Ако някой в света умира сега,
без причина умира в света,
той се взира и в мен.
Рилке[1]
Не бързайте да посрещнете появата на този текст с недоверие. Знам, че ангелите не могат да бъдат убити, защото са лишени от плът – смъртна плът като нашата (въпреки че в сравнение с Божията безплътност тяхната природа е направо „груба“).
Ангелите, за които говоря, са от онази част на човечеството, известна със своята искреност, чистота и неподправеност – децата. Същите тези, за които великият Достоевски бе написал, че цялата световна хармония не струва колкото една детска сълза[2].
Печалното събитие, на което са посветени следващите редове, се е случило на 1 май през далечната 1945 г., годината, в която се слага край на една от най-големите язви в тялото на човечеството – Втората световна война.
От Светото писание ни е известно, че и ангелите имат свои имена – Михаил, Гавриил… Имената на нашите убити ангели са следните:
Хайдрун – на 5 години,
Хедвиг – на 6 години,
Холдина – на 8 години,
Хелмут – на 10 години,
Хилдегард – на 11 години,
Хелга – на 12 години.
Всяко масово убийство е акт на безпределна жестокост. Когато обаче говорим за убийството на деца, тогава нещата придобиват още по-зловещ и сатанински оттенък.
В Евангелието можем да прочетем как някои родители донасяли своите деца при Спасителя, за да ги докосне. Христовите ученици пък забранявали това. „Но Иисус, като повика младенците, рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“ (Лук. 18:16). На друго място Христос казва: „който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Мат. 18:6).
Вероятно забелязахте, че имената на всичките шест деца започват с буквата Х. Според някои това не е никак случайно, защото имената им носят първата буква от фамилията на един от най-големите сатрапи, които е виждало човечеството – Хитлер. Тези деца, родени в семейството на близкия до фюрера министър на пропагандата Йозеф Гьобелс и жена му Магда, са убити в бункера на Хитлер, намиращ се в Берлин. След бруталното убийство на ангелите родителите им се самоубиват. Смърти, предизвикани най-вероятно от страха от нахлуващата в Берлин Червена армия, която би могла да си отмъсти и да се поругае над честта на победените[3].
Но кой е виновен за смъртта на тези деца? Вероятно повечето ще сметнат – и то не без основание – че главни виновници за това злодеяние са родителите им, решили съдбата на невръстните си деца по такъв жесток начин. Други биха казали, че вината е на лекарите Кунц и Щумпфегер, с чиято помощ е извършено това престъпление – първият сложил морфин на децата, а вторият им дал отровните капсули цианид (според някои това е направила самата майка).
Така или иначе „идеолози“ на това престъпление са родителите.
Но дали римските войници, разпнали Христа на Голгота, са виновни за това деяние, и ако да – дали вината им е толкова голяма, колкото тази на подбудителите на това най-тежко престъпление срещу Човека с главна буква? Или пък те чисто и просто изпълнявали служебните си задължения, за което са получавали заслужените си възнаграждения? А пък нека не се лъжем, да стигнеш до кръста в Римската империя означава само едно – ти си престъпник от висок клас с нисък социален статус. Така че вероятно легионерите са мислели, че не само заслужават заплатите си, но и вършат нещо „по-възвишено“ – подпомагат възтържествуването на справедливостта.
Най-вероятно в това отвратително събитие – убийството на шестте деца – стои и сянката на човешката отмъстителност. Семейство Гьобелс са се досещали, че злото не познава етнически или други граници [4]. И не знаем кое би било по-ужасно за децата ангели – убийството от собствените им родители или унижението и издевателствата от страна на търсещите възмездие за безспорно ужасните престъпления, извършвани в името на националсоциализма.
Нека отбележим нещо от родната ни история, което би могло да хвърли различна светлина върху това трагично събитие – историята с Перущинското клане в църквата „Св. Архангел“. Затворени в църквата, революционерите Кочо Чистеменски и Спас Гинев избиват семействата си преди да сложат край на живота си. Иван Вазов описва това драматично събитие по един не по-малко драматичен начин в своята ода „Кочо“ („Епопея на забравените“), където четем и следните думи:
„Майка ти не ще и сама на небето!“
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
Разбира се, не можем да не отчетем съществената разлика между нашите революционери, борещи се за свободата на своя измъчен народ, и хора, виновни за смъртта на милиони човешки същества.
Едно е ясно – най-невинни от всички са жертвите деца. Представяте ли си какво е да имаш „късмета“ да се родиш в семейството на един от първите държавни мъже, години наред изграждащ езика и мисленето на масите в нацистка Германия[5]. И самата тази принадлежност – за която вероятно мнозина са завиждали – да стане причина за сигурната ти смърт? Сещам се за онези думи на поета Бродски, че е по-добре да бъдеш последен неудачник в една демокрация, отколкото мъченик или властелин на мислите в една тирания. Писателят Камю в своя реч от 1945 г., посветена на защита на интелигенцията, казва: „Хора като мен и вас, които сутрин галеха главите на децата си в метрото, вечер можеха да се превърнат в жестоки палачи.“[6] Мой приятел пък твърдеше, че ХХ в. е показал, че човек може да обича класическа музика, да свири на пиано, да се радва на децата си, а като отиде на работа – да вкарва хора в газовите камери. За съжаление, и Камю, и моят приятел са колкото съзвучни, толкова и прави.
Вероятно някои от ненавиждащите кафявата чума ще сметнат, че тези деца биха допълнили мярата на бащите си (срв. Мат. 23:32) и затова биха определили смъртта им по-скоро като „необходима“. Как бихме могли обаче да твърдим, че която и да е човешка смърт е необходима, когато знаем, че ценността на човешкия живот е безкрайна; че всеки човек е изкупен не с друго, а с кръвта на Иисуса Христа (Еф. 1:7)?
Тук бихме могли да споменем още един епизод от нашата история – покръстването на българския народ през IХ в. Разбира се, никой не би могъл да отрече далновидния и цивилизационен избор на св. княз Борис, но не бива да се отрича и един тъмен момент в иначе светлото дело. Факт е и това, че някога на деяния, които днес смятаме за тежки престъпни прояви, се е гледало по друг начин (през IХ в. например насилието е било честа практика), което пък е потвърждение на истината, че появата и осмислянето на дадено явление (в случая – ценността и уникалността на човешкия живот) не е постигано изведнъж, мигновено, а в продължение на по-кратък или по-дълъг период от време.
Неволно си задаваме въпроса – доколко е редно децата да плащат за истинските или фиктивните грешки на своите родители? Споменът за близкото тоталитарно време, когато са страдали всички роднини на онези, които не са поддържали общата партийна линия, е все още болезнен.
На 1 май 1945 г. са убити шест деца само защото тези, от които е зависел животът им – а децата винаги са зависими от волята на възрастните, – са сметнали, че така ще бъде „по-добре“. Това е поредното доказателство, че участващите и живеещите в условия на война са възможно най-ограбваните хора – физически и духовно. Както палачите, така и техните жертви. Защото войната е един от най-преките пътища към човешкото обезобразяване.
В едно от произведенията си Екзюпери описва пътуващите във влак груби работници, приличащи на „късове глина“[7]. Между тях съзира една двойка – мъж и жена, и малкото им спящо дете. Писателят авиатор вижда лицето на детето като „лице на музикант, ето Моцарт като дете, ето едно хубаво обещание на живота“. Но онова, което го гнети, не е грозотата на родителите на това прекрасно дете, а „частицата от един убит Моцарт“ у всеки.
Вероятно много хора продължават да убиват ангелите, които ги заобикалят – физически или духовно. Важно е обаче да си отговорим на един последен въпрос: къде се намираме ние с вас в светлината (или в тъмнината) на написаното?
–––––––––––––––––
[1] Из стихотворението на Райнер Мария Рилке „Труден час“ (превод: Петър Велчев).
[2] Темата за детското страдание бележи една от основните линии в произведението на Достоевски „Братя Карамазови“.
[3] Разбира се, от историята знаем, че човешката жестокост, проявявана от окупационни войски, не е явление, характерно само за един народ – в случая руския. Жестокости по време на окупация сме проявявали и ние, българите – напр. убийствата, извършвани от нашата армия в завладените сръбски земи в края на 1915 и началото на 1916 г. Вж. Вълков, М. „Заповед за унищожението на известни категории интелигентни лица“ от 1915 г., www.librev.com, 01/06/2016 г.
[4]Масовите изнасилвания през 1945: „За руснаците бяхме беззащитни жертви“, www.dw.com, 03/03/2020.
[5] Вж. Клемперер, В. Езикът на Третия райх, изд. Жанет 45, 2022.
[6] Реч, произнесена на 15 март 1945 г. пред студенти в Сорбоната. Вж. Албер Камю – В защита на интелигенцията, www.slovo.bg
[7] Документално-публицистичната творба „Земя на хората“.
Ивайло Борисов
