Малко повече от сто години след манифестираната поява на дадаизма ставаме свидетели на нови опити да се възроди неговият радикално амбициозен дух. „Мона Лиза на Леонардо да Винчи, намазана с торта” и „Слънчогледите на Ван Гог, залети с доматена супа” са две произведения, завладели нашето внимание след артистични акции в Лувъра и Националната галерия в Лондон през последните месеци.
Изображенията достигат до нас и остават в историята под формата на фотографии и видеозаписи, запечатали краткия момент от фактическото физическо съществуване на произведенията. Извън малкото късметлии, присъствали на място, всички останали можем да се насладим опосредствано на творбите, но това не отнема от тяхната художествена ценност. Няма как да се отнеме нещо, което нарочно отсъства, защото точно такава е дадаистката концепция – изкуство против изкуството.
В смисъла на последното изречение от горния абзац си позволяваме да наричаме споменатите акции „артистични”, макар да не са анонсирани като такива и да не са извършени от артисти. Ако проследим развойната линия на дадаизма от възникването му до днес, не би трябвало да се учудваме, че негови представители в крайна сметка се оказват хора без собствено творческа подготовка, но пък продължаващи основната задача на дадаистите – чрез провокации в художествената сфера да отправят социални послания. В случая творбите се раждат от буквалното съчетаване на живописни шедьоври с кулинарни продукти, което не изисква някакво специално артистично умение, но пък резултатът е впечатляващ, а отзвукът – глобален.
Роден през второто десетилетие на ХХ век, дадаизмът е реакция срещу причините, довели до ужаса на Първата световна война – не срещу конкретните поводи за войната, а именно срещу причините. Защото те се коренят в самите основания на буржоазното обществено устройство, водещи до неизбежни милитаристични конфликти. Тези основания – логически, етически, естетически – трябва да бъдат агресивно конфронтирани, за да се постигне промяна на светогледа, която да доведе до различен живот за всички. И ако опорите на буржоазния градеж са рационални, то ирационалното е оръжието срещу тях, ако буржоазната култура крепи постройката с определени образци на изкуството, то ореолът на тези образци трябва да бъде свален и дори ролята на творческия акт като цяло да бъде преосмислена, осмивайки или директно отричайки познатите му форми.
В наши дни отново чрез въздействие върху художествени произведения се изразява остра позиция срещу порочната световна уредба, която за да обезпечи неутолимите консуматорски нужди и ламтежа за печалба, разпалва войни за ресурси и експлоатира природните наличности, без да взима предвид зловредното въздействие и нарастващия риск от унищожение на планетата.
„Помислете за Земята. Има хора, които разрушават Земята. Помислете за това… Всички художници, помислете за Земята!” – това са думи на автора, създател на „Мона Лиза на Леонардо да Винчи, намазана с торта”. „Кое струва повече: изкуството или животът? За какво сте по-загрижени – за опазването на една картина или за опазването на планетата и хората” – тези въпроси задават активистите с фланелки „Just Stop Oil”, които стоят зад „Слъчогледите на Ван Гог, залети с доматена супа”.
Разбира се, въпреки уговорките в началото на текста, някой ще възрази срещу свързването на визираните екоактивистки акции с дадаизма. Все пак, за да е валидна такава аналогия, трябва извършителите да се отнасят към стореното от тях така, както дадаистите, а такова нещо няма. Никой не разглежда поруганите картини като концептуални обекти сами по себе си, нито действието е обосновано с аргументите на пърформанса или инсталацията. Жестът има друго намерение, изборът на галерии и творби със световна известност е направен единствено с цел да се даде максимално широка публичност на тревожните предупреждения и наложителните искания.
В отговор на възраженията връщаме успокоението, че заглавието „Екодадаизъм от XXI век” е очевидно иронично – иронията по дефиниция крие себе, но ние не я крием. Знаем, че така наречените от нас екодадаистки творби не са такива и не могат да бъдат разглеждани сериозно в контекста на модернистичните течения, поне засега не сме чули някой творец или изкуствовед да им придава подобна стойност. Въпросът е обаче, че искаме или не, извършеното в галериите се вписва по-скоро в тази традиция – не за друго, а защото извършителите сами превръщат своя социален ангажимент във фон, а на преден план излизат художествените измерения на тяхната постъпка. И не можем да се освободим от подозрението, че тези измерения ги интересуват повече, отколкото всичко останало. Те сигурно биха се възпротивили на това впечатление, сигурно биха настоявали, че употребените средства не трябва да отвличат вниманието от главното – унищожаването на природата да спре…
По един или друг начин дадаистите и техните последователи – сюрреалисти, а по-късно и постмодернисти – признават, че радикалната им амбиция за промяна на обществените нагласи, която би трябвало да е била истинският дълбок мотив да вършат това, което вършат, не се е осъществила. Светът е продължил да се развива по начина, упрекван от тях, а тяхното дело е попаднало в артистичните каталози, без да произведе ефект там, където им се е искало. И тогава, ако някой цели да произведе такъв ефект, не бива волно или неволно да им подражава, защото в най-добрия случай го очаква тяхната съдба. А най-умно би било пак да се помисли върху това, което искаме, и после – как да го поискаме.
