„Пътят до театъра винаги преминава през мечта.“ Разговор с актрисата Наталия Цекова
Наталия Цекова е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на професор Здравко Митков и магистърска програма по „Публична реч“. През 2016 г. създава в партньорство със Здрава Каменова двуезичен моноспектакъл „Цигански колела“. През 2021 г. имаше премиера спектакълът „Назови ме с моето име“, който изследва темата за възродителния процес. Най-новото ѝ представление е „Вкусът на живота“ с автори Здрава Каменова и Светльо Томов.
Как стигнахте до театъра? Историята ви е толкова интересна, че даже има документален филм – „Моят цигански път“ на Вилма Карталска, посветен на живота ви.
Пътят до театъра винаги преминава през мечта. Мечтата ми да се занимавам с актьорската работа ме доведе и до театъра, и до киното.
Новият ви спектакъл е „Вкусът на живота“ и в него също засягате темата за ромския етнос. Това ли е текстът, който чувствате най-близо до вас? Преди това със Здрава Каменова сте работили върху „Цигански колела“ и „Назови ме с моето име“.
Със Здрава се оказахме страхотен тандем. Нещо повече – Здрава влезе в тази кауза, за която аз се боря – моят етнос, ромският етнос да излезе малко по-наяве. „Цигански колела“ беше моят първи моноспектакъл и той ми е много скъп. Това е първото представление, което направих като професионална актриса – малко след като завърших, през 2016 г., и това също е една от причините да имам огромен сантимент към този текст и това представление, защото оттам тръгна всичко. С него се появи и ромската тема, която започваме да разкриваме през театралните представления. „Назови ме с моето име“ пък беше посветено на смяната на имената по време на Възродителния процес в България и разказва как турци и роми мюсюлмани принудително са били преименувани. „Вкусът на живота“ се различава от другите спектакли по това, че е комедийно представление. Но е комедийно представление, доколкото хората наистина се смеят, но след това да има и една сълза.
Когато завършихте НАТФИЗ, с какъв театър искахте да се занимавате и още в началото ли гледахте към социалните теми?
Никога не съм си представяла, че някой ще напише текст специално за мен. Никога не съм си го помисляла, дори никога не съм го желала. Когато завърших НАТФИЗ и се превърнах в безработна и нещатна актриса, се появи Здрава Каменова, която ми каза: „Ще напиша текст за теб. Ти трябва да играеш“. Така се роди „Цигански колела“. Обаче аз никога не съм имала точна представа какво е театърът за мен и какво искам от него. Знам, че бях усърдна студентка, която обича театъра, и бях щастлива от това, че бях приета в класа на проф. Здравко Митков. И за мен това беше важното – да правя театър.
Сега давате ли си сметка, че има спектакли с кауза, които значат повече, или изкуството не търпи подобни йерархии?
О, давам си сметка, че едни спектакли значат много повече, и осъзнавам, че не знам дали вече ще посегна към нещо, което не носи тази необходимост – да бъде казано и чуто нещо важно.
Какви са реакциите, какво ви казват хората след представленията?
Много ромски жени изгледаха „Вкусът на живота“ и много от тях ми казаха след това: „Аз виждах себе си в този текст. Винаги съм крила ромския си произход и това, което вие говорихте на тази сцена, беше толкова близко до мен“. А също: „Винаги съм се притеснявала да заявя коя съм. Благодаря ви за искреността, за това че се заявявате, за смелостта да се говори по тази тема“.
Сещате ли се за друго българско представление, което днес изследва темата за ромите?
Няма такова и си мисля, че някак си съм призвана да запълня тази ниша. Дано да има и други след мен, защото ромската тема е много голяма. Постоянно се говори за ромите с клишета. Все едно никой не иска да надникне в душите на тези хора и да разбере какво се случва, защо се случва и защо не се случва онова, което трябва.
В каква част от текста присъствате вие?
Давах много идеи. Много неща променяхме по пътя, още докато се пишеше текстът. Здрава и Светльо Томов много добре уловиха необходимостта да се говори за ромската тема без подигравка. И дори когато се смеем, защото много често този смях е абсолютно наложителен, той е част от стереотипите за това, че когато създаваш ромски образи, те трябва задължително да са смешни и неграмотни. Или когато правиш ромски скечове, те винаги трябва да осмиват някого. Много искахме във „Вкусът на живота“ да присъства онзи текст, който не иронизира и не подиграва ромския етнос. И съм много щастлива, че това се получи, защото всичко, което се представя през смях, е и малко тъжно. Но в крайна сметка показваме ромите колкото весели, толкова и тъжни, толкова и дълбоки, толкова и нормални… Аз много неща изчетох от хора, които са гледали представлението, и виждам как са усетили този спектакъл – разбрали са, че за да се смееш на нещо, не е задължително то да е натоварено с присмех.
Каква част от вас можем да открием в тези истории?
Аз съм изцяло във всичко това. Беше ми много мило, когато след едно от представленията една тумба деца и възрастни ме чакаха в Самоков и ми казаха: „Ей, колко беше хубаво, пренесохте ни в този свят. Прииска ни се да отидем в ромската махала, след като изгледахме това представление“. Ами това е победата – да окрилиш зрителите си да открият нещо ново и да мислят за него, докато се прибират вкъщи.
Работите на независимата сцена в момента, но имало ли е период, в който сте искали да бъдете щатна актриса? Сега искате ли да бъдете в репертоарен театър, или ще ви е тясно там?
Ще ми бъде тясно. Знаете ли, когато завърших НАТФИЗ, много исках да бъда щатна актриса, много ми беше тъжно, че не се получи. Но пък сега съм благодарна, защото имам възможност да правя нещата, както искам. Аз открих своята кауза, открих своя театър.
Какъв е вашият театър?
Не мога да го дефинирам, но за мен е щастие публиката да си тръгва окрилена след представленията ми. Това може би е идеалното за мен. Да има публика, която да разбира това, което се случва на сцената, да го приема, да го обиква.
В последно време се занимавате и с плейбек театър. Какво откривате в него?
Активно работя върху плейбек театъра с мой колеги актьори и направихме вече представление в 75-о училище, в ромското училище, пред деца от 10 до 15 години. Плейбек театърът е социален вид театър, импровизационен, темата ни беше ранните бракове в ромската общност. Получава се страхотен дебат и по невероятен начин разиграваме ситуациите, които децата разказват. Затова вярвам, че плейбек театърът е изключително полезен, социално ангажиран и много необходим. Освен това плейбек театърът се оказа изключително достъпен, защото представленията могат да се играят навсякъде – в паркове, в градини, на Витоша – на Златните мостове, на Лъвов мост, на пазара в квартал „Люлин“, в затворени пространства, театрални читалища…. На Женския пазар също сме играли. Този театър е достъпен за всеки и навсякъде. Тази форма трябва да бъде развита и съм щастлива, че имам съмишленици, с които можем да го развиваме.
Какво ви предстои?
Заедно с проф. Христо Кючуков работим върху текстове на ромки, които по време на Холокоста активно са помагали на много деца. Едната жена е словачка, другата – чехкиня, а третата – австрийка. Решихме да се спрем на тези три истории и парадоксалното е, че и трите са ромки, които след войната започват да се занимават активно с изкуство. Вероятно до края на годината ще се започнат репетициите и на това представление, което е част от каузата.
Имате ли любопитство да правите нещо различно, да влизате в различни роли?
В началото се огорчавах от това, че и кино продуценти ме търсят само за ромски роли. Въпреки че вече съм абсолютно наясно, че тази ниша е много необходима. Но ще продължавам да отказвам на продуценти, които твърдят, че ромите са само маргинали, и ги представят само в клишета. Но ако имам възможност, с удоволствие бих изиграла нещо от любимия ми Едуард Олби, от Ибсен, Шекспир или Стриндберг. Все още колегите ми не могат да забравят моя Отело. Аз играх Отело в НАТФИЗ, защото моят професор реши, че жените ще играят мъжките роли, а момчетата – женските роли.
С какви илюзии по отношение на театъра се разделихте през тези години?
За тези осем години, откакто завърших, се разделих с много илюзии и се научих на малко повече търпение. Разбрах също, че нещата се случват тогава, когато трябва, и че нещата сами ни откриват. За себе си научих, че не трябва да живея с представата, че едно или друго нещо задължително трябва да се случи.
