Николай Кононов размишлява за странните предимства да бъдеш човек без родина
Дошли да приберат Сергей Набоков сутринта на 15 декември 1943 година от пансиона с адрес „Меранерщрасе” 6, Берлин. Криминалната полиция отдавна проверявала благонадеждността на този почти незабележим, силно заекващ човек, преводач. Две и половина години преди това арестували Набоков в австрийския замък на неговия любим Херман Тиме след донос от местни жители. Хомосексуалността била криминализирана в Райха и съдът пратил Херман да служи в африканския корпус на Вермахта, а Сергей лежал в една килия с крадци, после се преместил при леля си в Берлин.
Ала той бил арестуван далеч не заради сексуалната, а заради културната си идентичност. През ноември Берлин бил жестоко бомбардиран от британската авиация, а Набоков имал особени връзки с Англия: след като учил в Оксфорд, продължил в Кеймбридж и се изказвал публично в полза на европейското образование и изкуство – в сравнение с германските. Според свидетелства на роднини и полицейски отчети го прибрали заради нелоялни приказки, а не заради секс.
Тези обстоятелства около съдбата на по-малкия брат на Владимир Набоков се проясниха неотдавна, след като в архивите на концлагера Нойенгам бяха уточнени датата и причината за смъртта му: 9.01.1945, дизентерия. Също тогава публиката научи, че Сергей почти до самото му арестуване е живял бедно и е бил човек, който е било прието да се нарича колаборационист – работел е като преводач в артистичното дружество „Винета”, създадено от министерството на пропагандата на Германия. „Винета” подготвяла фалшиви радиопредавания на антисталински нелегални ядки в СССР и организирала гастролите на ансамбли и трупи, изведени от съветски територии.
Цялото това чудовищно кръстосване на лични и държавни обстоятелства в съдбата на един човек е следствие от безумието на ХХ век и епохата на модерна, дала в ръцете на държавите инструменти за разпространяването на това безумие. Но не само. Сергей Набоков сменя няколко страни, седмица преди арестуването с помощта на сестра си намира работа като преподавател по английски в Прага, но не успява да стане гражданин на нито една държава и съществува като апатрид, тоест безотечественик.
През 2022 година новата война отхвърли емиграцията на руснаците с век назад – в следреволюционните години, когато хора като Набоков, милиони бегълци от болшевизма се простили с идеята да се върнат в родината си. Бежанският статус на болшинството от тях е бил оформен чрез Нансенов паспорт – документ на лице, чиято държава вече не съществува, а получаването на гражданство на друга страна се отлага.
Путинова Русия засега изчезна само символично, но фантомните болки в областта на родината все така измъчват новата вълна емигранти и аз предлагам да погледнем опита на техните предшественици апатриди от позицията, да речем, на ангела на историята от картината на Паул Клее. Този ангел, според версията на приятеля на художника, философа Валтер Бенямин, отстъпва напред, извърнал лице към миналото.
Какво полезно или дори изцеляващо може да се вземе от техния опит за живот без родина? Когато преди четири години се заинтересувах от този въпрос, аз намерих в московския Дом на руснаците в чужбина дневници и мемоари на апатриди, емигранти от първата вълна, зачетох се в тях и веднага се смаях, че далеч не всички те са бързали да се разделят с безприютното си положение. По-нататъшното изследване показа, че Нансеновите паспорти са били ценени не само от бивши граждани на Руската империя, например от Сергей Набоков и неговия брат Владимир. Философът Емил Чоран се е заселил в Париж и е имал право да се натурализира, но не се е възползвал от него. Както и математикът Александър Гротендик, и служителят в Европейската комисия Венцеслав де Лобковиц, и много други известни и не твърде известни хора.
Аз не бях и подозирал, че четири години по-късно моето собствено семейство ще се озове в друга страна, ще избухне нова война, а романът ми „Нощта, когато изчезнахме”, създаден въз основа на биографиите на трима почти незабележими, но по своему велики апатриди, ще бъде завършен в момент на най-многочислено напускане на съвременна Русия и на много по-мащабно и трагично бягство на украинци.
Е, значи какво става ясно при това унизително и смачкващо достойнството мероприятие като бягството в качеството на гражданин на страна агресор, който не желае да има никакво отношение към своята държава?
Ами например, че разкрачеността, съществуването между светове – пространствено, езиково – е новото нормално. Философите имат за това едно специално понятие: лиминалност. Състояние, при което старото е свършило, а новото не започва и не започва. И така, liminality is the new normality (лиминалността е новата нормалност).
Коридорите на новия живот, по които крачим насън през тунели, подземни галерии, транспортни възли, наподобяват декори във фантастични филми, всичко това е и декори на чистилището, на посмъртните скиталчества на душата. Просто ние сме имали късмет, видели сме това малко по-рано. Имали сме късмет и в смисъл, че бежанците са в ада, техният ад е настъпил още приживе. И докато ние в тревожните си предутринни сънища съзерцаваме пустоши и държавни канцеларии, където пак са ни намерили някакъв дефект и не сме сложили на бюрото, облечено с власт, нужните свидетелства за годност, те съзерцават пожарища, пепел и мъртъвци. Има разлика.
И всъщност наличието на тази разлика ни позволява по принцип да говорим за възможните предимства на апатридството. Та нали в бежанството, както и в лагерния опит като у Шаламов, не може да има нищо ценно. Само здраво прилепената чернота на паметта и оцеляването, които едва след дълго време може да се конвертират в обещание за нещо ново.
Какво да говорим, щом дори в Германия, която е научила уроците по приемането на милион бежанци през 2015 година, украинците се сблъскват с унизителни ситуации. Лекари ловко игнорират възрастна дама, хазаи, не щеш ли, казват на майка с петгодишно момченце по никой начин да не се прибират преди десет вечерта, защото до този час те ще имат гости и гледката на подобни лица не се приветства.
Апатридството – макар и засега само идейно, не документално – безспорно не е толкова бедствено положение, но то има своите особености. Например почти винаги то предпоставя социална смърт и едва след известно време приемане на факта, че подобна смърт дава шанс за нов живот. И между другото, за трезв поглед по посока на предишното битие.
Ето защо най-нелепо изглеждат в новия живот онези, които се опитват да пренесат в него привилегиите и статуса си от предишния. Всичко е свършено. Нищо няма да бъде както преди. Вие много сте харесвали себе си? Дава ви се шанс да се вгледате по-внимателно…
Така или иначе, трансгресията – смяната на идентичността, на съдбата – е полезна човеку. Особено в епоха, когато безвкусният газ на национализма продължава да приспива хората, като ги превръща в „маси” и ги води на смърт за химери като „патриотизъм”. Както писа Марта Нусбаум, преосмисляйки Диоген: „Често гражданите на света се озовават в самота, но в действителност това е един вид изгнание – от комфорта на локалните истини, от топлото гнездо на патриотизма, от всепоглъщащата драма да се гордееш със себе си и със „своите хора”.
Към 2022 година словосъчетанието „гражданин на света” окончателно загуби негативните си конотации. Модерният концепт родина не че е остарял напълно, но се е редуцирал. От ден на ден все по-силно се убеждаваме, че родината няма отношение към държавата (и че държавата като начин да се организира животът е остаряла, ще добавим в бакунинско-кропоткински скоби).
Родина са по-скоро гледката от прозореца, картините от миналия живот, през които в съня си преминаваш като през анфилада от стаи. Чувството за съпричастност към конкретно място, точките на картата на твоето лично минало. Ангелът на историята се усмихва, но тази усмивка е с таг „ирония”.
Защото състоянието на гонимост е трудно да се осъзнае като ценно. То се изживява тежко. Апатридите, безотечествениците навсякъде са ничии, неприлепени за нищо, захвърлили са веригите на уседналостта и съответно ценят ближния и взаимните грижи. По-точно, те не просто знаят цената на грижите, а са ги опознавали в травмиращата ситуация да-не-принадлежиш-на-никого.
И тъй, опитът да си безотечественик е опит на трансгресията, на развинтването на себе си като социален механизъм и сглобяването наново в екстремални условия. В това апатридите се доближават до ислямските мистици, които са вярвали, че човек е способен да познае себе си единствено чрез изгнанието.
Изплъзвайки се от оковите на принадлежност към държава, нация и други конструкции, апатридите са се осмелявали да учредяват нови личности независимо (при цялата условност на понятието „независимост”). Несъвършени, невкоренени, понякога озлобени – но като правило хуманни и равни по отношение на съседа, на непознатия. Какво ни пречи да бъдем такива?
Основната трудност и разлика между тогавашните и днешните е, че например Сергей Набоков е бягал от валяка на болшевизма, после от бедността и накрая от фашизма и е оцелявал както е можел, при това принуден да крие своята сексуалност и да служи на главния враг на човечеството в онзи момент (макар и под благовиден предлог).
Виж обаче новите емигранти носят на плещите си бремето на възможното, но нестореното. Защото през последните трийсет години възможности имаха. Това е бреме завинаги.
Превод от руски Здравка Петрова
Николаай Викторович Ко́нонов (род. 24 август 1980 г. в Москва) е писател и журналист, автор на документалните книги „Бог без машины” и „Код Дурова”, а така също на романите „Восстание” и „Ночь, когда мы исчезли”. От 2022 година е стипендиант на Сената на Берлин. Главен редактор на независимото издание за активизъм „Теплица”. Текстът е публикуван в wilsoncenter.org.
