В няколко запомнящи се филма тази самота присъства осезателно до степен не само да я почувстваш, но и да я докоснеш. Някои герои се борят с нея, преодоляват я и успяват да се осъществят като изградени личности с място в обществото, повечето запазват своето достойнство, но борбата на всички за място под слънцето заслужава внимание.

За филма си „Майка“ Зорница София получи втора Златна роза след „Мила от Марс“. Операторът Крум Родригес получи и награда за операторско майсторство, а изпълнителката на главната роля Дария Симеонова за женска роля. Разделям филма, който е вдъхновен от действителна история, на две части. Главната героиня Елена е режисьор на документален театър. Това означава режисирана действителност, общо взето един от трудните видове съвременен театър. Невъзможността да стане майка я травмира и депресира. В един етап от своята театрална активност тя изведнъж среща много нещастни, самотни деца с биологични родители, които са ги изоставили. В работата с тях открива нов смисъл на живота си. След успеха на неин проект за работа с изоставени деца я изпращат в Кения. Общуването със сираци в гетото, лице в лице със страховита мизерия, я преобразява. Тази част е толкова силна и впечатляваща, че носи реалното излъчване на документален филм. Посланието е важно – удовлетворението да даваш и да се раздаваш е по-голямо от това да вземаш и получаваш. В края на филма най-сетне Елена е удовлетворена от себе си и своята професия, защото е направила щастливи много самотни деца.

Друг много дискутиран и харесан от критиката и публиката е „Шекспир като улично куче“ на Валери Йорданов. И този филм получи много награди: Наградата на град Варна, награда за сценарий и режисура на Валери Симеонов, награда за мъжка роля на Владислав Симеонов и Васил Илиев и наградата на младежкото жури, която се присъжда за първи път. Филмът ми припомни „Роко и неговите братя“ на Лукино Висконти, английските филми („Самотният бегач на дълги разстояния“ на Тони Ричардсън) и други от течението на „сърдитите млади хора“, дори с нещо напомня на филмите от нюйоркската школа. Може би защото Валери Йорданов е искрен в своите филми, съчувства на героите си и показва страховитата битка на малкия човек за място под слънцето. Неговата тема е стара като света. Как съжителстват доброто и злото (звучи малко банално от моя страна) с уговорката, че те не съществуват в чист вид. По-скоро героите водят вътрешна борба с различните проявления на злото, която изисква помощ, насърчение от някого и шанс. И все пак двамата тийнейджъри вярват в себе си, следват вътрешните си гласове (няма кой друг да им помогне) и са поредните жестоки и невинни, които се опитват да преобърнат този объркан, свиреп и несправедлив свят. А после по пустите, опасни, кални улици се утешават с цитати от Шекспир. Както героинята от „Майка“ лекува и теши осиротели деца чрез изкуство, така и тези герои намират утеха и убежище в театъра – място за чувствителни и деликатни хора. Дали ще успеят в гонитбата на малко щастие тези предварително пораснали, но незагрубели докрай самотни млади момчета? Кой знае. Засега обществото се отнася към тях като към поредното нещастно улично куче от краен квартал…

„Пролетно равноденствие“ по сценарий на рано починалия Красимир Крумов-Грец, режисьор Иван Павлов е също за двама самотници. Носител на Специалната награда на журито и наградата на гилдия „Критика“ към СБФД. Изграден в меки тонове и полутонове, с голямо внимание към детайла, затворен към материалната грубост на външния свят, филмът напомня стиховете на Жак Превер. Градът и обществото присъстват като далечен фон. Героите (Светлана Янчева и Ивайло Христов) сякаш са извън него – похват, характерен за филмите на Красимир Крумов. И това е така – вече в напреднала възраст те са останали сами, без близки – той и без подслон, и се борят за съхранение на своето достойнство. Толкова са свикнали със самотата си (той повече, тя в по-малка степен), че трудно постигат контакт дори един с друг. С външния свят още по-малко, особено в служебните си отношения. Както и в други филми на Красимир Крумов, мъжът е по-нерешителен, разколебан и неустойчив към изпитания. Жената е по-силният и екстровертен човек. На финала, след много лутане и редица прояви на нерешителност, все пак той прави крачка към нея, но дали вече не е късно? Режисьорът няма готов отговор, но героинята дава вид, че търпението ѝ още не изчерпано.

„Мрак“ на Душан Милич е копродукция между Сърбия, Дания, Италия и България. Филмът е много хубав, а операторското майсторство на Кирил Проданов е на завидна висота. Голяма част от филма е заснета в пълен мрак и това са тежки режимни снимки, с които той се е справил блестящо. Филмът е за самотно семейство – дядо, майка и внучка, в покрайнините на Косово. Те живеят барикадирани в малката си къща, изоставени от всички – местна, изпълнителна власт, обществени организации. В селцето са останали само учителката, свещеникът и безпомощният кмет. Няма сила на Земята, която да ги защити и утеши. Косовски екстремисти отвличат, убиват, издевателстват. Маша пише писмо до президента на Сърбия с молба за помощ. Това писмо вдъхновява режисьора да заснеме този филм. Ние не виждаме нито веднъж тези косовски екстремисти, но всяка сутрин се виждат страховитите следи от техните набези – убити животни, разбити къщи, погазена реколта. Това невидимо зло, което смазва беззащитните селяни с цел етническо прочистване, въздейства страховито като хорър. Накрая къщата е подпалена, дядото убит, а линейка отвежда почти задушените от пожара Маша и майка ѝ някъде към нищото. Те просто няма къде и при кого да отидат. Естествено, показани са и умиротворителните сили на KFOR, които са по-скоро с декоративни функции – нещо, което видяхме преди години в силния сръбски филм „Ничия земя“. „Мрак“ е сръбското предложение за чуждоезичен Оскар.

Голямата награда Златна роза за най-добър късометражен филм бе присъдена на филма „Празник“ на режисьорката Антония Милчева и целия творчески екип. Този кратък филм като драматургия е развит в една класическа ситуация, през която героинята преминава и излиза от нея променена. Тя е самотна млада жена (Лилия Косева), изоставена от приятеля си в последните часове на новогодишната вечер. Потънала e в самосъжаление, но изведнъж настава обрат. В малкия ѝ дом нахлува група приятели. Разговорът и контактът между тях първоначално върви тягостно, настроението е минорно, а главната героиня е неутешима. И все пак Новата година настъпва, фойерверките гърмят, отворена е бутилка шампанско, а безсмъртното дунавско хоро на Дико Илиев сближава героите и повдига настроението… Животът не е толкова черен – това е поуката от този филм.

Наградата на критиката бе присъдена на късометражния филм Vox populi на режисьорката Танита Ганчева. Главната героиня Магдалена (Светла Янчева) е самотна вдовица, провинциална актриса. Грижи се за поразения от инсулт свекър в къща на село край града и играе в нелепи постановки. Самотни, борещи се със съдбата си обикновени хора. Внезапно филмът добива свирепи измерения. Полиция обгражда селото, с мащабите на акция срещу голям мафиот, а то – за да избие свинете. Указание свише без обяснение, защото за държавата тези малки хорица нямат значение. Тя не иска, а и не може да убие малкото си прасенце и тръгва да го крие, което поражда редица трагикомични перипетии. В кулминацията непознат полицай неочаквано ѝ оказва чисто човешка подкрепа в ситуация, в която срещу нея се е изправила държавата с антихуманните си постановления… В това е оптимизмът на този филм – навсякъде можеш да срещнеш съчувствие и доброта, както и някой, който да ти даде кураж да продължиш в тежкия си житейски път.

Все повече хора на Земята сме, а въпреки технологиите ставаме все по-самотни. Човещината все по-трудно намира място в душите ни. Но във филмите, за които разказах, взаимоотношенията са като мрак преди разсъмване. Горещо вярвам и се надявам, че изкуството помага да станем по-добри и дава утеха и надежда. Поне в тези филми беше така…

Иво Драганов