничения, колективно създаване на представлението заедно с целия екип. Текстът е компилация от различни източници, а класическият сюжет е само отправна точка за импровизации. От една страна, се показват клишетата, свързани с Древна Гърция – белите мраморни статуи, обрамчващи сцената отстрани, статуята на кон в естествен ръст, маските от древногръцкия театър, застинали в експресивно изражение, които носят участниците в една от масовите сцени, а от друга, тези клишета се пародират и иронизират. Това поражда колебание у публиката как да определи това, което гледа – обявено е от Корифея като трагедия, а изглежда като комедия и фарс. Ованес Торосян е в ролята на Корифей на Хора и на Оркестъра. Той е едновременно наблюдател, разказвач, коментатор и участник: въвежда зрителите в действието, разказва семейната история на Антѝгона, коментира живите картини и действията на персонажите, съобщава на зрителите събития, които са станали извън сцената. Това създава усещането за представление в представлението.

 

 

 

Действието може условно да бъде вместено в конструкцията на пролог, епизоди и екзод, докато сценичната топография (сценография С. Пастух и Т. Димова-Вантек) е разделена на дъно, средна част и авансцена. Сцената е бял куб, периодично закриван от завеса, когато действието се пренася около стълбата или малкия басейн с вода на авансцената. Завесата е едновременно екран, върху който се прожектират кадри и надписи, и параван, зад който се разиграва театър на сенките. В началото през прозрачната преграда, създаваща усещане за воайорство и надничане през пердето в чужд живот, се вижда миналото – идилията в Тива и в семейството на владетеля Едип, жена му Йокаста и четирите им деца – Антѝгона, Исмена, Етеокъл и Полиник, преди началото на трагедията. Пародирането и иронията дори в най-сериозните моменти са един от начините човек да се справи с изначалната трагичност на човешката екзистенция, чийто единствен изход за всички е смъртта. Корифеят повтаря едни и същи реплики в началото и края на представлението, с които затваря кръга на действието и обобщава съдбата на човека: „…всеки живот е трагедия, защото винаги завършва със смърт. Аз, ти, вие, те, – всички ще умрем. Смъртта е еднаква за всички ни – прави ни равни. Пътят до смъртта е това, което ни прави различни…“ Това е насока към възприемане на „Антѝгона“ не като трагедия, а като универсална екзистенциална драма, в която актьори сме и ние. Както е редно за една древногръцка трагедия, в „Антѝгона“ труповете са много. Седмовратата Тива е покосена от чумата – пародийно изобразена като млада дама с черен минижуп и пътнически куфар. В пролога зрителите узнават и за смъртта на Йокаста, синовете ѝ Етеокъл и Полиник, които се избиват взаимно в братоубийствена война за отстъпения от баща им Едип престол. А до края на трагедията вече са мъртви Антѝгона, нейният любим Хемон и майка му Евридика.

Краят на пролога е ознаменуван с възкачването на Креон на трона, след като е избран от „корумпирано Народно събрание“, само една от репликите на Корифея, която свързва събитията на сцената с тези в реалността днес. Сцената се превръща в куб, ограден от плъзгащи се стени-библиотеки, с тайни врати в тях и с вградено барче за алкохол. Новоизлюпеният владетел Креон е великолепно представен от Деян Донков в няма сцена – замаян от придобитата власт танцува игриво в самодоволно опиянение с червения трон на властта, който целува любовно. Първият му указ е предишният владетел Етеокъл да бъде погребан с почести, а бунтарят Полиник изхвърлен непогребан извън града за храна на лешоядите. Неспазването на заповедта се наказва със смърт. Дните на владетеля преминават в пиене и разврат, докато не идва новината, че някой се е опитал да наруши указа. Това предизвиква паника и параноя у Креон, който възприема всичко като нападение срещу себе си, опит да бъде оспорена или отнета властта му. Напрежението постепенно се нагнетява след ареста на Антигона, хваната да нарушава царския указ, докато извършва погребален обред над тялото на брат си. Сцената със залавянето ѝ е самоцелно и неоправдано натуралистична, представена като опит за изнасилване от страна на стражите. Подсказка, че съдбата на Антигона вече е предопределена, е символичното ѝ разсъбличане от прислугата в двореца и обличането в бяла роба, като алюзия за бял саван на смъртник. Дебатът между провинилата се нарушителка и владетеля – нейния вуйчо и бъдещ свекър, разкрива моралните избори и конфликти на персонажите. В различните анализи на сюжета най-често те се разглеждат като религиозно противопоставяне между божествения ред (почитта към мъртвите) и човешките закони (царската заповед Полиник да остане непогребан), трагичен конфликт между дълга към обществото и личните чувства към близките, като морален дебат между идеализма и логиката на властта. Във версията на Морфов съвременното звучене на конфликта се постига чрез представянето му като политически протест на индивида срещу официалната власт. Очевидна е алюзията с реалността от последните месеци, когато в общественото пространство широко се обсъжда индивидуалния протест на Ал. Морфов срещу официалната власт в театъра и в обществото – позиция, заемана от него нееднократно в досегашната му житейска и творческа биография.

 

 

 

Двубоят на сцената има много измерения – той е едновременно поколенчески, психологически, морален, идеологически, политически и артистичен. Милена Ерменкова в ролята на Антѝгона е млада, жизнена, морална идеалистка, но едновременно с това е уплашена, уязвима и решителна. Тя се надиграва с много по-зрелия и опитен Креон в изпълнението на Деян Донков. Персонажите и на двамата са уплашени – тя от смъртта, той от загубата на властта си. Креон е вуйчо на Антѝгона и мъртвите ѝ братя, заместител на бащата Едип и неин бъдещ свекър, но в същото време е владетел, който трябва да отстоява властта си. Той трябва да избере дали да бъде баща, или цар – както по отношение на Антѝгона, така и по отношение на сина си Хемон, който иска от него да пощади Антѝгона. За да избяга от този избор, той се опитва да я накара да се разкае и да покрият нещата, така че тя да се омъжи за сина му и да се подчини на властта му, да забрави бунта си като младежка прищявка. Но тя не е съгласна да се отрече и да си мълчи, въпреки че се бои от смъртта, иска да живее и да бъде щастлива. Манипулацията и натискът върху нея от страна на Креон се увеличават, когато той се опитва да очерни Полиник като недостоен за нейната смърт. Антѝгона е непреклонна, защото ако отстъпи от принципите си, никога вече няма да е себе си – дори го казва: „Остави ме да бъда себе си!“. Това е осъзнаването, че изборът да си верен на принципите си, дори и да си сам срещу всички, е това, което те определя и оценностява. Индивидът се отделя от масата, когато не е съгласен с нея. Ако Антѝгона се поддаде на страха и превие гръб, ще загуби същността си на единица и ще стане нула в сивата маса на конформистите, които поддържат властта с подчинението си. Изборът, който прави Антѝгона, е неизбежен за всеки човек винаги и навсякъде и цената на този избор понякога са щастието и живота. Нарушаването на обществения и политическия ред винаги е едновременно престъпление и героизъм – в зависимост от гледната точка на съдещия. Креон се опитва да убеди Антигона, че според „здравия разум“ героизмът е нещо глупаво – тя ще умре залудо, безсмислено и на инат. Но умиращите „напразно“ стават част от историята и променят света. Както казва Корифеят на Исмена, която се оправдава, че винаги е била страхлива: „Затова пиесата се казва „Антигона“, а не „Исмена“!“.

Деян Донков постепенно изгражда образа на Креон като безскрупулен властник, циничен и манипулативен, морално деградирал, приел компромисите като норма в „кухнята на политиката“. Той започва като манипулатор и изкусител, който се опитва да разврати ума на непокорната идеалистка, и накрая завършва като безмилостен тиранин, който я осъжда на смърт.

Независимо дали всички смисли и нюанси стигат до зрителите, безспорно е, че представлението ги ангажира до края с изненадващите смени на настроението, градацията на емоциите и смесването на сериозно, трагично, абсурдно и смешно. То е със силна актьорска игра, с визуално богатство от изразни средства, разчетена динамика на действието, което изненадва, забавлява, озадачава. Древногръцката трагедия се превръща в общочовешка екзистенциална драма и трагикомедия в ритъма на рок музика и сиртаки. Животът освен трагедия е и игра, която под режисурата на Ал. Морфов е свободна и безочлива, очарователна със смелостта и въображението, които водят творческата импровизация към неочаквани решения. Всеки негов проект е едновременно театрален и социален протест, бунт и незачитане на авторитети, както в устройството на обществото, така и в правенето на театър.

 

 

 

 

 

Станете почитател на Класа