Преди няколко години се прибирах с автобус от командировка край морето. Беше в началото на юни, пътувах късния следобед и някъде по залез се движехме из равнината между Сливен и Стара Загора. Отляво, някъде край пътя, се виждаха селца, сгушени между меки възвишения. И ето едно от тях по особен начин привлече вниманието ми – стори ми се обвито от невероятен, почти мистичен мир. Въпреки че не съм човек на авантюрите, нещо необяснимо ме тласна – станах от седалката и помолих шофьора да спре за момент, за да сляза. Исках непременно да ида до това село, да го видя отблизо, пък все някак щях да преспя там и на сутринта да хвана друг автобус.
Докато вървях през полето, край мен полягаше все по-блажена тишина, в същото време изпълнена с ехтежа на жътварките и екстатичното жужене на пчелите. Всичко бе бездънно открито и същевременно сякаш старателно затворило се, приютило се в себе си.
Навлязох в селото когато слънцето почти беше залязло и поех по калдъръмените му улички, изкачващи се ту полегато, ту по-стръмно нагоре. И тук също – това вече ме учуди – цареше пълна тишина – селото сякаш беше съвсем безлюдно. Завих няколко пъти и излязох на нещо като площад. И ето най-сетне видях хора. Бяха насядали в открита кръчма или селски магазин – цяла компания. Поех към тях, приближих се и в един миг ми се стори, че тези хора са ми… познати. Взрях се в оня, който седеше в центъра на групата. Да, аз познавах този човек! Но откъде го познавах, кой беше той? Знаех го без съмнение и все пак… В следващия момент направо се вцепених – не, не беше възможно! Това със сигурност беше онзи бездомник, който миналата година седеше на пейките в градината пред софийското ми жилище – винаги сам, с разкривени обувки, с мърляв пуловер и подпрян до крака му бастун. Когато понякога се спирах да му дам някоя стотинка, той ми благодареше тихо, говореше на „вие“ и се оплакваше, че останал съвсем сам на улицата, че макар да му обещавали някакво мазе за приют, все не ставало и той трябвало да спи по пейките, че по-рано работел като готвач, после като някаква охрана, но вече никой не го искал; дали нямам някой стар панталон, защото… Да, човекът миришеше – дори от метър-два миришеше непоносимо. След няколко месеца изчезна напълно и повече никога не го видях. И ето сега, на масата – това беше той, съвсем сигурно беше той, макар и с поне десетина-петнадесет години по-млад – мъж на зряла възраст, а около него беше насядала цяла компания. Пиеха вино и по лицата им грееше унесена, тържествена радост. Гледаха се един-друг, обръщаха погледи наоколо, но… не си говореха. Блаженстваха без дума да си продумват. Невероятно! Приближих се още и кимнах на моя познат, той се обърна към мен, погледна ме с искрящо радостните си очи и тогава изведнъж осъзнах, че той май… въобще не ме вижда. Да, аз стоях пред него и пред приятелите му, те бяха на метър от мен, пиеха виното си и гледаха с бездънна радост, но въобще, въобще не регистрираха присъствието ми. Почти зашеметен от недоумение се обърнах, пресякох площада, свърнах в друга уличка и ето: сега от двора, пред който се озовах, на оградата му седеше човек, в когото почти веднага познах онзи мой съсед от шестия етаж, който почина преди две години и който в края на живота си всяка вечер седеше на ъгъла на една от оживените столични улици, разгънал сергия с почти абсурдни джунджурии, които късно вечер прибираше в дървена количка и с мъка я буташе обратно към вкъщи. Човекът гледаше иззад оградата, в очите му също грееше радост, само че в тях сякаш имаше и някакво очакване. Той почиваше и чакаше, взираше се към улицата, но без каквото и да било нетърпение. За момент реших, че се взира в мен, но в следващия осъзнах, че и той всъщност не ме отразява. Чакаше някой, но със сигурност мен не виждаше.
Продължих, и по все по-стръмната нагоре уличка постепенно започнах да срещам все повече хора: най-често двойки – мъж и жена, хванати за ръка, наведени един към друг, гледащи се, говорещи си нещо, но всъщност – май нищо… Вече бях напълно замаян, но все пак можах да осъзная, че и повечето от тия хора аз познавах – да, най-често бегло, от някога… Онези съпрузи, чиято дъщеря май умря като наркоманка, а те си отидоха един след друг малко след нея. По-нагоре насреща ми пък се показа онзи „лудичък“ Маринчо от улица „Росица“ под „Дондуков“, за който се знаеше, че Митка Гръбчева била застреляла баща му пред очите му, когато бил още съвсем малък и оттогава „той не е съвсем с всичкия си“. Пак беше с черен костюм, но изглеждаше доста по-млад, вървеше до достолепен възрастен господин, когото гледаше с невероятна радост, а господинът излъчваше тържествен, благ покой.
Бях стигнал почти до най-горния край на уличката, когато от нея по калдъръма видях към мен да слизат… О, Господи, не можех да повярвам – баща ми и майка ми! Те, те самите! Бяха облечени по домашному – майка ми с онзи пеньоар, баща ми с познатата ми риза. И те вървяха плътно един до друг и нещо като че ли шепнешком си казваха… Този път не издържах – извиках ги и гласът ми прокънтя с почти скандална острота сред пълната тишина наоколо. Баща ми и майка ми забавиха ход – вдигнаха погледи, взряха се в мен – и аз видях, че и от техните очи се излъчваше радост. Когато ги достигнах, те се спряха, за първи път видях, че се отразявам в очите им, погледнаха ме приветливо, кимнаха ми и… невероятно – продължиха нататък след другите. Това вече не можах да понеса – стиснах очи, за да спра сълзите, опрях се на стената на къщата, издигаща се на самия край на уличката и след няколко крачки, олюлявайки се вече бях извън селото. Наоколо ми мракът беше станал пълен, полето пред мен беше още по-упоително тихо, звездите горе се показваха една след друга. Тръгнах през тревите без посока, разтърсван от ридания и почти се сблъсках с човек, чието присъствие не бях усетил в тъмното. „Здравей“ – поздрави ме той тихо – „Защо плачеш?“ „Онези хора там – започнах, но буквално се задавих – баща ми и майка ми, другите – та те въобще не ме познаха“. „Учудваш ли се – отвърна човекът, чието лице продължавах да не виждам и който закрачи с мен – Та нали видя, че те са покойници. А какво според теб означава тази дума? Те са, дай си сметка, в покой – сиреч успокоили са се от този свят и вече нямат нищо общо с него. Те могат, вече могат да живеят само един с друг, отвързали се от шумотевиците отвъд. Впрочем, обърна ли внимание на тяхната несмутима радост, на тяхната, да – безпаметна радост?“ „Но защо дори баща ми и майка ми, които, видях това, ме познаха, поне не се спряха с мен, защо не ме попитаха – как съм, какво става там, в София, в… света?“ – продължих да говоря аз. „А даваш ли си сметка, драги, отвърна ми моят спътник, колко години те се тревожиха за това какво става „в света“, както се изразяваш? Даваш ли си сметка, колко години „този свят“ ги държеше в примките си, в тревогите си? Нали знаеш, че майка ти бе едва на единадесет години, когато разстреляха баща ѝ в онази 1945 г., че на 19 започна да работи като лаборантка в онази психиатрична болница в Курило, че на 21 години, без шанс да учи висше образование като „дъщеря на враг на народа“, се омъжи за баща ти, че имаха някакъв конфликт с майка си, че после се роди ти, сетне брат ти. Спомняш ли си всичките си калпазанства в гимназията, с които ги тормозеше, без да си даваш сметка, защото тогава ти – „обещаващият поет“ бе взрян единствено в себе си? Спомняш ли си после онова, което ти се случи в казармата, а те бяха отчаяни – значи и синът им ще бъде отхвърлен в тоя свят? Е, не ти ли се струва, че те имат право повече да не се интересуват от теб и от всичко „в света“? Та те, драги, са вече покойници, те са в покой. Те най-сетне са само един с друг и само един на друг се радват. Почти не си спомниха за теб преди малко, казваш ти и си готов да плачеш? А ти, нека те попитам, колко често си спомняш за тях там „в света“. Дай си сметка, че комай само вечер, преди да заспиш, когато си казваш молитвите (добре, че поне това правиш). Е, и те тук се вълнуват от теб толкова, колкото и ти от тях. Те обаче, драги, имат право на това, те са „покой“-ници. Нали видя и останалите: нали видя „лудичкия Маринчо“, той е вече тук с баща си, когото там, „в света“ убиха пред очите му и има право да се радва с него, без да има повече памет за „света“? „Миришещият“ бездомник от пейката – който там преживя последните си години съвсем сам, е, както видя, тук такъв, какъвто беше, когато животът едва бе започнал да му се усмихва и той не знаеше, не подозираше как ще завърши. Ето защо и той има право никога повече да не си спомня „света“, да не си спомня за теб – свидетеля на неговия бездомен и „вмирисан“ залез. Разбираш ли какво ти казвам? Всички съселяни тук са „с-покойни“, напълно спокойни. Е, някои от тях като онзи твой отдавнашен съсед, когото видя в двора – все още очакват нещо. Той например очаква при него да си дойде от „света“ и жена му. Защото всички тук са напълно спокойни само заедно“. „Защо обаче почти не си говорят?“ – попитах аз. „Ами защото, драги, почти всичко от онова, което си говорите вие, там „в света“, винаги е свързано с вашите грижи, с онова, което „трябва да направите“, с вашите амбиции, конфликти, с вашите съперничества, с разнообразните ви „предприятия“, с примките, с които ви връзва „светът“ ден след ден в своята „история“. А ето тези тук най-сетне са „отвързани“ от всичко това. И радостта им няма нужда от думи. Тя вече е след, след думите. Аз съм дотук“ – завърши тихо моят спътник и неочаквано сви в мрака към някакъв още по-тъмен силует, вероятно дома му – за мое учудване извън селото, посред полето. „Благодаря ти. Довиждане“ – извиках му и стреснат се опитах да проследя отдалечаващото се петно, чието лице така и не успях да видя. „Да, непременно ще се видим. Някой ден“ – дочух гласа му и изведнъж откъм мрака, в който беше потънал блесна сияние, ослепи ме, а от откънтяващото „някой ден“ ме обзе такъв ужас и трепет, че тичешком прекосих остатъка от полето, излязох на шосето и не след дълго, все още разтреперан, се качих „на стоп“, който ме закара чак в София.
След няколко дни съобразих, че командировката ми всъщност бе свършила в самото навечерие на тазгодишната Задушница преди Петдесетница. Запомних го и на следващата година отново хванах автобуса и слязох на същото място. В полето пак цареше огромна, унесена тишина – жетварките пронизваха въздуха, пчелите жужаха в екстаз. От селото, разбира се, въобще не можах да открия следа.[*]
_________________
[*] Тази история, разбира се, е абсолютно фикционална. Тя е, ако щете, в духа на ранноновоевропейския притчов разказ „Пътешествието на поклонника“ на Дж. Бъниън. Не се хваля с откровения и историята ми няма никаква богословска претенция.
