Преди почти двайсет години имах шанс да слушам двучасов саундчек на Гонсало Рубалкаба на фестивала на Мехмет Улуг (вечна му памет) в Истанбул.

Музиката беше от кубинска по-кубинска, но едновременно с това тиха, приглушена, в непрекъсната динамика между красива меланхолия и танц по клавишите – не по-малко прекрасна от музиката на „Буена Виста“ със съвсем младия тогава Роберто Фонсека, заместил Рубен Гонсалес на пианото, или от някои по-джазови албуми на самия Рубалкаба… Но някак си друга. Концертът по-късно вечерта също беше вълшебен. А между двете успях и да си поговоря с него. Гонсало Рубалкаба разказваше за точно тази друга страна на кубинската музика, различна от най-популярните ѝ форми. Разсъждаваше и за отвореността на кубинската музика към света, защото, по собствените му думи, „да си част само от своята си традиция може да бъде и ограничаващо за теб като професионалист“. Адмирираше новото поколение кубински музиканти навсякъде в Европа (тогава). А днес, в друго едно време, почти две десетилетия по-късно имахме наистина сходен по дух и плам разговор с родения през 1982 г. в Санта Клара кубински саксофонист Ариел Брингес, който по време на онази по-стара среща дори не е живеел още в Европа…

Но който с музиката и разбиранията си е живото олицетворение на всичко, за което Гонсало Рубалкаба говореше тогава. Музиката в програмата Nostalgia Cubana на Ариел (по едноименния албум, записан през 2016 г.) също като албума Solo на Рубалкаба (издаден от Blue Note точно десет години по-рано) кара слушателя да затанцува – но сякаш не толкова с тялото, колкото с душата си. Също като музиката на Борис Ковач или на Сибусиле К‘аба, чиито имена Ариел не знаеше, но като един наистина търсещ човек веднага прояви искрено любопитство. Всичко останало го има в разговора ни с него, проведен дни преди за първи път да дойде в България (по покана на „Дюкян Меломан“ и „Джаз Плюс“).

Обръщам се към Ариел именно като към един от онези талантливи кубински инструменталисти и автори на нова кубинска музика, създадена тук е Европа, за които Рубалкаба говореше още преди 20 години като за световен феномен…

Ариел Брингес: Да, много са кубинските музиканти в цяла Европа, както казваш. Идваме с корените си, но се опитваме да ги съчетаем с новата си среда. Аз самият живея в Испания, в Мадрид от 15 години и кубинската сцена там е огромна. И не говоря само за млади музиканти, а за музиканти от различни поколения. Ние всички споделяме нещо наше, като го съчетаваме обаче с фламенко, с класическа музика… и резултатът е чуден.

Тоест, говорим за разцвет на класическия вече феномен ida y vuelta („отиване и връщане“ формулировка, станала нарицателна за взаимните влияния между Европа и Куба в случая).

Да, определено можем да го кажем точно с тези думи. Някои от любимите ми млади кубински музиканти са именно тук, в Европа, съвсем близо до Мадрид – в Париж, в Берлин – и те създават наистина прекрасна музика.

Ще споделиш ли някои имена, които навярно още не знаем?

Мичаел Оливера е добър пример за чудесен кубински барабанист, живеещ е Европа. Още – басистът Рейниер Елисарде „Ел Негрон“. И двамата са свирили с Чучо Валдес и Пакито д‘Ривера. Братята Вистел също така – тромпетист и саксофонист, и двамата – композитори. Те създават толкова красива музика, която едновременно с това е и авангардна. В Берлин има един удивителен саксофонист – Рехис Молина. Рикардо Искиердо е друг чудесен тенор-саксофонист – живее в Париж. Луис Герра е пианист от моето поколение, чието име също трябва да се запомни. Карлито Сардуи е наистина нечовешки тромпетист от Куба, който живее в Барселона… Списъкът е много дълъг и се страхувам, че ще пропусна някого. Чувствам се наистина горд да бъда част от тази сцена, от това поколение, което омесва кубинската музика с музиката не само на Европа, но и на света. В момента можеш да събереш поне пет супергрупи само от кубински музиканти, които живеят в Европа.

Като говорим за срещата на различни традиции – наскоро ти участва в записите на един квартет, който пречупва през латиноамериканската чувствителност музиката на самия Орнет Колман.

Да, с Миген Сенон, той е един от героите ми – чудодеен алт-саксофонист от Пуерто Рико. Мигел ме покани за концерт с музика на Орнет Колман, който да запишем. Интересното е, че никой от квартета не беше афроамериканец от Щатите. На барабаните е Хорхе (или с каталунското си име Жорди) Роси от Барселона. Контрабасистът ни Демиан Кабо беше аржентинец от Буенос Айрес. Аз съм от Куба. А се събрахме да свирим музиката на Орнет Колман от нашата си специфична гледна точка. Не мога да обясня дори на испански какво беше усещането. Обожавам музиката на Орнет Колман, който за мен е един от най-великите не само в нашата съвременност, но и за всички времена.

Като си говорим за тези великани от предишното поколение, другият ти близък досег с музиката им е времето, прекарано в групата на Чучо Валдес. Какво взимаш за себе си от досега с тези хора?

Начинът, по който гледам на музиката, може да се определи така: не се опитвам да се развивам само в една насока, да работя само с кубинското музикално наследство. Ето, в момента слушам Иво Папазов и неговата сватбарска музика направо ме отвява!… Винаги съм бил с настройката за търсене – на нови за мен и различни музики, гледни точки, пътища, текстури. И ако вземем Чучо Валдес и Орнет, навярно двамата са абсолютните противоположности… Или ако не противоположности, то поне крайно различни гледни точки към голямата музика. Смятам обаче и двамата за еднакво важни и попадайки в техните светове, макар и за кратко, за мен това е начин да израсна музикално. В случая с Чучо личният контакт и записването на концертен албум заедно бяха нещо много специално. Свирих с него на турнета почти две години и не само свиренето, но и всички разговори, които имахме през тези две години – за живота, за кубинската музика – за мен бяха дар. Чучо е един от най-великите майстори на нашето време и въпреки възрастта си (82 години), продължава да е любопитен, да открива новото, да свири много и непрекъснато, да се учи самият той от хората, с които свири, дори когато те са много по-млади от него… Направихме записа на албума „На живо в Марсиак“ и за мен беше ценен опит, че записвахме на живо, на концерт. Музиката на Чучо е част от моето собствено наследство, от начина ми на изразяване. Аз я нося в себе си, както и тази на другите поколения преди мен – на Гонсало Рубалкаба, на Бени Море… И да бъда толкова близо до Чучо, пак ще повторя, за мен беше дар.

А как стана така, че попадна в оркестъра му?

В музиката на Чучо за неговия легендарен състав Irakere, каквато беше и програмата на тези турнета (Tribute to Irakere), има нещо много характерно, защото той винаги е сменял състава – на всеки няколко години. И поради това през повечето време групата се е състояла от най-добрите в дадения момент. Всички саксофонисти, които са свирили с Чучо в Irakere, са мои учители, мои герои, поради което действително мога да кажа, че ми бе оказана огромна чест. Има толкова много добри кубински музиканти, особено саксофонисти, а Чучо потърси именно мен и ме попита искам ли да дойда с него на турне и да развием заедно звученето, което той търсеше в конкретния момент. Това не е просто покана за турне, а нещо много, много повече е.

Чували сме, че сред вдъхновенията ти е и друг голям кубински музикант от поколението на Чучо, с когото си имал възможност да свириш – Боби Каркасес. Той има и своята българска история от 60-те, когато е живял у нас, и дори днес говори доста добър български…

Леле, не знаех тази част от историята му, а в момента толкова много се вълнувам, че ще дойда в България, и толкова много българска музика слушам – вие, хора, имате музикален дар свише. Но да, Боби е гений и не се учудвам, че е научил толкова добре вашия език – както знаеш, той е и художник, и философ, освен на тромпет свири на конги, на пиано и на други инструменти. Също така е много духовна личност и винаги е помагал на младите музиканти. Аз самият доста се навъртах около него в ранните си години и много от интересната музика, която ме е формирала, я знам именно от него. Свирили сме заедно само няколко пъти, но за съжаление не са останали записи от онова време. Сега обаче, като се замисля… може би не е зле да направим нещо заедно. Въпреки че не е млад, той е в отлична форма, практикува йога, поддържа се в изключителна кондиция. Боби е истински герой и мисля, че още дълги години ще се наслаждаваме на свиренето му.

Разкажи за програмата Nostalgia Cubana, която ще чуем в София. В същия разговор с Гонсало Рубалкаба, който цитирам в началото, той казва следното: „Мисля, че живеем в прекрасен момент, в който все повече хора започват да гледат сериозно на нашата традиция, и то не само на най-популярното ѝ проявление – танцувалната музика, а си дават сметка и за другите лица на нашата музика, която може да бъде и тиха, и романтична, и меланхолична“.

За мен Nostalgia Cubana е тази друга музика, другата страна на ярката и шумна кубинска традиция, която светът познава. Тя е по-скоро като шепот, по-интимна е, трябва да се заслушате и да се приближите, за да я почувствате. В нея мелодията е водеща, като намерението ми беше да съчетая традиционните кубински мелодии с традиционния северноамерикански джаз като подход. С тези песни съм израснал. Знам ги от дядо ми, който беше известен саксофонист в Санта Клара. И те са много благодатни за „превод“ на моя музикален език днес, ако говорим за мелодията, за поезията в тях, за усещането за близко споделяне, което носят. Исках да покажа на света и тази Куба, защото това е малко или повече моят начин. Аз самият съм точно такъв човек – тих, вглъбен, замислен за Куба… там, където съм в момента – в Испания.

Понеже спомена дядо си, той ли те запали по музиката?

Влюбих се в саксофона, слушайки именно неговото свирене. Казваше се Хуан Хосе Брингес, а основната му група беше Los Fakires. Музиката му е сред най-добрите образци за кубинската саксофонистка школа в традиционната музика. Нещо като „Джони Ходжис с ориз с черен боб“… Учих се от него. Той винаги търсеше начини да те накара да затанцуваш. И това е, което трябва да правим с музиката – да предадем движението на публиката, да я накараме да се раздвижи. Това беше и едно от неговите основни схващания за музиката – винаги се опитваше да поддържа света в движение с ритъма, с мелодиите, с непрестанното свирене на живо. Влюбих се в музиката, слушайки го у дома. Но не само – той също така преподаваше, освен на саксофон свиреше на пиано и на много други инструменти, дирижираше някои по-големи оркестри в Санта Клара. Музиката ми е от него, определено. Както и от един от първите ми ментори – Роман Филио, който също е свирил в Irakere. Понастоящем живее в Испания, по-възрастен е само с десет години от мен и е невероятен. Животът ни срещна в Хавана, където заминах, за да уча. И имах възможността да израсна, свирейки с него. Едно от характерните неща за кубинското музикално образоване е, че ние нямаме специализирани училища или университети за кубинска музика или за джаз…

…но имате най-важното: музиката…

Да, ние минаваме през школата на класическата европейска музика, а после се опитваме сами да станем… музика. Като се учим един от друг и сме отворени за много и различни видове музика. Именно поради това аз чувствам толкова близка музиката на Иво Папазов или на Рави Шанкар, или на Камарон. Някой ти казва: „Я чуй тази песен от България… или, не знам, от Хонолулу например“ – и ако песента ми проговори, аз я попивам. Така израстваме музикално.

Цветан Цветанов