Люба Кулезич “Имате ли натрапливи сънища, мистър Линч?” Въпросът бе зададен на чудесен английски, както и всички останали в кино “Люмиер” в петък привечер. То преливаше от фенове на култовия режисьор, дошли да го чуят на живо. “Дали имам натраплив сън? Елате при мен, ще ви кажа”. Миловидно момиче се юрна да си пробие път към героя на вечерта. С черното си сако зад черната катедра, с ярко жълта вратовръзка върху бялата риза, насред петно от светлина, авторът на “Синьо кадифе”, “Диво сърце” и “Туин Пийкс” упражняваше магнетизма си върху все по-подаливата публика. Един негов характерен жест прикова вниманието веднага. Дали говори за кино или за заниманията си с трансцендентна медитация, пръстите на ръцете му затрептяват като пера от крилете на странна птица. Въздействието е сравнимо с хипноза. Човек неволно се подчинява на това трептене, преповторено при всяка изява на режисьора в София: на пресконференция с журналисти, при интервюта, в разговор за трансцендентната медитация. Формулата на Махариши Всъщност Дейвид Линч беше тук не като гост на Киномания 2007, а за да агитира в полза на метода ТМ заедно с екип от съмишленици. С него имаше дори квантов физик. Радетелите за трансцендентална медитация от години настояват, че има научно потвърждение за т.нар. единно енергийно поле. Според хората на Махариши то съществува дълбоко под нивото на елементарните частици. Според обгърнатия с противоречива слава индиец, с практикуването на трансцендентната медитация се постигало не само индивидуално просветление. Възможна била позитивна промяна в колективното съзнание на хората по цялото земно кълбо. Но за това чудо имало почва и в отделно взета държава. Стига да се изпълни формулата за едновременна медитация на група, наброяваща корен квадратен от 1% от населението на съответната страна. За България като начало били достатъчни 300 души според въпросното уравнение, проверено експериментално. За постигане на добри резултати условието било сутрин и вечер тези 300 души да медитират едновременно поне по 20 минути. Това изглежда е по-трудната част от проекта, на който дойде да даде рамо Дейвид Линч в София. Другата е свързана с въвеждане на образование, базирано на съзнанието. Формулата на Линч В крайна сметка обаче режисьорът получи титлата “доктор хонорис кауза” от НАТФИЗ. Това стана на страхотно трогателна церемония малко преди отлитането му. На нея Линч беше почетен като гуру на модерната филмова естетика в присъствието на куп студенти, преподаватели и почитатели. Сред феновете на режисьора се оказа дори доскорошната дясна ръка на Симеон Сакскобургготски Пламен Панайотов. Недалеч от почти просълзения проф. Людмил Стайков изпъкваше лице, познато от хитове на Куентин Тарантино и на самия Линч. Актьорът Робърт Фрост дошъл в Аулата на академията в почивен ден от снимки в „Бояна“. Двамата с Линч си отдадоха чест с погледи на съзаклятници. В същата черна тога, в която бе издокаран и ректорът Станислав Семерджиев, Дейвид Линч имаше преимуществото, че прилича на истински филмов маг. И за първи път от двудневния си престой у нас отклони с усмивка разговорите за медитация, за да провъзгласи киното за безсмъртно. Иначе от седмици наред той е начело на пътуваща делегация, която основава верига от университети в десетки страни. В тях обучението по обичайните предмети е основано на метода на Махариши. София стана поредната столица, в която ще се практикува образованието без стрес. С тази мисия се оказа натоварен българският Център за трансцендентна медитация. Шефката му Донка Ходжева е провъзгласена за учител и национален лидер на движението. Иначе е лекар по професия. Още 90-минутната петъчна среща с публиката в кино “Люмиер” обаче зави от медитацията към киното. Някои от присъстващите предупредиха Линч, че българите са скептични дори към съществуването на Бог, камо ли към умствени гимнастики от Изтока. Но той явно е свикнал да посреща недоверието с аргумента, че всички религии извират от общия океан на чистото съзнание. Медитирането било само техника за достигане до него чрез навлизане в себе си. Правеше впечатление, че на тази тема Линч повтаря дословно фрази от книгата си “Да хванеш голямата риба”. Тя беше наскоро издадена на български и през двата си дни в София Линч подписа десетки екземпляри от нея. По време на автографите десетки почитатели смело го прегръщаха за обща снимка с него. Беше непрестанно обграден от сътрудниците си, следващи го неотстъпно, но извънредно почтително навсякъде. Формулата на публиката Публиката обаче разби преградите. Тя наистина впечатляваше с множеството млади, будни лица. Нямаше и сянка от провинциална задръстеност. Микрофоните в залата нито за миг не останаха неизползвани. Всички, които се добираха до тях, се изразяваха на чудесен английски. И въпреки младостта си бяха абсолютно в час с диаболичната двуизмерност на образите и с естетските хватки на американеца, който беше на върха преди 17-18 години. Но славата и днес не го е оставила на мира. Ако поне един от идеолозите на народняшката патетика в българската публична среда беше припарил в “Люмиер” онази вечер, щеше бързо да подвие опашка. Духът на града, по чудо опазен от опростачване насочваше свободно разговора с един от най-ексцентричните световни артисти. Провинциализмът поне за малко беше изтикан навън. Така след куп увличащи размисли за пътя на модерното кино, хлапачката, полюбопитствала за тайните сънища на Линч, изслуша отговора на сантиментри от лицето му. Не може да не са я поразили очите му, едното по-голямо от другото, със син цвят, измислен сякаш специално за него. Формулата на съня “Често сънувам пустиня, с пясъци до хоризонта”, сниши глас в микрофона майсторът на филмовите мистерии. “Отдалече към мен се приближава баща ми. Втурвам се към него и виждам, че е в две измерения. Имам двама бащи. Единият е добър. Другият е лош. Искам да го прегърна, но не зная дали ще попадна на добрия или на лошия. И изведнъж...” В този момент се чува как момичето почти изпищява. Залата се сепва. Линч се е докопал до девичата шия за секунди. После пак се прибира в обичайната си форма. Но за малко е като че ли е пародирал людоедската изтънченост на Ханибал Лектър от “Мълчанието на агнетата. Образ, който не е чужд на режисьорските му нагласи. Плъзналият смях издава облекчение. Май това е истинският Линч, когото непрестанно разпитват за интереса му към природата на злото в митологични филми като “Туин пийкс”. Режисьорът обаче очевидно неохотно отговаряше на подобни въпроси и през двата си софийски дни. За разлика от шоуто, което си позволи в кино “Люмиер”, той предпочиташе да разсъждава за злото като за тъмна стая, в която са складирани стрес и негативизъм. И препоръчваше практикуването на трансцендентална медитация като лампа, разпръскваща мрака. Нищо по-различно. Свой сред ... На най-горещ прием такива реплики и формули обаче се радваха сред курсистите от Центъра за трансцендентална медитация. За срещата си с тях Линч беше предпочел бяло сако и по-свойските маниери на събрат в общност от посветени. Твърди се, че движението на Махариши по света е именно общност, а не секта, както го обвиняват. Софийският му център е комфортно разположен на бул. “Патриарх Евтимий” в изисканата сграда на бившето белгийско посолство. Тук Дейвид Линч пак свиреше първа цигулка, но вниманието беше насочено към истинските концерт-майстори: Робърт Рот, световно известен експерт по трансцендентна медитация, Джон Хейглин, квантов физик, Бевън Морис, президент на Махариши университета по мениджмънт в Айова. Нямаше поканени журналисти на церемонията по подписването на обет за построяване на Университет за непобедима България. Присъстващите полагаха подписа си след произнасянето на фрази-заклинания. Линч си избра израза: “За непобедима България”. Няколко българи с вид на персонажи от филми на Линч изпратиха смирено поздрави на Махариши. Накрая под звуците на родопска песен флаг с изображение на слънце бе издигнат на пилон в градината на къщата. Не се мина без колективна снимка. От околните прозорци надзъртаха любопитни софиянци. Едва ли подозираха, че фигурката в бяло принадлежи на един голям артист, преследващ мечтите и фантомите си по широкия свят.