Никога не съм имала колебания да уточнявам дали Катерина Стойкова е български поет, или американски. Защото поезията ѝ е световна.
Ако има пътища, през които чета метафорите в поезията ѝ, безспорно един от тях се нарича като едно от стихотворенията ѝ (от друга книга) – „Ода за раната“. Това възпяване на болката, на травмата, при което анонимното става конкретно, а конкретното нараства (до поредица малки общества, равни на личния опит на читателя), е много характерно за писането на Катя и прави текстовете ѝ разпознаваеми и лесни за припознаване. Особено харесвам как като автор не си позволява да сочи виновници и жертви, а използва отвореността на текста, усещането за недовършеност дори на стихотворението, липсващите последни два-три реда именно за да не затваря в етикети и банални поанти в краесловие.
Където очаквах да си ти
се е настанила сладка, тъпа болка.
Ако те пусна, ще си отиде и тя, а това
не можем да позволим
точно сега. Точно сега си искаме болката –
просторна и позната, като локва,
в която цопаме от деца.
Ще перифразирам Рей Бредбъри с „Възпявам електрическото тяло“ и за поезията на Катя бих казала, че е възпяване на болезненото тяло. Онова обелване на коричката на раната, защото тя не ни е необходима зараснала: раната е активната памет на поезията.
В най-новата ѝ книга „Американски деликатеси“ възпалените участъци във всяко стихотворение отново са с отправна посока раната, но някак усещам всичко по-смирено. Сякаш говоренето за болката („Как си, Дете? Прогорена от омраза към себе си. // „Как си, Дете? Като накърмена с кръв“) е вече по-просветено, по-просветлено. И не, в „Американски деликатеси“ няма девалвация на бъркането в раната, напротив: успоредните линии на съпровождащите движения, докато четеш Катерина Стойкова непременно идват от незарастването:
Да повдигнем коричката на раната
и да надзърнем пак.
Не, не е зараснала.
Наскоро си говорихме с Катя за това какво наричам типично американска поезия – сравних я с увлечено шофиране в незначителността на делничното и внезапно изскачане на неочаквана метафора пред колата. Затова и в началото направих уточнението как чувствам писането ѝ небългарско и неамериканско, а безгранично. Най-лесно е да кажа, че е заради универсалността на посланията. Заради лекотата, с която в текстовете ѝ виждаме собствените си ранявания, на които тя дава по-рафиниран вид. Но всъщност писането на Катерина Стойкова е много повече от привидността, която дава един прочит, и всеки следващ. Винаги ме е очаровало умението ѝ от битовото да направи Битие („Как наказва Бог“), да спусне екзистенциален хлад именно там, където е най-горещо от парещата рана. В този смисъл „Американски деликатеси“ не е по-различна от предишните ѝ стихосбирки. И същевременно има едно надграждане в поетиката на болката, което виждам в милостивото даване на възможността да преживяваме всяка уязвимост. Да поставим себе си в нова интерпретативна рамка: не всичко написано е предварително изговорено, а неизговореното винаги подхлъзва в успоредна биографична памет.
Как се казва когато чувстваш
че ти липсва нещо важно някъде и най-доброто
на което можеш да се надяваш е
да го забравиш
или да свикнеш
без него. Иска ти се да разбереш
къде или какво, защото
вече знаеш кой.
Отделно и особено внимание искам да отделя на журналистиката (и) в тази книга на Катерина Стойкова. Стихотворенията ѝ са като централни емисии новини: само най-важното, накратко, нищо излишно. Предпочитанията ѝ да ни отговаря в задаване на въпроси. Повторените модели на заглавия с „Как се казва, когато…“ И не, не е случайно езиково колебание поради неспомнена дума от автор билингвист. В „Американски деликатеси“ няма колебливост, няма плахост. Има гениален превод: да не забравяме, че Катя е и преводач, а добрият преводач е най-добрият интерпретатор. Затова и четем поезия, сякаш написана едновременно на своя изходен и на своя приемащ език. Изключително богатство е тази книга. Защото поезията е деликатес за богатите.
