Защо „Навални“? Защото комунизмът не си отива
В дните, когато на изток не стихва кошмарът на войната, а у нас политическият дебат е почти невъзможен, един фестивал в София събра мислеща публика, на която не ѝ е безразлично нито къде и как живее, нито какво се случва в Европа и света. Точно тази публика даде своята награда на един от най-впечатляващите филми в програмата на третото издание на София ДокуМентал – „Навални“ на режисьора Даниел Роър (САЩ, 2022). Ако не беше документален, той можеше да бъде просто добре съчинен политически трилър, но не е. „Навални“ е истинска история от второто десетилетие на XXI век, след финалните надписи на която се питаш: „Докога?“. Питаш се колко далече още могат да стигнат възможностите на един опасен диктаторски ум, за който понятието „човешки права“ е без значение…
Кадър от филма „Навални“
Във фокуса на 98-минутния документален разказ е историята на лидера на руската опозиция Алексей Навални – от отравянето му с „Новичок“ след пътуване за заснемане на корупционни практики в Новосибирск през 2020 г. и последвалото лечение в Германия до завръщането в Русия и изпращането му с 9-годишна присъда в Сибир. В общи линии сюжетът и причините са публично известни. Същественият момент обаче е разплитането на цялата схема за планирано убийство и замесените в нея (включително 12 учени), до която стига българският разследващ журналист Христо Грозев. Изпълнителният директор на платформата Bellingcat е водеща фигура в осветляването на действията на Кремъл спрямо опозиционера, когото Владимир Путин дори избягва да назовава по име.
Макар известно време да е гледан с подозрение от екипа на Навални, благодарение именно на Грозев на бял свят излизат имената на хора, разработвали химически оръжия и замесени в сложната схема за отравяне на враг №1 на руския президент. А когато самият Навални започва да се обажда по телефона на всеки от тях и успява да изкопчи подробности от военния химик Константин Кудрявцев (напр. как „Новичок“ е бил втрит по шевовете на бельото на опозиционера), зрителят настръхва. Гледаш, слушаш и не вярваш на сетивата си, защото не можеш да приемеш, че разправата с другомислещи може да бъде нечия върховна кауза.
Знаем, че дълго време Навални е спорна политическа фигура в Русия, свързвана включително с прояви на крайнодесен национализъм. Но личният му проблем е, че е… проблем за крайния в мисленето, действията и представата си за света Путин. Филмът няма как да спаси опозиционера от затвора, но прави друго – държи публиката будна за истината, че „комунизмът (не) си отива“.
„Убийството на един журналист“
В същия контекст другото заглавие, което зрителите припознаха като задължително, бе „Убийството на един журналист“ на режисьора Мат Сарнецки (2022, Дания/ Чехия/ САЩ), с който бе открит тазгодишният София ДокуМентал. В Словакия за пръв път се посяга по брутален начин на свободата на словото. 27-годишният разследващ журналист от сайта aktuality.com Ян Куцияк и неговата годеница Марта Кушнерова са разстреляни в дома им в началото на 2018 г. Причината? Репортерът разследва незаконни действия на олигарха Мариан Кочнер, доказва съмнителни финансови връзки между словашкия политически и бизнес елит, работи по разкриването на контакти на премиера Роберт Фицо с италианската мафия „Ндрангета“ и т.н. Едва когато Ян вече го няма, колегите му признават, че е имал задълбочени познания за паричните потоци в държавата, но малцина са го разбрали. А безскрупулното двойно убийство предизвиква масови протести с мотото: „Нападението над журналист е нападение над всички нас“.
Филмът се развива като дневник на събитията чак до септември 2020 г., време, през което излизат наяве всички виновни (и стрелецът, и посредниците, и поръчителите) за убийството на Ян и Марта. Кочнер е осъден на 19 години затвор за… финансови измами без връзка с разследваното престъпление. Или както казва бащата на Ян, „бях започнал да вярвам, че Словакия е правова държава, но виждам, че сме на кота нула“. Колко познато…
„Колите, с които нахлухме в капитализма“
И филмът, с който беше закрит фестивалът – „Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Борис Мисирков и Георги Богданов (2022, България/ Германия/ Дания/ Хърватия/ Чехия), носи духа на уж отиващия си комунизъм. „Москвич“, ЗАЗ, „Вартбург“, „Волга“… всички соцвозила, за които можете да се сетите, присъстват в пъстрата кинопалитра от хора и техните автомобилни страсти от миналото. Пухтят, ръмжат, подскачат, подрусват, сякаш са зверове от приказките, но не са. Реални коли, създадени някога с несбъднатата мечта да са по-добри от капиталистическите, а днес обгрижвани от собствениците си като неделима част от семействата им. Реални хора, „нахлули“ в капитализма с белезите от своите тоталитарни държави и все така неможещи да намерят мястото си в различното време. Само няколко мъже и жени са на екрана, но усещаш, че разказът е за милиони хора от Източна и Централна Европа днес. И че някак не знаем колко дълго още ще ни стягат обувките на миналото…
Третото издание на международния кинофестивал София ДокуМентал (19–28 септември) представи 28 документални филма от Бразилия, Великобритания, Германия, Грузия, Дания, Италия, Литва, Полша, САЩ, Сърбия, Франция, Хърватия, Чехия, Швеция, Украйна, Унгария и България, сред които и заглавия, показани на международни фестивали от категория А като Берлинале, Кан, Сънданс, IDFA – Амстердам, ДокЛайпциг и др. Осем от тях се състезаваха в конкурса за най-добра документална кинотворба, заснета от жена режисьор и посветена на човешките права или на социално значими теми. Специалната наградата за най-добър филм бе присъдена на „Красотата на звяра“ на Анна Немеш (2022, Унгария), а приза за най-добра режисура спечели Маруся Сироечковская с „Как да спасиш мъртъв приятел“ (2022, Швеция/ Норвегия).
Маруся Сироечковская и директорката на фестивала Мартичка Божилова
Красивото в „Красотата на звяра“ е единствено в представите на главните героини от филма – все жени, чието всекидневие минава в нечовешки физически натоварвания и самоконтрол в името на трупане на мускулна маса и превръщане на телата им във всичко друго, но не и женствено. Въпрос на право и личен избор, но и на последствия, които не всеки е готов да оправдае.
Не всеки е готов да оправдае и избора на главния герой от „Как да спасиш мъртъв приятел“, чието действие тече на фона на нескончаеми панелки в руски мегаполис. Студентът по кино Кими Морев нахлува внезапно в живота на непълнолетната Маруся точно тогава, когато тя решава, че има последна година пред себе си. Вместо планирано да се самоубие, тя се влюбва безпаметно в идеалния според нея младеж с целия му арсенал от дрога, алкохол и срещи с психиатри. Днес самата тя вече е режисьор, от Кими ѝ е останало само предсмъртно стихотворение и най-верният ѝ избор е да снима филм за мъртвия си приятел, когото толкова много е искала да спаси. Наистина прекрасна режисьорска работа.
Сериозно място в селекцията на София ДокуМентал 2022 имаха филмите на тема война. Два от тях са неочаквана емблема на това, на което сме свидетели днес на североизток от нас, и на другото, което наблюдавахме преди четвърт век отвъд западната ни граница. „Вътрешни войни“ на Маша Кондакова (2020, Украйна) и „По-силна от травмата“ на Ведрана Прибачич (2022, Хърватия) представят женска гледна точка към безсмислието на всяка война. Разликата е, че героините на Кондакова воюват реално от 2014 г. насам в родната си Украйна, а Прибачич разкрива последиците за психиката на няколко жени, преживели насилие по време на юговойната и безчинствата във Вуковар. И двете режисьорки обаче са намерили реални персонажи с кураж да споделят удивителните си истории, до които именно документалното кино дава шанс да се докоснем.
Добра идея е фестивалът София ДокуМентал да има и своеобразно продължение със средствата на друго изкуство – от 7 октомври до 27 ноември в Националната художествена галерия (Двореца), може да се види изложбата „Колите, с които нахлухме в капитализма“, създадена от артистичния тандем Мисирков/Богданов. Експозицията е с няколко раздела – „Увод“, „Отсечки от миналото“, „Фантазми“, „Капсули на времето“ и „Епилог“, в които чрез холограми, фотографии, композиции с макети на соц автомобили и инсталации от снимки и истории на техните собственици придават допълнителен чар на разказа от едноименния филм. Той от седмица се разпространява в избрани киносалони у нас и ще бъде прожектиран и в специално организираното пространство в галерията по два пъти всеки ден до закриването на изложбата.
