Веселин Диманов е журналист и създател на агенция Afflatus. През 2022 г. той ни запозна с личността на доц. Кристиан Таков чрез изложбата „Моралът е доброто“ с фотографии и размисли на покойния юрист и университетски преподавател и документален филм със същото заглавие, който представя неговия живот и дейност.
Близо два месеца след премиерата на филма в столичното кино „Люмиер“ с Веселин Диманов разговаряме за личността и наследството на Кристиан Таков, за основните предизвикателства, свързани с работата по филма, и за светлите примери като извор на надежда.
Разкажете ни как и кога се запознахте с Кристиан Таков?
С Кристиан Таков се запознах през 2016 г. покрай едно интервю, което исках да направя с него относно съдебната система, ролята на прокуратурата и гражданското общество. С него не бяхме приятели във Facebook. Аз му писах в Messenger и той моментално каза „Да“, даже ми изпрати телефона си. Звъннах му и това, което ми направи впечатление, беше отношението на този човек към някакъв непознат журналист на свободна практика. Той вече беше съветник на президента, беше разпознаваем, канеха го в медиите. Той ме покани в дома си на 30 ноември. Направихме интервюто, което от 30–40 минути прерасна в двучасов разговор. Това, което ме впечатли още повече, беше, че на въпроса „Какво ви мотивира?“, той просто изстреля: „Нуждата в доброто да се влага енергия, за да продължи да съществува“. Той използваше езика с лекота, в две изречения можеше да каже толкова много, че да те остави без дъх, умееше да обясни нещо много важно така, че да го разбереш и да те вдъхнови. Беше изключително земен и ерудиран, до последно е държал да не го наричат доцент Таков, а просто Кристиан.
Как се почувства, когато разбра, че Кристиан Таков си е отишъл?
Смъртта му остави много траен негативен отпечатък в съзнанието ми, защото той беше човек, посветен на научната дейност, който заслужаваше и имаше качествата да заема висша ръководна позиция. Освен че беше ерудиран, той умееше да поставя ясна граница докъде може да се стигне с наглостта. В мен остана тъгата, че един човек, който можеше да задвижи много процеси в България, си отиде и остави дупка в обществения живот, която и до ден днешен не може да бъде запълнена.
Мога да дам интересен пример от неговия архив от 8000–9000 страници юридическа литература, есета, писма, снимки, който дава представа за неговото отношение. Когато с неговата майка започнахме да четем страница по страница, аз намерих подготовка за интервюта, които той е давал – в пет-шест страници той сам си е задавал въпроси и е отговарял структурирано. Попитах Цветанка Ризова дали му е пращала въпроси преди негови участия в „Лице в лице“ и тя каза: „Абсурд, ние нямаме такава практика“. Той специално е отделял време, за да реши какво ще каже на публиката. Това отношение към зрителя, към всеки обикновен човек, се корени в неговото възпитание, защото майка му е идентична като възприятие и отношение към света. Може би това е и причината да бъде чут.
Как стигнахте до идеята да направите документален филм за Кристиан Таков?
Исках да запълня празнината, която се породи у мен, когато той си отиде, със знания за него. През 2020 г. се свързах с неговата майка. Бях подготвил предварителен сценарий в няколко страници, по който исках да започна да работя с нейно одобрение. Помня къде бях, когато ѝ се обадих и тя ми каза „Да“, без да ме познава. Стана някаква магия, не мога да си го обясня по друг начин.
В каква степен си давахте сметка за отговорността, която съпътства правенето на филм за такава обществена фигура?
Аз много добре знаех за кого правя филм и какво искам да направя. Беше въпрос на време да доизчистя идеята си, защото аз си бях структурирал епизодите и сцените още в самото начало. Осъзнавах, че ще е трудно, но именно в това е чарът на риска – никога не знаеш какво ще се случи, но е хубаво да го поемеш. Една от главните идеи беше, че ние градим образ, който вдъхновява, който показва, че има смисъл да се водят битки, които няма да ни донесат много положителни емоции в личен план, но са важни за колективното ни битие. Всички хора, които интервюирах, говореха със суперлативи за Кристиан Таков. Смятам обаче, че се получи балансиран филм, който дава надежда, че има смисъл да се продължи делото му, и че всеки, който гледа филма, може да намери нещо за себе си. Намерихме баланс благодарение на монтажа, който направихме с Димитър Стафидов.
Кое беше основното предизвикателство във връзка с работата ви по филма – обемът на архивните материали, специализираният характер на част от информацията, определянето на фокуса и ключовите послания?
Съвкупността от всичко това, но най-трудното беше при работата с архива. Споменът за Кристиан Таков е жив благодарение на неговата майка. Тя е човекът, който е запазил всяко листче, всеки документ, всяка снимчица, всеки файл. С нея работихме шест-седем месеца, за да синтезираме важните епизоди във филма. Трябваше да изчистим кое влиза, как влиза, къде да спрем. Например на 17 г. той е написал автобиография, която не влезе във филма, много сериозен текст, написан с идеята да остане. Интересен е начинът, по който той си беше подредил архива – всичко беше разписано, всяка снимка имаше име и дата, всичко беше така направено, че когато го видиш пред теб, то започва да ти говори. Това трябва да бъде пример дори за институциите. Версията на филма, която излезе, е шеста или седма. Аз много държах да включим автобиографията, защото тя илюстрира гения му, но това даваше друга насока на филма и нямаше тази цялост, която има сега. Тук искам да кажа, че дъщерята на Кристиан Таков подходи изключително сериозно към проекта и вложи духа, който беше нужен, за да се осъществи.
Как си обяснявате положителната реакция на публиката? Все пак Кристиан Таков е бил добре познат главно в София, при това в определени среди. Този интерес към филма за какво говори – за глад за надежда, за търсене на спасител?
По-скоро е търсене на надежда. За мен лично Кристиан Таков водеше две основни битки – за истина и за справедливост. България е несправедлива държава в много отношения и хората живеят тази несправедливост всеки ден. Филмът показва как Кристиан Таков през целия си живот е водел тези свои битки за истина и справедливост. Нека отбележа, че Софийският университет и до ден днешен не желае да кръсти аудитория на негово име. А на нас ни трябват примери. Ние нямаме ясна визия за бъдещето си – днес сме така, утре иначе. Трябва ни ясен път, какъвто той умееше да задава. Бяхме в Каварна – пълна зала, в Белоградчик – пълна зала, в Хасково – пълна зала, в Пазарджик – пълна зала, в аудиторията в Софийския университет – пълна зала. В Софийския университет Кристиан Таков е легенда, всички негови студенти говорят с преклонение за него, защото той е умеел да намира центъра, общото без ярост, без гняв, а с много ясна мисъл. Хората имат глад за личности, които вдъхновяват и които си струва да следваш, защото са оставили отпечатък.
Документалният филм „Моралът е доброто“ излезе няколко месеца, след като вие поставихте едноименната изложба с фотографии и сентенции на Кристиан Таков. Какво се надявате да бъде общото наследство на филма и изложбата?
Ще го кажа с цитат от Кристиан Таков: „Бъдете будители, но не будете никого насила, и не размахвайте юмрук, а протегнете ръка“. Само и единствено когато протягаме ръка един към друг, можем да намерим общ път. Ние може да сме различни, но това не пречи да вървим заедно.
Планирате ли някакво надграждане по темата за Кристиан Таков?
Искаме филмът да достигне до максимално много хора и ще се постараем това да се случи. „Моралът е доброто“ премина границата от 10 000 зрители и е първият български документален филм, който влиза в киносалоните на „Арена“. Филмът беше пожелан от тях и това показва, че отношението към това, което правиш, е ключът към успеха, че когато човек желае нещо и работи усилено за него, резултатите идват. Предстои да съберем целия архив на Кристиан Таков на едно място и да го покажем на хората.
В допълнение искаме да изградим музей на юриста. Както много юристи ми казаха, ние сме взели много от европейското право, но и сме му дали, наши юристи са правили изключителни неща за юридическия свят, за които тук никой не знае. Безвремието, в което живеем, може да бъде преборено само и единствено с положителни примери и като се запази паметта за тях.
Защо решихте прожекцията на „Моралът е доброто“ в Софийския университет да бъде с благотворителна цел?
За мен беше важно студентите да се обединят около кауза, която те си изберат. Аз само казах, че филмът идва и държа да е благотворително. Събрахме 3730 лв. за Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“. Във Великотърновския университет имаше благотворителна прожекция, на която събрахме 1060 лв. за лечението на малко дете. В Пазарджик хората събраха 2200 лв., отново за лечението на дете. В Белоградчик събраха пари, за да купят телевизор за местния пенсионерски клуб. А на 20 декември имаше концерт с музиката на Георги Черкин и среща с екипа на филма в „Дом на киното“ в София и се събраха 3495 лв., които ще бъдат дарени на Фондация „За доброто“. Филмът успя да създаде една верига на доброто. Ние сами разпространяваме филма, но има хора, които ни помагат в различни градове, хора, които искат техните съграждани да се събудят, да се покаже светлият пример и че има смисъл да се борим за справедливостта и истината там, където сме, със средствата, които имаме.
Според вас, ако Кристиан Таков беше жив днес, как щеше да реагира той на острите обществени и политически разделения през последните две години? Щеше ли да се отчае, или щеше да продължава да се бори?
Щеше да продължава да се бори, щеше да генерира още повече енергия и щеше да консолидира много повече хора. Един човек, който поставя ясни граници, е много трудно да бъде прескочен. Нямаше място, където да отида – институция, радио, телевизия – и да няма негови студенти. Юридическите екипи са минали през него. Дори имахме среща в Брюксел и в посолството дойдоха четирима души, които са били негови студенти и в момента работят в Европейския парламент. Има огромна група от юристи, които вярват в идеите му и е въпрос на време да имат шанса да прокарат промяна. Става бавно, но все някога ще стане.
Какво си пожелаваш във връзка с развитието на България в обществен план през 2023 г.?
Пожелавам си да си дадем сметка, че сме заедно тук независимо от обстоятелствата, да успеем да погледнем по-напред в бъдещето и да проумеем, че това бъдеще е за тези след нас!
Даниел Пенев
