Не познавам друг човек, преминал през такова горнило на жизнени изпитания, който до сетния си миг да е съхранявал толкова слънчева щедрост към другите и себеотрицание на духа.
Такива са малцина. Това е огромен дар, но и невероятно изпитание.
Антоанета Войникова посвети живота си на паметта и духовното наследство на своя любим съпруг и на обичната си дъщеря – на големия български мислител, литературовед и преводач Цветан Стоянов (1930–1971) и на безжалостна рано отишлата си ярка поетеса Данила Стоянова (1961–1984).
Тя беше част от „голямото поколение“ на 60-те, сторило толкова много за възземането на българската култура след безумната мерзост на тоталитарното запустение – Константин Павлов, Георги Марков, Йордан Радичков, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Асен Игнатов, Стефан Цанев и редица други, сред които Цветан Стоянов е безспорният идеен стратег на „западничеството“.
Интелектуалната ѝ биография като театровед и критик включва голям брой публикации, дисертацията ѝ е посветена на възрожденския театър. Ала това не казва достатъчно за духовната ѝ роля и съпротивата ѝ срещу едно време на несвобода.
Така се случи, че през последните години бях сред малцината, които я навестяваха. Често се връщаше с трепет в гласа към „разгрома“ през лятото на 1963 г. на сп. „Септември“, ръководено от Христо Радевски, истинската трибуна на „младите“. По инструкция на Тодор Живков изданието е разгромено и заклеймено, всички са уволнени. Идеологическият цензор Митко Григоров с подготвени справки в ръце извиква един по един членовете на редакционната колегия, за да обяви „греховете“ им. В един момент се оказва, че на срещата са дошли само жените (повечето от мъжете, съобразително са „пропуснали“ срещата, с изключение на Никола Фурнаджиев, който също бива „разгромен“ и пратен в пенсия).
Оттогава, по нейните думи, тя се озовава в десетилетия на „икономическа блокада“. Приятели ѝ намират работа на „парче“, която бързо след това ѝ отнемат. И това продължава дори след ненадейната и нелепа смърт на Цветан Стоянов, споминал се от апендицит в „Пирогов“, когато тя трябва да издържа и гледа детето си, неговите родители и своята майка.
Успява да оцелее. Опазва и ръкописите на съпруга си, към които службите проявяват нездрав интерес. С огромната подкрепа на Тончо Жечев издава и недовършения вариант на „Геният и неговият наставник“ през 1978 г.
Книга, която четем и до днес, доколкото тази творба е истински поврат в съвременната българска хуманитаристика.
Какво ѝ е коствало всичко това, тя си знае.
Както и само майчиното ѝ сърце знае как е изтърпяло болката от раздялата с Данила, която по признанието на Владимир Левчев е един от най-важните поети на осемдесетте години.
Антоанета Войникова беше човек с невероятно достойнство, никога не я чух да се оплаква.
Знаеше наизуст цялата поезия на Данила, която често пише за смъртта, а от своя страна се бореше със смъртта, непрестанно говореше за възкресението на живота. Често се връщаше към последния проект на Цветан Стоянов, който след книгата за Достоевски е щял да бъде посветен тъкмо на възкресението (съхранени са само работни бележки и конспекти по проекта).
Почти две десетилетия тя се бе оттеглила от света в размисли и задочни разговори с Цветан и Данила. Връщаше се към мъдростта на изреченото, потвърждавайки убеждението на съпруга си, че „хубавите разговори са част от всички велики дела“.
Днес, когато тя е вече „отвъд“, при най-любимите си Цветан и Данила, а също и при толкова скъпите на сърцето ѝ Коста (Павлов), Джери (Марков), Данчо (Радичков), Блага (Димитрова), Дора (Валие), този разговор се разгръща във вечността.
Напоследък все ми разказваше за един сън, в който Цветан Стоянов ѝ се явил в рамката на холната врата, посочил ѝ „Феноменология на духа“ на Хегел на библиотечната лавица, изпъстрена с безбройните му бележки, след което ѝ казал: „Знай, че истинската работа ни чака отвъд. Този свят е само преддверието. Кажи и на приятелите ни да го знаят“.
Нети, както и казвахме всички, също го знаеше.
Споделя го и в това видео от 2016 г., което препубликуваме в нейна памет.
Тя бе подготвена за камбаните от стихотворението на Данила като път към светлината, за която се хващаш:
… бих възприела камбаните
като път към една ваканция,
като светлина, за която се хващаш,
да се изкачиш в някаква зала,
където хората са те припознали,
но природата те е признала.
