Когато времената в една държава станат трудни, че и катастрофични, когато социалната безнадеждност удави социалните надежди, когато щафетата от политически кризи обезвери и най-ентусиазираните политически оптимисти, идва ред на конспиративните теории – от една страна – и на претенциите за референдуми – от друга. На родна земя това време вече настъпва.
Докара го не алчният Запад, докараха го не ЕС и не англо-американският империализъм – и дори империалистът Путин не го докара. Докарахме си го ние самите, нашето собствено тесногръдие, нашето националистично скудоумие, неспособността и на гражданството, и на политическата ни класа да погледне на националното ни бъдеще стратегически го докара. Колко време вече ние нямаме редовно правителство, с колко безплодни усилия се влачим тромаво от избори на избори и от служебен кабинет на служебен кабинет? Което може би е и тайната цел на президента – служебните ни кабинети са негови, негови са и очакванията безконечното редуване на тези кабинети да подхрани предпоставките за президентска република. Мечтата на един президент да си има република е естествена – дано не се окаже естествена и мечтата на републиката да си има президент с абсолютна власт и с твърда ръка. На балкански народ като нашият копнежът по абсолютната власт е присъщ – не по-малко присъщ му е и копнежът за твърда ръка и за генералски погони по държавническите рамене. Колкото по-инфантилно е едно национално съзнание, толкова по-всеотдайно вярва то, че авторитарните решения ще се справят с дефектите на демокрацията и ще поведат народа с маршова стъпка и с песен на уста към светли бъднини. Този филм вече сме го гледали веднъж – боя се да не ни се наложи да го гледаме отново. Защото не е филм за гледане – кошмарна национална трагедия е.
Композиция на Чавдар Гюзелев, 2012 г
Отпадъците често надживяват хората, отпадъците на комунизма са живи-живички и днес, така че той може да бъде лесно рециклиран от тях. Живи са тези безсмъртни и жилави рецидиви не само чрез пръснатите из цялата страна многобройни мемориали на комунистическото наследство, пред които политици, партийни лидери, че и държавници от първата фаланга полагат редовно венци на възхвала и признателност. Този ритуал е само етикетът – опасното е, че зад етикета се крие съдържание. Хералдиката е само фасадата на едно обществено съзнание, от което аз мандат след мандат все повече се страхувам. А когато не само фенове на идейния, на идеологическия неокомунизъм, а и практици, приложници, функционери на репресивния апарат на тоталитарния режим пълнят до изнемогване институциите, когато доскорошни ченгета са у дома си и в президентството, и в правителството, и в парламента ни, страховете ми един по един се овеществяват, материализират се, превръщат се от плахи опасения в корава обществено-политическа реалност. А става така, защото съм бито куче и гърмян заек – комунизмът се е разписал с най-острия си писец върху собствената ми кожа и белегът от него боли и не отболява и до ден днешен.
И в обществената сфера е като в интимния живот – основателните разочарования от една действителност често пораждат измамни очарования и гнили надежди. В националното ни битие името на една от тези надежди е президентска република, а името на друга, не по-малко гнила, надежда е референдум. В настоящия текст ще се опитам да обясня защо референдумът не е панацея и защото най-малко България е подходяща за референдуми страна. Надявайки се така думите ми да подскажат и защо не сме страна, подходяща за президентска република. Нещата, както ще се постарая да разкажа, са каузално свързани – социално-психологическите им механизми са еднородни, ако не и общи.
Да си фен на референдумите, значи да предоставиш държавните решения на масите, а да предоставиш държавните решения на масите, значи да вярваш в мъдростта на народа. Като елитарно мислещ човек, какъвто съм, подобна вяра аз не питая. Вярвам във фолклорната мъдрост на българския народ, но в обществено-политическата му мъдрост не вярвам. Хилядолетията са ни завещали цели томове народно творчество – завещание, съхранило и истински шедьоври. Става дума за народни песни, за сентенции, притчи и епоси, които са с безценна художествена стойност. А е така, защото ние, българите, сме си открай време хора на митичното – не и на аналитичното – мислене. И ако през вековете и епохите митичното ни национално съзнание закономерно е сътворило безчет словесни бисери, със същата закономерност то е сътворило и безчет парадоксални, противопоставени на здравия разум, ирационални и деструктивни политически решения, които често са водели нацията ни до ръба на оцеляването. Да дадеш на такава нация пълномощията да решава сама, без участието на политическата класа и институциите, съдбата си, е опасно. Тъкмо затова е така опасен на родна земя и референдумът. Дори европейският и световен шампион по референдуми – Швейцария – прибягва до общонародни допитвания само по изключение, само на локално, на кантонално равнище и само по социални и вътрешнополитически въпроси. Всички останали стъпки от общонационален мащаб, и особено външнополитическите решения, са дело не на кантоните и общините, а на правителството.
Защо считам обаче, че у нас и вътрешнополитическите проблеми не бива да бъдат решавани чрез допитване? Ами защото не вярвам в далновидността на народните маси в общност и в далновидността на българските народни маси в частност. От което не следва, че съм запленен от швейцарските народни маси. Напротив – аз съм уверен, че Швейцария е постигнала днешното си благоденствие не поради референдумите, а въпреки тях. А тъй като общественото съзнание на редовия швейцарец надхвърля несъмнено общественото съзнание на нашего брата по зрелост, референдумите там не са нанесли кой знае какви щети – особено след като те са, както споменах по-горе, със силно ограничени параметри. Преди някоя и друга година в Швейцария бе проведено допитване, дали да бъде намален работният ден и повишена работната заплата. И швейцарците казаха своето масово „Не!”. Направиха го с мотива, че социалните облаги, които подобни стъпки носят, са краткосрочни и измамни, че така ще се намали конкурентноспособността на швейцарските стоки на външните пазари, а в перспектива това закономерно ще доведе до намаляване и на доходите на населението. Мислите ли, че българското население бе гласувало по този стратегически начин? Аз не мисля. Още преди години, когато най-видният чалгар на републиката ни тръгна да организира общонародно допитване, писах, че ако се даде на българина възможност да избира, той ще избере за главен прокурор на републиката трапера Динко от Ямбол – дотам се простира неговият държавнически хоризонт.
Както загатнах по-горе, и в една Швейцария аз бих бил против референдумите. Защото съм сигурен, че конструктивните решения, които взеха швейцарците чрез референдуми, щяха да бъдат взети и без референдуми от техните държавни ръководители – те не са по-глупави от хората, които ръководят. Защо тогава да се пръска ненужно обществена енергия – особено след като един референдум струва далеч по-скъпо от едно парламентарно решение и от един правителствен декрет? Аз съм, както също загатнах, противник на базисната демокрация и апологет на институционалната, на парламентарната и многопартийна демокрация. И макар че пороците на националния ни манталитет и в предпочитаната от мен система неминуемо ще нанесат своите поражения, осъществяването на девиза на ранните болшевики „Вся власть советам!” крие още по-гибелни рискове. А тактическа и стратегическа цел на едно обществено устройство е просперитета – не гибелта…
